Tuesday 13 January 2009
Sunday 11 January 2009
Saturday 3 January 2009
За една българска половинка, лютеницата, суджука и кирилската азбука
В училището, където работя се обучават завършващи студенти, които идват при нас на педагогическа практика. Гледам ги – едни такива опърпани, нездравословно дебели от хамбургерите, които нагъват ежедневно или пък кльощави като индийски йоги, навлекли умопомрачителни пуловери, развлечени по модата или от многото неудачни пранета. И сериозни, сериозни!
Не се усмихват пустите му англичани, сякаш животът ги е изстискал до посиняване в поголовната си центрофуга още от мига на раждането им. Всеки ден се събират в намусена купчина в единия ъгъл на учителската стая и все нещо шушукат, постоянно ядат макарони, залети с врял кетчуп от някакви хартиени кофички и току промърморват колко е вкусно!? Мисля си, че тези чеда на Острова отдавна са отбити от майчините си гозби, а може и хич да не са вкусвали такива, щом шепа блудкаво тесто, оцветено с червена боя ги довежда до такова обожание. Отминавам, разбира се, аз също си имам задължения, а в тази страна това означава рутина до пълно затъпяване. И още отгоре.
От време на време студентската маса в ъгъла се раздвижва уж в оживление при появата на дръгливия им методист, който очевидно, много държи на английския си имидж. Отъркано сако от туид на не повече от 20 години, сиви панталони от неразличима материя с издути колене и восъчно лице, по-съвършено и от най-сполучливите образци в музея на мадам Тюсо. Господинът определено си вярва на позитивното излъчване, защото изражението на лицето му не се променя от осем часа сутринта до последния звънец в края на деня. Това сигурно е усмивка, но повярвайте, смъртната маска на Севт – тракийския цар – изглежда по-щастлива във вечността, отколкото тази отливка от кожа върху птичите кости на физиономията му. Студентите се изреждат да разговарят с него, сковани в жертвено примирение, с наведени за отсичане глави, покорни и безлични както повелява социалния етикет. След като погълнат дневната си доза отрова във формата на изсъскани инструкции, тези бъдещи вдъхновители на младите поколения поемат към класните стаи с мъртвешки ентусиазъм. Правилата, мили мои, правилата са основната жизнесмукателна сила в кралството! Те зомбират обществото да се държи подобаващо, да не си позволява да мисли и, боже опази, да действа. Свърши ли инструктажа, свършваш и ти. Ако можеш да вкалъпиш същността си в рамките на ясна дефиниция, значи си съвършен и си достигнал най – английската душевна нирвана, която ще те спаси я от някое неподходящо влюбване, я от някоя неуместна депресия, я от някоя първобитна псувня в мислите, точно в мига, когато трябва да демонстрираш как идеално си се вписал в матрицата. Все още не съм много добра по тая част, още се уча, но май съм безнадежден случай. Едно, поради декадентския си континентален произход и второ – поради липсващите не само първи седем, но и останалите години на цивилизована дресура. През тях, тукашните деца преминават като през месомелачка, която после ги шприцова в свежа, но постна англоговоряща кайма, без значение откъде са попаднали на този уникален остров. Да, за родените на него, макар и етнически различни индивиди, алтернативата е само една – лесно се учи, но трудно се изживява! Да бъдеш англичанин, означава да си точно като другите и хич да не смееш да се вслушваш в заключените си гени – те нито могат да говорят, нито имат шанса да го направят, поради нормите на всеобщо обезличаване.
Придружавам мис Хелън Болейнски в първата и педагогическа сутрешна регистрация. Проверка по дневник, както го знаем по нашенски. Тя няма право да остава сама с класа, така че мое задължение като член на колектива е да я контролирам по време на процедурата и после да докладвам успехите и провалите и на мумифицирания методист. Момичето е обезобразено от тлъстини, които така са задръстили славянската му хубост, че само езерносините му очи искрят в неподправен ужас пред моето натрапено присъствие. Разговаря с мен по протокол, толкова стриктно и учтиво, че ми иде да се гръмна от отчаяние. Опитвам се да я предразположа, но това само влошава нещата. Полската Хелън не е способна да направи и милиметър отклонение от вменената си идентичност. Никакъв акцент, оперирани емоции, кучешко възпитание. Всичко, което необузданата ми балканска натура долавя отвъд правилата и думите е страх! Страх да не премине границата на социално поведение, страх да ми се довери, страх да бъде себе си. Това би означавало да бъде различна, да бъде млада – и ужас – да бъде чужденка в този целулоиден свят без мечти и хоризонти.
Влизаме в кабинета по музика и седмокласничките( училището е девическо, понеже липсата на момчета повишава успеваемостта) се изправят като пружини в безцветно – сините си униформи. Дяволитите им очи играят като зли духчета по запъхтените телеса на Хелън, подигравката преминава като киселинен бриз в застоялия въздух на стаята. Моето привидно строго присъствие не ги смущава. Без да им обяснявам, те усещат, че съм аутсайдер в светския им изкуствен манастир. Освен това се обличам страхотно, нося грим и поддържам дълги лакирани нокти. Даже, когато имам време, си говоря с тях за козметика и прически. Малки бягства от действителността, които са ми спечелили любовта им. Пред непознатите, обаче, ние сме непознати и играта в матрицата продължава според наложените порядки.
След кратко колебание, поверената ми педагожка идва на себе си и доста уверено започва да строява „покорните” ученички за сутрешния поздрав. Представя се по име. Навярно така ми се струва, но гласът и сякаш потреперва в несигурност.
- Извинете, мис – супервъзпитано се обажда Челси – не схванах фамилията Ви?
Хелън се изчервява като пиян полски шляхтич и пак неясно повтаря името си. После, някакво ожесточено озарение връща проблясъците от красота на лицето и:
- Е, да! – възкликва тя – аз съм полякиня! Обаче, ако искате да знаете, не знам и дума полски, а в онази страна – Полша – не съм и стъпвала през живота си! Едиственият език, който знам е английски и аз считам себе си за англичанка! Ясно ли е? Сега можем ли да продължим?
Класът се успокоява и регистрацията преминава перфектно. Седя като зашеметена кокошка в ъгъла и се питам защо това младо момиче се отрече с такова озлобление от корените си. Мен никое от малките зверчета, с които работя не ме е провокирало така. Още от първия ден ги пометох с факта, че съм българка и че моята страна е най – красивата на света. Оттогава все им разправям за България, за нейното слънце и даже тайно им говоря на родния си език. Ако някоя издайница ме изтропа на ръководството, направо ще си изпатя. Как така ще подкопавам английската непоклатимост! Ама нали съм неспасяем случай – на – правя го! Че и ний сме дали нещо на светът! Нали, отче наш, патриархо Вазов, нали?!
- Хелън, а Сенкевич поне на английски чела ли си го? – питам плахо, с неуверена куртоазия.
Кой? – недоумява подопечната ми – Той е поляк, нали? Какво ще напишете за мен в рапорта си до методиста мисис Момчевич?
- Момчева – търпеливо я поправям аз – Момчева. Аз съм българка и държа името ми да се изговаря правилно!”
На другия ден придружавам мис Дебора Джонсън по същата процедура. Няма да има изненади, англичанка е, очевидно, и името, и фамилията и са наред. Само че като я гледам, нещо генът и ми се чини чуждоземски. Черни очи еленови, дълги клепки босилкови, тънка снага самодивска! Същинска бяла Неда, че и облечена с вкус. Но не питам нищо, че току виж съм получила още някое емоционално кроше, от което после няма дълго да се съвзема. Но, някак необичайно прямо, Дебора първа започва разговора:
- Вие сте българка, нали?
- Да! – радвам се аз – Хелън ли ви каза?
- Не - изненадва се момичето, че Хелън може да запомни такъв незначителен факт – аз сама погледнах името Ви в дневника. Фамилните ви наставки са типични за българския език -ова, -ева, нали?
- Откъде знаете толкова много? – запламтявам от възхищение.
- Аз самата съм половин българка – прошепва тайнствено Дебора – по майчна линия. А иначе истинският ми баща е англичанин. Вторият мъж на мама е французин, та затова уча в университета за учителка по английски, френски и испански.
Не я питам дали испанския го учи за всеки случай, ако майка и се ожени за трети път. Вместо това я заговарям на български с цялата страст на потиснатата си родна реч. Дебора следи движенията на устните ми с вниманието на глухоняма и после много тъжно ми доверява, че само разбира какво и казвам, но че дума не може да обели на български.
- Ама – изхълцвам аз – как е възможно! Та това е матерния ти език! Иор мадър танг! Майка ти не те ли е научила поне да го говориш?
- Не - чистосърдечно ми обяснява момичето – тя все нямаше време. Пък и защо? Нали всички сега говорят английски?
След кратка пауза Дебора неуверено продължава:
- Макар че, като си отида у дома, в Пловдив, никой не ме разбира какво казвам. Всички вдигат рамене и не възприемат на английски. Добре, че баба ми, докато беше жива ми говореше само на български, та от нея го помня този език.
Мълча като тресната от гръм. Нося толкова много думи в себе си, а нито една от тях не ми идва на помощ. Но, без да ми обръща внимание Дебора продължава своя носталгичен английски монолог за България:
- Много, много обичам своята родина! За България говоря ( сигурно е разбрала недоумяващия ми поглед), там е толкова слънчево, хората са красиви и всички вечерят навън, по ресторантите и кафенетата. А храната! Храната е превъзходна! Обожавам лютеница, ( браво, каза лютеница на български), че всеки път като се прибирам към Англия си купувам огромен буркан и вкъщи си го изяждам сама, с лъжицата.
- А суджук, обичаш ли суджук? – питам сякаш животът ми зависи от това.
- Оу, йес, йес – голям деликатес! – усмихва се моята събеседничка, доволна от общите ни племенни вкусове.
Отстрани двете сигурно приличаме на заговорнички, които се готвят да разклатят постната английска култура с любовта си към лютеницата и суджука. Толкова ни е хубаво заедно! Страхотно е, че можем да ползваме английския като международен език, за да се разберем като две истински сънароднички. Бог да благослови английския! Защото, ако например, Дебора беше наполовина българка, наполовина испанка, без да знае английски, как само щяхме да се разминем!
Моята подопечна свойски ме хваща подръка и доверително продължава:
- Мечтая, като завърша, да си отида за една година в България и там да преподавам английски, защото хората никак не го говорят тоя език на Балканите! Всички трябва да говорят английски, не си ли съгласна с мен? Само че тази кирилска азбука е много трудна! Написала съм я на един лист и у дома съм я залепила на хладилника, та всеки път като мина оттам да я преговарям. Виждаш, мъча се да науча български, ама тези звуци – ж, -ч,-ш, -щ – са прекалено трудни. А пък за –я-то да не говорим. Никак, ама никак не ми се удава да запомня кирилицата. Френски и испански знам свободно, а български – не! Но чувствам езика в себе си. Разбираш ли това? То е нещо, което не мога да си обясня. Латинските езици са ми по – лесни, научих ги. А този – дето ми е роден – хем не мога да го проговоря, хем не мога да го забравя!
- Добре де, нищо ли не можеш да ми кажеш на български? – питам отчаяна като някакъв последен мохикан.
Дебора ме поглежда с черните си искрящи зеници и с детински възторг и непоправим британски акцент, тържествуващо произнася:
- Майкоу, изкам млякоу!
Очите ми изригват сълзи като вулкана Етна.
Майкоу, българска майкоу, реве душата ми та се дере в погребална припявка като някаква невъзпитана балканска дивачка. Защо мари майкоу не закърми туй хубавото дете с българско млякоу!
Обаче, това е положението. Глобализация!
Здравка
Не се усмихват пустите му англичани, сякаш животът ги е изстискал до посиняване в поголовната си центрофуга още от мига на раждането им. Всеки ден се събират в намусена купчина в единия ъгъл на учителската стая и все нещо шушукат, постоянно ядат макарони, залети с врял кетчуп от някакви хартиени кофички и току промърморват колко е вкусно!? Мисля си, че тези чеда на Острова отдавна са отбити от майчините си гозби, а може и хич да не са вкусвали такива, щом шепа блудкаво тесто, оцветено с червена боя ги довежда до такова обожание. Отминавам, разбира се, аз също си имам задължения, а в тази страна това означава рутина до пълно затъпяване. И още отгоре.
От време на време студентската маса в ъгъла се раздвижва уж в оживление при появата на дръгливия им методист, който очевидно, много държи на английския си имидж. Отъркано сако от туид на не повече от 20 години, сиви панталони от неразличима материя с издути колене и восъчно лице, по-съвършено и от най-сполучливите образци в музея на мадам Тюсо. Господинът определено си вярва на позитивното излъчване, защото изражението на лицето му не се променя от осем часа сутринта до последния звънец в края на деня. Това сигурно е усмивка, но повярвайте, смъртната маска на Севт – тракийския цар – изглежда по-щастлива във вечността, отколкото тази отливка от кожа върху птичите кости на физиономията му. Студентите се изреждат да разговарят с него, сковани в жертвено примирение, с наведени за отсичане глави, покорни и безлични както повелява социалния етикет. След като погълнат дневната си доза отрова във формата на изсъскани инструкции, тези бъдещи вдъхновители на младите поколения поемат към класните стаи с мъртвешки ентусиазъм. Правилата, мили мои, правилата са основната жизнесмукателна сила в кралството! Те зомбират обществото да се държи подобаващо, да не си позволява да мисли и, боже опази, да действа. Свърши ли инструктажа, свършваш и ти. Ако можеш да вкалъпиш същността си в рамките на ясна дефиниция, значи си съвършен и си достигнал най – английската душевна нирвана, която ще те спаси я от някое неподходящо влюбване, я от някоя неуместна депресия, я от някоя първобитна псувня в мислите, точно в мига, когато трябва да демонстрираш как идеално си се вписал в матрицата. Все още не съм много добра по тая част, още се уча, но май съм безнадежден случай. Едно, поради декадентския си континентален произход и второ – поради липсващите не само първи седем, но и останалите години на цивилизована дресура. През тях, тукашните деца преминават като през месомелачка, която после ги шприцова в свежа, но постна англоговоряща кайма, без значение откъде са попаднали на този уникален остров. Да, за родените на него, макар и етнически различни индивиди, алтернативата е само една – лесно се учи, но трудно се изживява! Да бъдеш англичанин, означава да си точно като другите и хич да не смееш да се вслушваш в заключените си гени – те нито могат да говорят, нито имат шанса да го направят, поради нормите на всеобщо обезличаване.
Придружавам мис Хелън Болейнски в първата и педагогическа сутрешна регистрация. Проверка по дневник, както го знаем по нашенски. Тя няма право да остава сама с класа, така че мое задължение като член на колектива е да я контролирам по време на процедурата и после да докладвам успехите и провалите и на мумифицирания методист. Момичето е обезобразено от тлъстини, които така са задръстили славянската му хубост, че само езерносините му очи искрят в неподправен ужас пред моето натрапено присъствие. Разговаря с мен по протокол, толкова стриктно и учтиво, че ми иде да се гръмна от отчаяние. Опитвам се да я предразположа, но това само влошава нещата. Полската Хелън не е способна да направи и милиметър отклонение от вменената си идентичност. Никакъв акцент, оперирани емоции, кучешко възпитание. Всичко, което необузданата ми балканска натура долавя отвъд правилата и думите е страх! Страх да не премине границата на социално поведение, страх да ми се довери, страх да бъде себе си. Това би означавало да бъде различна, да бъде млада – и ужас – да бъде чужденка в този целулоиден свят без мечти и хоризонти.
Влизаме в кабинета по музика и седмокласничките( училището е девическо, понеже липсата на момчета повишава успеваемостта) се изправят като пружини в безцветно – сините си униформи. Дяволитите им очи играят като зли духчета по запъхтените телеса на Хелън, подигравката преминава като киселинен бриз в застоялия въздух на стаята. Моето привидно строго присъствие не ги смущава. Без да им обяснявам, те усещат, че съм аутсайдер в светския им изкуствен манастир. Освен това се обличам страхотно, нося грим и поддържам дълги лакирани нокти. Даже, когато имам време, си говоря с тях за козметика и прически. Малки бягства от действителността, които са ми спечелили любовта им. Пред непознатите, обаче, ние сме непознати и играта в матрицата продължава според наложените порядки.
След кратко колебание, поверената ми педагожка идва на себе си и доста уверено започва да строява „покорните” ученички за сутрешния поздрав. Представя се по име. Навярно така ми се струва, но гласът и сякаш потреперва в несигурност.
- Извинете, мис – супервъзпитано се обажда Челси – не схванах фамилията Ви?
Хелън се изчервява като пиян полски шляхтич и пак неясно повтаря името си. После, някакво ожесточено озарение връща проблясъците от красота на лицето и:
- Е, да! – възкликва тя – аз съм полякиня! Обаче, ако искате да знаете, не знам и дума полски, а в онази страна – Полша – не съм и стъпвала през живота си! Едиственият език, който знам е английски и аз считам себе си за англичанка! Ясно ли е? Сега можем ли да продължим?
Класът се успокоява и регистрацията преминава перфектно. Седя като зашеметена кокошка в ъгъла и се питам защо това младо момиче се отрече с такова озлобление от корените си. Мен никое от малките зверчета, с които работя не ме е провокирало така. Още от първия ден ги пометох с факта, че съм българка и че моята страна е най – красивата на света. Оттогава все им разправям за България, за нейното слънце и даже тайно им говоря на родния си език. Ако някоя издайница ме изтропа на ръководството, направо ще си изпатя. Как така ще подкопавам английската непоклатимост! Ама нали съм неспасяем случай – на – правя го! Че и ний сме дали нещо на светът! Нали, отче наш, патриархо Вазов, нали?!
- Хелън, а Сенкевич поне на английски чела ли си го? – питам плахо, с неуверена куртоазия.
Кой? – недоумява подопечната ми – Той е поляк, нали? Какво ще напишете за мен в рапорта си до методиста мисис Момчевич?
- Момчева – търпеливо я поправям аз – Момчева. Аз съм българка и държа името ми да се изговаря правилно!”
На другия ден придружавам мис Дебора Джонсън по същата процедура. Няма да има изненади, англичанка е, очевидно, и името, и фамилията и са наред. Само че като я гледам, нещо генът и ми се чини чуждоземски. Черни очи еленови, дълги клепки босилкови, тънка снага самодивска! Същинска бяла Неда, че и облечена с вкус. Но не питам нищо, че току виж съм получила още някое емоционално кроше, от което после няма дълго да се съвзема. Но, някак необичайно прямо, Дебора първа започва разговора:
- Вие сте българка, нали?
- Да! – радвам се аз – Хелън ли ви каза?
- Не - изненадва се момичето, че Хелън може да запомни такъв незначителен факт – аз сама погледнах името Ви в дневника. Фамилните ви наставки са типични за българския език -ова, -ева, нали?
- Откъде знаете толкова много? – запламтявам от възхищение.
- Аз самата съм половин българка – прошепва тайнствено Дебора – по майчна линия. А иначе истинският ми баща е англичанин. Вторият мъж на мама е французин, та затова уча в университета за учителка по английски, френски и испански.
Не я питам дали испанския го учи за всеки случай, ако майка и се ожени за трети път. Вместо това я заговарям на български с цялата страст на потиснатата си родна реч. Дебора следи движенията на устните ми с вниманието на глухоняма и после много тъжно ми доверява, че само разбира какво и казвам, но че дума не може да обели на български.
- Ама – изхълцвам аз – как е възможно! Та това е матерния ти език! Иор мадър танг! Майка ти не те ли е научила поне да го говориш?
- Не - чистосърдечно ми обяснява момичето – тя все нямаше време. Пък и защо? Нали всички сега говорят английски?
След кратка пауза Дебора неуверено продължава:
- Макар че, като си отида у дома, в Пловдив, никой не ме разбира какво казвам. Всички вдигат рамене и не възприемат на английски. Добре, че баба ми, докато беше жива ми говореше само на български, та от нея го помня този език.
Мълча като тресната от гръм. Нося толкова много думи в себе си, а нито една от тях не ми идва на помощ. Но, без да ми обръща внимание Дебора продължава своя носталгичен английски монолог за България:
- Много, много обичам своята родина! За България говоря ( сигурно е разбрала недоумяващия ми поглед), там е толкова слънчево, хората са красиви и всички вечерят навън, по ресторантите и кафенетата. А храната! Храната е превъзходна! Обожавам лютеница, ( браво, каза лютеница на български), че всеки път като се прибирам към Англия си купувам огромен буркан и вкъщи си го изяждам сама, с лъжицата.
- А суджук, обичаш ли суджук? – питам сякаш животът ми зависи от това.
- Оу, йес, йес – голям деликатес! – усмихва се моята събеседничка, доволна от общите ни племенни вкусове.
Отстрани двете сигурно приличаме на заговорнички, които се готвят да разклатят постната английска култура с любовта си към лютеницата и суджука. Толкова ни е хубаво заедно! Страхотно е, че можем да ползваме английския като международен език, за да се разберем като две истински сънароднички. Бог да благослови английския! Защото, ако например, Дебора беше наполовина българка, наполовина испанка, без да знае английски, как само щяхме да се разминем!
Моята подопечна свойски ме хваща подръка и доверително продължава:
- Мечтая, като завърша, да си отида за една година в България и там да преподавам английски, защото хората никак не го говорят тоя език на Балканите! Всички трябва да говорят английски, не си ли съгласна с мен? Само че тази кирилска азбука е много трудна! Написала съм я на един лист и у дома съм я залепила на хладилника, та всеки път като мина оттам да я преговарям. Виждаш, мъча се да науча български, ама тези звуци – ж, -ч,-ш, -щ – са прекалено трудни. А пък за –я-то да не говорим. Никак, ама никак не ми се удава да запомня кирилицата. Френски и испански знам свободно, а български – не! Но чувствам езика в себе си. Разбираш ли това? То е нещо, което не мога да си обясня. Латинските езици са ми по – лесни, научих ги. А този – дето ми е роден – хем не мога да го проговоря, хем не мога да го забравя!
- Добре де, нищо ли не можеш да ми кажеш на български? – питам отчаяна като някакъв последен мохикан.
Дебора ме поглежда с черните си искрящи зеници и с детински възторг и непоправим британски акцент, тържествуващо произнася:
- Майкоу, изкам млякоу!
Очите ми изригват сълзи като вулкана Етна.
Майкоу, българска майкоу, реве душата ми та се дере в погребална припявка като някаква невъзпитана балканска дивачка. Защо мари майкоу не закърми туй хубавото дете с българско млякоу!
Обаче, това е положението. Глобализация!
Здравка
Thursday 1 January 2009
За детството и младостта
Детството е най-щастливият сън, от който животът грубо ни събужда. Четиридесет години не исках да си го спомня. Някак си продължавах напред в битието с оперирани спомени от детството си. Било е толкова отдавна, не се е случило на мен. И някъде дълбоко, в подсъзнанието си, съм го пазила като последна резерва за щастие, като отлежала бутилка вино, наситено с аромата на ленивите търновски лета, с мириса на прах, река и пресъхнало дърво в скърцащите чардаци.
Моето детство. То е капсулирано в спомена за стария ,напечен от августовското слънце град, замрял в желето на жегата, насечена от стрелкащи се лястовици, като ножици в натежалото платно на небето. Винаги е краят на лятото. Винаги е мъркащо безвремие, в което единственият час на движение е 4 следобед. Тогава пропукват вратите , сякаш орехови черупки, и от тях се изсипваме ние- децата, с филии, намазани с лютеница в ръце и ключове на врата, окачени на посивели ластици. Излизаме, за да играем. Има ли нещо по-важно от това? Викаме се един друг, претупваме домашните, лъжем, че сме научили таблицата за умножение .Защото навън е абсолютната свобода, която се дава само веднъж в живота на човека. В годините, когато не можеш да я осъзнаеш напълно, а само живееш в нея като в приказка без край.
Изведнъж всичко се променя. Въздухът вибрира от викове „убит си, убит си”, и момчетата стрелят с фунийки по въображаемия враг, разпалени в дивашки, племенен възторг. Всички са мургави, със сплъстени коси и скъсани гуменки. Жилавите им, непорастнали тела се заплитат в тревите, вдигат облаци прах сред чакълени вихрушки , а хатриените им стрели туптят с неравномерен пулс в сърцето на жегата. Опалени от пот и мръсотия момчетата приличат на зверчета . Няколко часа волоност кипят в амфитеатъра на старото Търново , търпеливо попиващо лъчите на залеза в добра, домашна, радостна топлина. Рубата, Пешо, Филип и Иван Рижия. Тези имена останаха след тях- като стъпкани фунийки с неясни подписи от бивши деца.
Ние, момичетата играем отделно. Нашите кукли са нашият свят. Порядъкът е приоритет на женствеността. При нас е къщовно, настлано с временен, парцален уют. Изкуствените ни деца спят пластмасови сънища, вода с надробени листа се превръща в супа и парчетата от старите мамини рокли се прекрояват в неопитните ни ръце във фантастични куклени тоалети. Здравка, Галя, Анжела, Петя, Боряна, Поля и Миленка , вкълбени от спомена като купчина хрускави листа под златната паяжина на залеза. И Таня Жабата с нейната жива бяла кокошка- единствената и приятелка, залюляна на люлката в зашумената си, заглъхнала градина. Моята първа хлапашка неприязън потъва в темерутско мълчание.
Възрастните преминават край нас като заплашителни силуети на порастването- вечно загрижени, вечно заети, безпарични. Тяхната поява ни кара да се снишаваме. „Може ли още пет минути”? Играта тъкмо е започнала. Не можахте ли да поработите още малко! Защо винаги забравяте да купите хляб? Защо винаги пращате нас до магазина ?
Ала петте стотинки да си купим нещо винаги оправят настроението ни. Ще си вземем „фафли”. После ще ги намокрим на чешмата да омекнат и с наслада ще преглъщаме ефтината пихтиеста каша, сладка като шербет. Вкусът на детството ни. Нищо след това не можа да го заличи.
Само крачка напред и вече съм скочила в друго време. То има лицето на Галя Казакова. Моето юношество. Върви към мен в къси бели панталони и тъмночервено кадифено яке, с китара през рамо или хилка от федербал, която се полюшва като крило на водно конче над намаханото и хипнотично секси бедро. Младостта е безвъзвратно красива. Щастливи са онези, спасили фотографската памет на мига.
Жестоко е, когато кадрите те връхлитат. Ето Дикси, кацнал като гарван на перилото на стария чардак, унесен в монолога на Рейгън, Стефан Ковачев, надвесил перчем над естонската гравирана лула, която му донесох от Талин, Борик, с житените си мигли, Сълзица, накичена с руските си пръстени и потоци , потоци поезия. Там съм разтворила себе си в пяна от надежди, наивност, доверчивост и безумен идеализъм. Колко смешно и тъжно е, че дори си го спомням.
По- нататък, някак си, не е интересно и разбирам, че младостта се дава на човека, за да повярва, че животът е хубав.
Здравка
Моето детство. То е капсулирано в спомена за стария ,напечен от августовското слънце град, замрял в желето на жегата, насечена от стрелкащи се лястовици, като ножици в натежалото платно на небето. Винаги е краят на лятото. Винаги е мъркащо безвремие, в което единственият час на движение е 4 следобед. Тогава пропукват вратите , сякаш орехови черупки, и от тях се изсипваме ние- децата, с филии, намазани с лютеница в ръце и ключове на врата, окачени на посивели ластици. Излизаме, за да играем. Има ли нещо по-важно от това? Викаме се един друг, претупваме домашните, лъжем, че сме научили таблицата за умножение .Защото навън е абсолютната свобода, която се дава само веднъж в живота на човека. В годините, когато не можеш да я осъзнаеш напълно, а само живееш в нея като в приказка без край.
Изведнъж всичко се променя. Въздухът вибрира от викове „убит си, убит си”, и момчетата стрелят с фунийки по въображаемия враг, разпалени в дивашки, племенен възторг. Всички са мургави, със сплъстени коси и скъсани гуменки. Жилавите им, непорастнали тела се заплитат в тревите, вдигат облаци прах сред чакълени вихрушки , а хатриените им стрели туптят с неравномерен пулс в сърцето на жегата. Опалени от пот и мръсотия момчетата приличат на зверчета . Няколко часа волоност кипят в амфитеатъра на старото Търново , търпеливо попиващо лъчите на залеза в добра, домашна, радостна топлина. Рубата, Пешо, Филип и Иван Рижия. Тези имена останаха след тях- като стъпкани фунийки с неясни подписи от бивши деца.
Ние, момичетата играем отделно. Нашите кукли са нашият свят. Порядъкът е приоритет на женствеността. При нас е къщовно, настлано с временен, парцален уют. Изкуствените ни деца спят пластмасови сънища, вода с надробени листа се превръща в супа и парчетата от старите мамини рокли се прекрояват в неопитните ни ръце във фантастични куклени тоалети. Здравка, Галя, Анжела, Петя, Боряна, Поля и Миленка , вкълбени от спомена като купчина хрускави листа под златната паяжина на залеза. И Таня Жабата с нейната жива бяла кокошка- единствената и приятелка, залюляна на люлката в зашумената си, заглъхнала градина. Моята първа хлапашка неприязън потъва в темерутско мълчание.
Възрастните преминават край нас като заплашителни силуети на порастването- вечно загрижени, вечно заети, безпарични. Тяхната поява ни кара да се снишаваме. „Може ли още пет минути”? Играта тъкмо е започнала. Не можахте ли да поработите още малко! Защо винаги забравяте да купите хляб? Защо винаги пращате нас до магазина ?
Ала петте стотинки да си купим нещо винаги оправят настроението ни. Ще си вземем „фафли”. После ще ги намокрим на чешмата да омекнат и с наслада ще преглъщаме ефтината пихтиеста каша, сладка като шербет. Вкусът на детството ни. Нищо след това не можа да го заличи.
Само крачка напред и вече съм скочила в друго време. То има лицето на Галя Казакова. Моето юношество. Върви към мен в къси бели панталони и тъмночервено кадифено яке, с китара през рамо или хилка от федербал, която се полюшва като крило на водно конче над намаханото и хипнотично секси бедро. Младостта е безвъзвратно красива. Щастливи са онези, спасили фотографската памет на мига.
Жестоко е, когато кадрите те връхлитат. Ето Дикси, кацнал като гарван на перилото на стария чардак, унесен в монолога на Рейгън, Стефан Ковачев, надвесил перчем над естонската гравирана лула, която му донесох от Талин, Борик, с житените си мигли, Сълзица, накичена с руските си пръстени и потоци , потоци поезия. Там съм разтворила себе си в пяна от надежди, наивност, доверчивост и безумен идеализъм. Колко смешно и тъжно е, че дори си го спомням.
По- нататък, някак си, не е интересно и разбирам, че младостта се дава на човека, за да повярва, че животът е хубав.
Здравка
За сънищата
Никой не може да обясни подсъзнанието. Дали това са потиснати фантазии и стремежи към закодирани в същността ни нереализирани възможности ? Дали е умора от рутината на настоящето? А може би чужди спомени, генетично натрупани в паметта ни от мъртвите предци? Какво ни казват сънищата в образи и места, които уж битуват наяве, а се разкриват в магична различност, в сюрреалистични цветове, в ярка, надреална действителност?
Вървя по масивна каменна стена на крепост.Тя се издига по дясното течение на Янтра, точно срещу Трапезица на мястото на запустелия патерник , който сега е обраснал в заплетени кичури някогашната кръчма Кацата в подножието на улица Фас (сега Никола Пиколо). Отляво е градът , такъв, какъвто го зная- шумен, туристически, съвременен, прашен. По улицата префучават коли, мяркат се туристи с фотокамери, жужат кафенетата. И е светло, лятно безвремие , жега и ваканционен хаос.
Но моята крепост, на парапетно разстояние от живота в Търново, съ-съществува в друго измерение. Там цари зеленикав сумрак, малко преди залеза и е тихо като в капсула без сезони. Жива картина с постоянни , плътномаслени цветове. Чувам шумовете на града и същевременно се движа в тотална, всепоглъщаща тишина. Знам, че съм на 40 години, а живея в силуета на девойка с дълги златистокестеняви коси. Облечена съм в дълга семпла дреха, в земно кафеви нюанси, препасана на кръста с пресукано кълчищено въже. На края му виси тежък железен ключ. Старинен, потъмнял, излъскан от употреба ключ. Разминавам се със стражници, които ме пропускат да мина, като се покланят с уважение. Със сигурност знам две неща- че баща ми е владетелят на крепостта и че в нея има подземие със затворници. Винаги вървя натам. Зад стената с масивните бойници е застинало масленозелено, неподвижно море. Янтра не съществува. Небето се размива в жълтеникаво-опушена теракота, но нито в него, нито в тежкото тъмно море се долавя някакво движение. Аз и стражниците, сме сякаш единствените живи в пейзажа.
Слизам сама по плесенясали каменни стълби- заоблени кубове , полирани от влага и стъпки. Спирам пред нисък каменен отвор- зейнала паст със скрита масивна врата дълбоко в прохода на това хладно зидано гърло. Не се колебая да продължа. Но винаги се събуждам. Винаги преди да навляза в тунела на подземието.
Очевидно, Търново е проникнало дълбоко в съзнанието и подсъзнанието ми. В този град има толкова много човешка история, толкова незаписани съдби, че в пространството около него се е натрупала аура от вибрации. Един калейдоскоп от пъстро минало, безтелесно, но живо. Колективната душа на предците. Тя ми се явява в щадящи отломки, в които винаги има красота и руини, детайли от световете, пометени от безпощадното време.Но никога смърт и насилие . Само следи и последици, напластени в пръстта на мястото, което назовавам свое родно и егоистично вярвам в неговата непроменимост.
Тогава защо отварям сънищата си за други истини?
Може би, дълбоко в себе си, имам потребност да зная, че животът е давал/ вземал своето от хилядолетия. Че никой от нас, съвременните хора,не е уникален. Че сътворението и разрухата са дясната и лявата ръце на битието. И че е добре да осъзнаеш своята принадлежност в този кръговрат. За да не се боиш да продължаваш напред. Да не се вайкаш, че си стигнал докъдето можеш. Да се научиш да приемаш кратколетността на отреденото ти земно време. И да не бързаш, защото със смешната си припряност объркваш само собствения си ритъм.
Животът има своя неотменна скорост, която рано или късно те помита, премазва те в пласт от отчаяние или примирение. Понякога пък те издига на гребена на вълната, но не за да те вмени във вечно величие над другите, а за да те научи да балансираш. Да оцелееш в подножието на следващата вълна, която ще те преобърне под краката на новите си избранници.
Такива, вярвам, са посланията на моите интересни сънища. Те ми носят осъзнаване на миналото, чрез усещане на неговите импулси. И аз разбирам, че както чрез археологическите находки, така и в подсъзнателните проблясъци, миналото се явява на хората само във фрагменти. Те са знаците, по които ние трябва да надградим собствените си истини и да достигнем до индивидуалните си прозрения. Животът не е бил, не е и няма да бъде еднозначен. Така е и с миналото . В него за всеки от нас, живите , битува по една уникална легенда.
И пак вървя през този невероятен, тържищен град, красив в разпада и възземането си. Реалността се разломява в картини и сезони от различни исторически отрязъци. Едни до други битуват парцаливи мартенски снегове по голите хълмове на Търново и китни , потънали в зеленина градини край къщи порутени до основи- каменни очертания на нечие пространство, населвано, изоставяно, обгаряно , оплаквано, отново градено. Анонимно присъствие на отминал живот, без конкретни лица, но с властна, превземаща топлина. Това е останало. Енергията на времето се натрупала в невидимото. Градът извира древност в моите сънища.
Наближавам Царевец , а той е неузнаваем. Цялата повърхност на хълма е прокопана в ровове, насечена от ниски безпосочни зидове, оплетени в пътеки . Дъхът на прясна пръст и мълчание е навсякъде. В сърцето на крепостта се издига порта. Никога не съм я виждала наяве- масивна, строена с огромни каменни блокове в груба спойка. Някак самотна в хаоса от руини наоколо. Самотна в своята цялост. Минавам през нея , изкачвам стръмнината към върха, където сега я няма нелепо реставрираната Патриаршия. Има назъбени зидове- стени от сграда, поругано достолепие на красива постройка. Потиснато ми е. Сякаш минавам през лично, сакрално пространство. Само да преваля хълма. И ето ме отвъд. Имам усещането, че винаги съм знаела защо предприемам тази невъзможна в моето време разходка. Заради малкият парцел оцеляла градина. Огрян от неочаквано слънце под развиделеното небе се кипри разцъфнал розов храст. Край него тревата в нежна резеда се дипли глезено в копринена мекота. Усещам вятър в пролетни, ласкави пристъпи и пощаденият отрязък от царската градина ме поглъща с ведро спокойствие. Виждам и разрухата наоколо, но зеленото петно с розовия храст надделява сетивата ми. Там има безгрижие и спасени сокове от миналото. То е преляло в корените и живее в този храст. Сядам наблизо. Не мисля. Само усещам. Не изпитвам тъга, нито ужас, нито радост. Обзема ме светло примирение с битието. В неговия моментен баланс съжителстват рационалното чувство, че всичко е сън, че градината я няма в днешния утъпкан, банализиран Царевец. И изкушението да вярвам, че ако намеря мястото, след като се събудя, може някоя упорита издънка все пак да ме очаква.
Здравка
Вървя по масивна каменна стена на крепост.Тя се издига по дясното течение на Янтра, точно срещу Трапезица на мястото на запустелия патерник , който сега е обраснал в заплетени кичури някогашната кръчма Кацата в подножието на улица Фас (сега Никола Пиколо). Отляво е градът , такъв, какъвто го зная- шумен, туристически, съвременен, прашен. По улицата префучават коли, мяркат се туристи с фотокамери, жужат кафенетата. И е светло, лятно безвремие , жега и ваканционен хаос.
Но моята крепост, на парапетно разстояние от живота в Търново, съ-съществува в друго измерение. Там цари зеленикав сумрак, малко преди залеза и е тихо като в капсула без сезони. Жива картина с постоянни , плътномаслени цветове. Чувам шумовете на града и същевременно се движа в тотална, всепоглъщаща тишина. Знам, че съм на 40 години, а живея в силуета на девойка с дълги златистокестеняви коси. Облечена съм в дълга семпла дреха, в земно кафеви нюанси, препасана на кръста с пресукано кълчищено въже. На края му виси тежък железен ключ. Старинен, потъмнял, излъскан от употреба ключ. Разминавам се със стражници, които ме пропускат да мина, като се покланят с уважение. Със сигурност знам две неща- че баща ми е владетелят на крепостта и че в нея има подземие със затворници. Винаги вървя натам. Зад стената с масивните бойници е застинало масленозелено, неподвижно море. Янтра не съществува. Небето се размива в жълтеникаво-опушена теракота, но нито в него, нито в тежкото тъмно море се долавя някакво движение. Аз и стражниците, сме сякаш единствените живи в пейзажа.
Слизам сама по плесенясали каменни стълби- заоблени кубове , полирани от влага и стъпки. Спирам пред нисък каменен отвор- зейнала паст със скрита масивна врата дълбоко в прохода на това хладно зидано гърло. Не се колебая да продължа. Но винаги се събуждам. Винаги преди да навляза в тунела на подземието.
Очевидно, Търново е проникнало дълбоко в съзнанието и подсъзнанието ми. В този град има толкова много човешка история, толкова незаписани съдби, че в пространството около него се е натрупала аура от вибрации. Един калейдоскоп от пъстро минало, безтелесно, но живо. Колективната душа на предците. Тя ми се явява в щадящи отломки, в които винаги има красота и руини, детайли от световете, пометени от безпощадното време.Но никога смърт и насилие . Само следи и последици, напластени в пръстта на мястото, което назовавам свое родно и егоистично вярвам в неговата непроменимост.
Тогава защо отварям сънищата си за други истини?
Може би, дълбоко в себе си, имам потребност да зная, че животът е давал/ вземал своето от хилядолетия. Че никой от нас, съвременните хора,не е уникален. Че сътворението и разрухата са дясната и лявата ръце на битието. И че е добре да осъзнаеш своята принадлежност в този кръговрат. За да не се боиш да продължаваш напред. Да не се вайкаш, че си стигнал докъдето можеш. Да се научиш да приемаш кратколетността на отреденото ти земно време. И да не бързаш, защото със смешната си припряност объркваш само собствения си ритъм.
Животът има своя неотменна скорост, която рано или късно те помита, премазва те в пласт от отчаяние или примирение. Понякога пък те издига на гребена на вълната, но не за да те вмени във вечно величие над другите, а за да те научи да балансираш. Да оцелееш в подножието на следващата вълна, която ще те преобърне под краката на новите си избранници.
Такива, вярвам, са посланията на моите интересни сънища. Те ми носят осъзнаване на миналото, чрез усещане на неговите импулси. И аз разбирам, че както чрез археологическите находки, така и в подсъзнателните проблясъци, миналото се явява на хората само във фрагменти. Те са знаците, по които ние трябва да надградим собствените си истини и да достигнем до индивидуалните си прозрения. Животът не е бил, не е и няма да бъде еднозначен. Така е и с миналото . В него за всеки от нас, живите , битува по една уникална легенда.
И пак вървя през този невероятен, тържищен град, красив в разпада и възземането си. Реалността се разломява в картини и сезони от различни исторически отрязъци. Едни до други битуват парцаливи мартенски снегове по голите хълмове на Търново и китни , потънали в зеленина градини край къщи порутени до основи- каменни очертания на нечие пространство, населвано, изоставяно, обгаряно , оплаквано, отново градено. Анонимно присъствие на отминал живот, без конкретни лица, но с властна, превземаща топлина. Това е останало. Енергията на времето се натрупала в невидимото. Градът извира древност в моите сънища.
Наближавам Царевец , а той е неузнаваем. Цялата повърхност на хълма е прокопана в ровове, насечена от ниски безпосочни зидове, оплетени в пътеки . Дъхът на прясна пръст и мълчание е навсякъде. В сърцето на крепостта се издига порта. Никога не съм я виждала наяве- масивна, строена с огромни каменни блокове в груба спойка. Някак самотна в хаоса от руини наоколо. Самотна в своята цялост. Минавам през нея , изкачвам стръмнината към върха, където сега я няма нелепо реставрираната Патриаршия. Има назъбени зидове- стени от сграда, поругано достолепие на красива постройка. Потиснато ми е. Сякаш минавам през лично, сакрално пространство. Само да преваля хълма. И ето ме отвъд. Имам усещането, че винаги съм знаела защо предприемам тази невъзможна в моето време разходка. Заради малкият парцел оцеляла градина. Огрян от неочаквано слънце под развиделеното небе се кипри разцъфнал розов храст. Край него тревата в нежна резеда се дипли глезено в копринена мекота. Усещам вятър в пролетни, ласкави пристъпи и пощаденият отрязък от царската градина ме поглъща с ведро спокойствие. Виждам и разрухата наоколо, но зеленото петно с розовия храст надделява сетивата ми. Там има безгрижие и спасени сокове от миналото. То е преляло в корените и живее в този храст. Сядам наблизо. Не мисля. Само усещам. Не изпитвам тъга, нито ужас, нито радост. Обзема ме светло примирение с битието. В неговия моментен баланс съжителстват рационалното чувство, че всичко е сън, че градината я няма в днешния утъпкан, банализиран Царевец. И изкушението да вярвам, че ако намеря мястото, след като се събудя, може някоя упорита издънка все пак да ме очаква.
Здравка
Между бай Ганьо в Европа и Оксфордската запетайка
България
Когато човек е на път мислите му се подреждат в неочаквани обрати. Всичко е някак изчистено от условности, внезапно и бляскаво като прозрение. Оголва се същността на неговия характер и размишленията повтарят преплетените спирали на заложените в същността му гени. Придобитото с годините познание връхлита потока от емоции с панически стремеж да внесе порядък. Да складира в хармонични файлове впечатленията от живота, да ги окастри в разбираеми късове информация. А как иначе! Напук на сътворяващия хаос, мисълта е готова да вкалъпи усещанията, да ги лиши от хоризонт и от опияняващото докосване с безкрайното битие.
Пътувам с автобус към Англия, прекосявам Европа, а във вибриращото метално пространство на четири колела, обзаведено с климатик, химическа тоалетна и видео, заедно с мен се пренася една малка част от съвременна България. Петдесет души емигранти, понесли мислите, надеждите и отчаянията си от летния хаос на Родината към хладната уреденост на цивилизацията – протовоестествено изчистена от спонтанност. Разглеждам сънародниците си с чувство на превъзходство. Все пак девет години съвместявам в странно съжителство родното и чуждото. Научила съм се да потискам емоциите си, да закопавам надълбоко идентичността си, да бъда перфектно учтива, да замълчавам, когато ми се иска да вия от тъга. И да се усмихвам. Ако обичате, опитайте се да разберете това! Като постоянна, неумолима капка, задължителната условност на света, в който съм принудена да живея е полирала същността ми в причудливи форми. Сталагтити и сталагмити, пропадания на спомени и проядени възвишения от натрупан нов опит. Къде ми е по- уютно? На крехките купчини от правила, натрупани като папки с единствената цел да ме задържат в нормата, или на дъното, където стъпила на твърда земя все пак с надежда мога да се взирам в небето?
За укротяване на подобни безумни асоциации, рационалните англичани са измислили оксфордската запетайка. На този толкова дребен препинателен знак е поверена великата власт на контрола. Контрол на писаната реч над океана на мисълта, необходимата граница пред съзнанието, готово да прескочи препядствието на разума. Ограничеността винаги е била за предпочитане пред опасната нелепост на широтата.
Опитвай се да се изразяваш с къси и ясни фрази. Този е постоянният съвет на моят оксфордски професор, ужасен от образния ми слог, от гигантските хиперболи в английските , уредени изречения, чийто викториански уют се пръска по шевовете от неопитомени емоции и избухващи балкански цветове. Като бомби от багри по дебелото , бронирано стъкло на английската монотонност. И аз непрекъснато се опитвам. Създавам изречения – острови, където главната буква в началото е на рационална дистанция от точката, където безопасната спирка на смисъла е отграничена от прословутата запетайка. Там можеш да спреш, да поемеш дъх и с равномерна скорост да достигнеш до другия край. Обърнеш ли се назад, ще видиш началото – спокойно, непоклатимо. Нямаш нужда от духовен бинокъл , за да се взираш надолу, в ниското, откъдето си тръгнал, нито страдаш от замайване поради достигнатите висоти. Благодарение на оксфордската запетайка всичко е равно, равномерно и равнопоставено.Постигната е демокрация на частите на изречението в комунистическата диктатура на правилата. Да. Англия означава ред, правила и сигурност. Или : Англия означава ред правила ... и сигурност ?
Но днес съм попаднала в изключителна ситуация. Пътуването по пътищата на Европа е непредсказуемо като поезия и опасно като препускане през поле от усещания. Сменящите се картини по пътя помитат информацията от справочника, нажежават думите в грохотни лавини и аз се хвърлям с наслада в свободата на родния си език. Неговата гореща гъвкавост ме поема, изреченията ми се подчиняват. Няма значение, че много от тях остават недовършени, без запетайки и точки. Един български езиков скок във времето и пространството.
България се изнизва край прозореца ми в бясно нестинарско хоро. Разрушителната страст на лятото е изгорила полетата и накъсала пътищата в асфалтови парцали. Като вдовишки чембери в праха след заминаващите деца. Слънчево злато и пустота. Как ми се иска да се разтворя в тях, разтопена в августовско безмълвие. Винаги съм усещала равновесието на хаоса. То е живителното сътворение на моята земя. Само истински родените в нейния огън могат да го усетят.
Достигаме София и очуканите табели на загиващи и зараждащи се фирми и фирмички ме зашеметяват с циганското си поругание над езика. ЕУРО ТРАВЪЛ, БИЗНЕС СЕКЮРИТИ, ЕВРОИНВЕТМЪНТС, АУТО РИПЕЪРС, ТЕХНО МАРКЕТ, ЕЮРОПЕЪН КУОЛИТИ. О, свещена кирилска азбука, изкормена, натъпкана като плашило с чужда езикова слама, какво е останало от родната ти реч ?
На автогарата, България бърза да се пръсне по света. Десетки автобуси, пристигат, потеглят, паркират, разтоварват и товарят гастербайтери и студенти. Смутени родители се взират в тълпата, за да зърнат за малко умните си, отлитащи чеда. Нека отиват! Европа ги очаква с отворени обятия, те ще я покорят!Та нали, ние, българите, сме четвъртата по коефициент на интелигентност нация в света! Ще се докажем, ще им покажем какво можем, дори ако трябва първо да им мием чиниите и да чистим заможните им домове. Европейците ще ни оценят, ще цъкат с език на познанията ни и с радост ще ни приемат в страните си. За образовани работници, които разбират подадените им команди, вратите са винаги отворени.
„Извинете, имате ли огънче?” Пред мен е застанала дребничка, спретната англичанка с цигара в ръка. Веднага превключвам на режим „учтивост” и услужливо и подавам запалката си. Заприказваме се. Тина и семейството и от пет години прекарват летата си в България. Купили си къща в Обзор, направили си басейн. Обожават страната. Не, никак не се чувстват изолирани тук, въпреки, че не говорят езика, Съседите им наглеждат къщата, докато ги няма. България за тях е домът, който родната Англия пресметливо им отказва. По – големият син на Тина е болен от усложнения на щитовидната жлеза, нуждае се от слънце, а то е толкова изобилно на Балканите. Малцина му се радват, но Тина и домашните и практично попиват всеки лъч. Нали ще трябва да се топлят от спомените си до следващото лято. И до жадувания миг, когато ще се преселят завинаги тук. Да, Тина и съпругът и – директор на училище в Лондон - жадуват за мига, когато ще изпълнят мечтата на живота си – да се установят постоянно в България. Тук, освен слънце, има и хубава ракия, шопска салата, истинска храна и добри, сърдечни хора. Я плочките в банята ще ти поправят, я някой и друг домат ще подадат през оградата, ей така за здраве или от необяснима за западняците щедрост.
България трепти като икона в ръцете на нестинарка в адския разплавен следобед. От шума на клаксони от коли и автобуси не чувам предсказанието и за моето собствено бъдеще. Дали ще е на берекет и тази насмела ме по Европа година? Как така има всичко у дома, а нищо от него не ми принадлежи ? Защо ме пускаш да си тръгна моя ненаситна за небесния огън земя ? Защо отблъскваш любовта ми? Стада от хора изпълват пътищата ти, а пастирите ги няма да ги завърнат. Душата ми блее като изгубено агне в бъркотията от съдби, сърцето ми се блъска в кошарите на разума и ми иде да скоча, та да тръгна насред и срещу всичко!
Обаче една оксфордска запетайка се търкулва като камъче във вихрушката на мислите ми и удря прецизно в мозъка ми с английска, изпитана точност. Умният човек печели, като се подчинява на обстоятелствата в живота си. И веднага един ръбат български въпрос рикушира обратно : Умният човек печели ли когато се подчинява на обстоятелствата в живота си? Проклетата, малка и любопитна частица „ли” ме дърпа в съмнение, там, при своите, опърлени от изпитания думи, оцелели като дивораслеци, след размесването на човешките езици под вавилонската кула. Защо ми трябваше да се гмуркам в коварните подмоли на чуждата реч? Те са подредени и удобни като аквариум. Само да поискам и ще съм в безопасност. Само да пожелая и мога да престана да мисля на български. Защото умният човек печели, когато се подчинява на обстоятелствата в живота си, нашепват английските правила. Така ли бе, мамка му! Озъбва се българският хаос.
И тъй си отминавам през родината с този въпрос, развят като конска опашка над жегата, вбит в душата ми като парче скала в стеблото на криво дърво – изкорубено от ветровете, наполовина изкоренено.И този път, България мълчаливо ме пуска да си отида. Само първичните и ритми ме разтърсват като ридания по неравните и, оскъдни пътища. Те ме носят към сръбската граница, през затъпканите следи на една отдавна отминала война – сръбско – българската. И защо, Господи, тази парцалива, пресъхнала покрайнина е привлякла съседите ни ? Кой безумен порив да разриеш двора на комшията, обзет от свинска лакомия е хвърлил цели две армии в ненаситната паст на взаимното изтребление? Нима бедността на ближния също може да бъде повод за завист? Или победата над своите е била и си остава сиромашката радост на балканските народи?
Сърбия
И някак неочаквано се занизва Сърбия. След апокалиптичния хаос на Калотина, от другата страна на полосата България изглежда като лятна картичка. Спомен от най – балканската страна на Балканите. Неповторимите, плътни цветове на планинско землисто зелено, спечени в горещата сол на очите ми. Довиждане! До следващия път! И докога така? Докогато престана да я обичам. Но моята любов е инатчийска, люта, вродена. Отвъд думите. Една всепоглъщаща принадлежност в необяснимия идеализъм на верността.
Пътят се плъзга през царевични полета в укротения залез на слънцето. Олющени къщурки, недовършени бетонни вили като изоставени надежди в полето на бивша процъфтяваща страна. Всичко в нея е подредено с някаква патриархална почтителност към земята, към малкото, което е останало след разрухата. Виждам само възрастни хора, наведни над нивите си, усърдни и примирени в този наш безкраен балкански кръговрат, в който само корените оцеляват а цветовете умират, покосени от чуждите бури. Спретната бедност. Празнота, засята с царевица. Храна за живите, нали така започва всяка сиромашка надежда за мир?
В автобуса шумоли неумолимото човешко битие и изостря сетивата ми с мирис на нашенски подправки, ръснати в сандвичи и кюфтета – една подвижна изпроводяшка софра от дома по километрите на Европа.
Наближаваме Белград и в мастиления мрак гъстият трафик ни наблъсква в колони от коли, всички устремени към границата, безсънни, яростно отровни в изгорелите газове на напразните си обороти. Пълзим по околовръстното,гледам от високото на автобуса тази емигрантска гмеж, този омешан народ от Балканите, понесъл денкове и вързопи към цивилизацията. Повечето са турски гастербайтери, яхнали лъскави и не чак толкова беенвета, фордове и волксвагени с немска регистрация. Ранната нощ трепти от ориенталските им радиостанции, чрез които те някак си поддържат връзката с дома. Призрачното, почти неподвижно задръстване е щедро на кадри от общото ни пътуване. Встрани от пътя се мяркат сгънати фигури на правоверни върху молитвени килимчета, вглъбени във вечерния си намаз. Забулени жени носят полузаспали деца и вървят с приспивен камилски ритъм до колите на самодоволните си съпрузи. А те, колите, пъплят едва, като старозаветно стадо – безредно и блейнало насред тази асфалтирана пустиня, напред към обетованата земя. Не, четиридесет години в пустошта не стигат, за да умре и последният роден в робство! Защото се раждат нови роби по пътя, които винаги ще бъдат обречени да кръстосват между принадлежност и необходимост, между идентичност и обезличаване.
Пътят се вие край осветените крайречни булеварди на сръбската столица. Опитвам се да се почувствам като туристка и наблюдавам светлините , натежали като гирлянди над огледалната, ленива вода. Неочаквано скупчване на коптори, наблъскани в подножието на социалистически панелки ме сепва от естетическия унес. Мизерията, която виждам граничи с митология! Без ред и улици, неописуемо изкривени, уродливи, полуизгнили и килнати на всички посоки, против законите на гравитацията, тези последни заслони на човешкото достойнство просто стърчат, поругани от нищетата. Нескопосаните им талашитени стени се олюляват в христово страдание сред опънати въжета с пране, самотни електрически крушки и купчини отпадъци от всякаво естество. И всичко е някак компактно, последно, изтикано от хорския егоизъм в една огромна купчина безнадеждност. Човешко бунище, все пак пълно с живот. В главата ми, естествено, започват да звучат неистовите ритми от музиката на Брегович, мяркат се кадри от филмите на Костурица и преди да се разсмея в опустошителен плач, погледът ми се закача в едничката видима утеха, която гордо стърчи над този погром на бедността. Една сателитна антена! Тази шамандура на цивилизацията, разкандилкана върху вълнообразните керемеди на полуотнесена във времето и пространството къща.Побърквам ли се, или пък ми се привиждат сюрреалистичните демони на Дали? Защото, наистина, в изкривеното и уродливо времепространство, размито в хаоса, където всичко е непотребно и едновременно с това всичко може да влезе в работа, като стожер на порядъка, забит в цивилизованото небе на 21 век, блести една стелитна чиния. И в нея, сигурно, като в някакво НЛО на надеждата човеците от белградското гето, също като други човеци от всички гета по света, изпращат ненужните си мечти нанякъде ,където преди това са изгубили правото си да се махнат оттук, да живеят нормално, да бъдат щастливи.
Посвещавам тези редове на моите духовни учители, Салвадор Дали и Бог. Според правилото за оксфордската запетайка, трябва да я използвам в случаите, когато искам да избегна двусмислеността. В този пример, тя откроява двама мои духовни учители – Салвадор Дали и Бог. Ако поставя запетайката пред „и- то” в същото изречение, макар и в противоречие с българската пунктуация, ще се окаже, че посвещавам гореказаното на неизречен брой мои духовни учители ( Ботев, Яворов, Паулу Коелю/ ама без да ги назовавам/ ), Салвадор Дали и Бог. Нещо променя ли смисъла? Никак, ама никак не го променя. За ужаса на бедността, оксфордските правила са безсилни. Смисълът е само един, без препинателни знаци, без думи дори. Той е в жигосващото усещане за вина и безсилие, в инстинкта да избягаш, да се скриеш от реалността, съзнавайки, че с един хляб не можеш да нахраниш петхиляди гладни, че родените в робство нямат никакъв Ханаан. И че на онези, които са дръзнали да скитат из пустините на живота си, в търсене на обетованата земя им е дадена единствената заблуда да умрат с надеждата за нея. Като няма хляб, яжте пасти, мои братя, бедни мои братя – възкликва шашардисаният ми, образован ум, кой знае защо съединил в общ цитат Мария Антоанета и Смирненски.
Ала най – страшно е, когато няма с какво да нахраниш душата си.
Хърватска
Хърватска се разтегля като отегчително дълъг конспект в мастилените страници на нощта. Магистрали, тирове, посивели от взиране лица, пътища за навсякъде, пътища за никъде и аз в този денонощен транзит, без да зная посоката, примирена със скоростта на инерцията. Иска ми се да се помоля, не мога да заспя в боботенето на мрака и само натрапливият рефрен на единствената молитва, която знам, ме люлее в омагьосан кръг. „Отче наш, Ти, Който Си на небето...” А как беше по- нататък? А как ще бъде по – нататък? Какво е по – нататък?
На 40 години би трябвало да се интересувам само от това, какво има в чинията ми. Това изказване се е забило в паметта ми още от студентските години, когато на купоните в Студентския град се наелектризирахме от надежди за големи промени и вярвахме , че ние сме избраното поколение , което ще пресътвори България. Тогава един приятел ме срази с въпросното изречение. Не, той в никакъв случай не беше циник. Просто през младежкия си идеализъм, беше провидял и бъдещето. „Искам СЕГА да направя нещо истинско и голямо” – каза той – „Защото когато стана на 40, ще се интересувам само от това, какво има в чинията ми.” Случайно, това лято го видях отдалеч. За себе си, той се беше оказал абсолютно прав.
А аз , въпреки въпросите, които задавам, пътувам днес към пълната си чиния оттатък Ламанша. Обаче все още се опитвам, опитвам се да виждам отвъд нея, любопитно ми е има ли хоризонт и това, дето закрива слънцето планини ли са или просто натрупана купчина блага върху въпросната чиния?
Навън, през прозореца на автобуса все още кичестите августовски дървета край магистралата, ми изглеждат като тревопасни пра – исторически чудовища, лениво устремени в посоката на вятъра. Стада от фантазии в една обикновена транзитна нощ. Само аз не спя, опитвам се да доловя какво сънуват спътниците ми, дали пълни чинии или просто някой кадър от дома?
В една от най – популярните философии на западната култура е залегнала идеята за позитивното мислене. Човек трябва да се научи да живее в мир и хармония със себе си и безрезервно да вярва, че може да постигне своите цели. Провалите идват , за да го научат, че може би не е тръгнал във вярната посока. Че вместо талантлив артист, той е бил предназначен да стане талантлив метач, например. И това би трябвало да го направи адски щастлив, защото е намерил истинската пътека за собствената си реализация и е постигнал стопроцентов успех! От години искрено се старая да се поставя в подобна нирвана. Но съм прекалено мистична, поради проклетата си балканска природа. Рациото някак не ми пасва на паулукоелювските залитания, на спонтанните изблици от любов и омраза, които ме разтърсват с ботевска страст.Вярвам в поличби, а безумните надежди в чудеса, въпреки безнадеждността на съвремието, ме хвърлят в едно безкрайно, детинско очакване нещо да се случи, нещо да ме събуди от действителността. И нещо да ме върне в онази, истинската версия на живота ми, в която, уви и до ден днешен не живея.
Иначе, всичко ми е наред. Изглеждам добре, храня се добре, някои от дрехите ми са много хубави. Ето, сега пътувам през Европа, а колко от познатите ми завиждат за това! Обаче има хора – скитници, които си умират да СА БИЛИ тук и там. А аз съм си странник на духа, не ми е нужно да се кандилкам насам – натам по пътищата, за да се усетя част от света. Светът е в мен и аз съм готова да му откликна дори в отражението на една сълза.
Толкова много исках да се помоля за чудо тази нощ! Но не успях, моите мисли ме завлякоха в други заливи на мисълта. Унасям се и ставам монотонна като другите. Потапям се в унеса и угасям последните искри на зениците си в тъмнината навън. За част от секундата, внезапна светлинка ме сепва. Извръщам се и виждам мъничък крайпътен параклис, остъклен като куклена къща, озарен от женственото, уютно сияние на Мадоната, изправена в библейската си роба като синя свещ край пътя. Толкова е млада, може да ми бъде дъщеря! Само за миг, докато автобусът подминава, срещам очите и.По нежната и страна, като перла в капка, се отронва една сълза.
Словения
Всяко разсъмване е мистично. Когато човек е на път зараждането на деня рздипля балдахините на душата и под първите лъчи на слънцето затрептява преродената му същност – добра, невинна, безпаметна за тъгата на отминалите размисли. И тогава ти си отново готов да повярваш в надеждите си, да се увлечеш в илюзиите, да дадеш още един шанс на битието.
Прекосяваме Словения, гордостта на Балканите в Европейския съюз. С пълно право, усещам се да предъвквам сподавената си завист. Страната е обгрижвана със скрупульозен, неприсъщ за славянството егоизъм. Всяка тревичка е сресана в правилната посока. Немска подреденост, лишена от въображение, покорена от ред и симетрия. Тук, оксфордската запетайка е излишна, няма двусмисленост, посланията за просперитет са ясни като светлите очи на народа, който ги е замислил. Сътворението е приключило, хаосът е прогонен, само последните щрихи на една цивилизована декорация усърдно се добавят систематично и всекидневно. Тихомълком, Словения се измъква от комунизма. Следите от бедността се прикриват с трудолюбива чистота. Все още не е западняшки лъскаво, но всичко блести – и купите сено край пътя, нарисувани сякаш от Моне, и малките кокетни крепости по хълмовете, изгубили средновековната си запуснатост. Украсени с оптимистични лампички, те са готови да светнат пред тълпите туристи. Лентите на пътя пред нас са перфектни. Заобикаляме Любляна по новопостроеното околовръстно, създадено с мравешко усърдие само за няколко месеца. Транзитът е отклонен, а любопитството на пришълците – учтиво пренасочено към действителните резултати. В автобуса цари мълчание. Успехите на другите, си остават за тях самите. Пред нас е само бягството към уредения свят, бягството от липсващия порядък у дома.
Изравняваме се с една недовършена отсечка от магистралата и от успоредната гладкост на резервния път наблюдаваме все още незапочналия работен ден на словенците по трасето. Теренът е разчистен с кукленска спретнатост , всяко чакълче искри в пирамидата на съвършената си купчина. Чисто нови пилони от росна пластмаса бележат пространството на асфалтовата лента, пъстри въжета трептят като дъги в нежното полюшване на укротения вятър. Внезапна асоциация ме шибва със сурова, споменна яснота. Това лято в Търново, близо до дома ми бясно застроиха нов хотел. Разправиите със собственика от страна на разярените ми съседи започнаха още миналата година. Той беше присвоил една от най – обичаните детски площадки в града ни, отрязал вековния дъб в средата и, под короната на който играеше всяко бившо и настоящо хлапе от квартала. Но най – страшното посегателство беше върху гледката от тази площадка. От нея, като към платно в постоянната изложба на престолнината се откриваше лицето на града – скалната стълба към небето с къщите – тези човешки гнезда на неповторимия търновски уют. Художниците вече нямаше къде да закрепят стативите си, чужденците с недоумение се провираха под скелето за да си откраднат по някоя снимка от стария град, а децата се щураха покрай прерязаните люлки , като мравки в разтурения мравуняк на детството си. Никой не обърна внимание на протестите ни. Полицията и телевизиите се извървяха в безпомощен парад , притиснат в кордона на наглостта. И въпреки че градът се задъхваше от хотели, наблъскани в сокаците на умиращата му самобитност, един пореден бай Ганьо провря ръчището си , та сграбчи последната шепа въздух в сърцето на моята улица. Но думата ми беше за ужаса, който последва. Без ред и човещина започнаха всекидневни взривове за покоряването на скалния терен под обезобразената площадка. Хвърчаха камъни, по чудо оцеляваха минувачите, падаха комините на близките къщи, виеха алармите на паркираните коли и в кулминацията на тази оргия звънтяха строшените прозорци на отсрещните кооперации. Вардаааааааааа ! Иде новото време! То ще ви отърве от ситнящите бабички по калдъръмените улички и потните дечурлига, замотани в краката на пешеходците. То и пешеходци не се предвиждат! А съседите – нека правят граждански неподчинения пред общината, нека се съдят с нас, ние просто ще ги прегазим ! Като не знаят да си мълчат, нека крещят! Освен прочутото търновско ехо, няма кой да ги чуе!
И адът продължи. Вече втора година основите на новия хотел зеят като преизподня в центъра на старата столица, над тях изригват вулкани от прах, земята се тресе в покъртително недоумение пред човешката диващина, а децата сякаш изчезнаха в миналото, заедно с надеждите на съседите ми за малко справедливост. Така се строи у дома – безмилостно, в разруха, до пълно обезличаване. Словенците никога не биха могли да разберат помитащия ентусиазъм на строителите на нова България. Дисциплинираната им душевност би се огънала в европейски потрес. А ние – оцелелите – бягаме през континента като хлебарки, търсим нови обиталища, нова прехрана. По краката ни е полепнал прахът от дома, в душите ни вибрират гърмежите на взривеното ни детство. Ще съумеем ли да се скрием от себе си?
Австрия
Пътища, пътища. Любопитството ми се изгърбва от възхищение, когато наближаваме мощните силуети на австрийските Алпи. Очаквам недокоснати, непроходими препядствия, изгубени в мъглите върхове, заблудени елфи , притичващи по аутострадата, стиснали в шепички кюлчета самородно злато и призрачни звънчета в усойния сумрак на невидими пещери. Препускащите ми фантазии са само наполовина верни. В 21 век, Австрия е опитомила своите планини. Наистина, скалните масиви са величествени! Изтънените им гребени фризират небесата с магическите си зъби и към земята се спускат накъсани воали от облаци като тънки бели коси на проскубани вещици. Но огромните релефи са проходими. В недрата им, на мястото на някогашните приказни скривалища на джуджета, преминават километражни тунели, обгазени от тенекиените червеи на коли и каравани, автобуси и джипове. Скоростта е заместила тайнствеността. Съвременникът преминава като мигновение в еднодневката на този конвейр, където надежди и отчаяния, любопитство и очакване са се стопили в изгорелите изпарения на транзита. Където единствената цел е да продължиш напред към точката на осъществения егоизъм. Всякакви алекоконстантиновски отклонения от правата на пътя са неуместни. Всякакви дядовазовски възклицания на преклонение пред природата са стромодни. Индивиди с кървящи отломки от душевност, като мен самата, са недоразумения, случайно допуснати дефекти в поточната линия на новото хуманоидно производство. А то е устремено, практично, добре програмирано. Сантимент е мъртва дума в речниците на езиковедите. Мисля, че дори на мен вече ми е трудно да я дефинирам.
И все пак неутолимата ми българска любознателност открадва по някой кадър от препускащия пейзаж. Поздравявам се за това ! В главата ми, на бясна скорост, визуалната информация се намества в сътресения от светкавични крайпътни картини. Ето как би описал Алпите някой майстор на словото от старата школа :
„ Душата на тази вълшебна планина е скрита в могъщото и дихание, което като въздишка на дракон се спуска в кълбета от пара по костеливите и склонове. Потоци от стопени снегове прорязват пътеки в зелените и пазви и напояват жадните и ливади с чиста, кристална вода. Алпийско зелено! Има ли на света други прекрасни думи, които да опишат това съчетание от бистри води смесени с най – нежните багри на земята? Този аромат на окосени треви, поръсени от пръстите на планински самодиви по суровите стръмнини на божественото величие! И тези стройни мури, като свещи в храма на сътворението, като хор от души в молитвата на Вселената, в безкрайната прослава на Бога!
Алпите са снагата на Европа, която ние, хората, сме недостойни да докосваме!”
А ето как описвам Алпите аз, обезумялата от скорост пътничка за никъде, отделената от свое и чуждо правнучка на Алеко :
„Скали и ливади. Малки трактори по подстриганите склонове на планината. Хотелчета в размазания крайпътен пейзаж. Пещери, които изчезват от хоризонта в мрака на безкрайните тунели. Неони в тунелите, видео в автобуса. Претъпкан трафик на коли и в двете посоки. Мирис на вчерашни сандвичи. Изтръпнали крайници. Жестока нужда от кафе и цигара. Зелена, безкрайна мацаница от четката на Създателя в светлината навън. Кафе, кафе, кафеееееееееее!”
Спираме за малко на една бензиностанция и префучаващият свят идва на мястото си. Мирише на треви, далечен вятър си играе с върховете на елхите нагоре, на безопасно разстояние от пътя и хората. Сякаш Бог се е оттеглил, ужасен от чедата си.
Една от спътничките ми, постоянно усмихната, явно англичанка, ми прави знаци с ръце да я снимам пред бензиновата муцуна на автобуса. Заговарям я от учтивост. Пак с жестове, тя ми обяснява, че е глухоняма. Щастливка, която може да оцени видяното с благодарност.
Германия
Като деветчасов наниз от запетайки, пред отегчения ми поглед се занизва Германия. Такава, скучна, еднообразна страна! В нея всичко е някак сиво, отложено от Господ за по – късно разкрасяване. И така си останало. Природа, разположена в полезрението на пътника с широта, но без хоризонт, градове, скрити в далечината, непримамливи да ги посетиш. Скоростта е изведена в култ. Събота е. Немци, повлекли каравани като консервени кутии пълни с ограничено доволство се стрелкат по магистралите с хищно жужене. Охранени търговци на просперитет, надлъгващи се в безсмислена надпревара. Къде отиват? Кога ще спрат? Пътищата трябва да бъдат максимално използвани. Повредите по тях създават работни места за гастербайтерите. Някой трябва да храни тази огромна, лишена от въображение страна, някой трябва да поддържа скучноватия и порядък.
Внезапно заспивам- дълбоко, безпаметно. Сякаш за да се спася от безнадеждната сигурност на Германия, да си оставя още малко душа за възторзи и разочарования.
Преди години, по време на една разглезваща почивка на Албена , вървях в тълпата от туристи сред преливащите от сувенири сергии. Отвсякъде ми предлагаха захарен памук, пуканки, съмнителни златни украшения на безумни цени. Битието се беше размесило в пъстра вакханалия от езици и суета. И внезапно, преди да се почувствам изгубена в него, писък на гайди ме сепна до настръхване в купчината от народи, повлекли безделието си в жегата на залеза. Срещу мен вървяха група деца – 15 – 16 годишни, облечени в носии, които раздаваха дипляни за предстоящия си концерт. Изумиха ме техните пронизващи очи и неистовата настойчивост, с която вървяха през тълпата, съсредоточени в своята покоряваща музика. Имаше нещо първично и неустоимо в излъчването им, сякаш току що бяха слезли от конете си и бързаха да отвоюват някаква своя територия сред света, който ги беше забравил. Хората вземаха рекламите от ръцете им и почтително се отдръпваха, сякаш издухани от напора на ритмите. Звуците на гайдите разсичаха въздуха като саби и малкият народен оркестър цепеше множеството в шпалир от възклицания и възхищение. Пътеката пред и след тях в навалицата дълго не се затвори. Това си беше тяхната земя, те си я бяха превзели.
Потънала в мрак с цвят на кафе, бавно се събуждам от Германия. Миг преди разсънването, на косъм от съзнанието за реалност, виждам една от своите неосъществени мечти. Облечена в най – пищната българска носия, която само въображението може да ми подари, аз вървя сред тези деца. Те ме заобикалят като беззвучен кордон, с техните немигащи, тъмни очи, като капсула на идентичността ми, заредена с вибрациите на тяхната разтърсваща музика. И тълпата покорно се разтваря пред нас. Накъдето и да отиваме, ние стъпваме по земята си.
Люксембург
Автобусът е спрял в покрайнините на Люксембург. Охлаждащи струи вода измиват праха от Европа по него. Зад най – близкия контейнер за смет стриктен мюсюлманин се сгъва в страстни метани върху килимчето си, постлано в посока към Мека. Висок поклон, нисък поклон, високото и низкото в живота вървят ръка за ръка. Тялото не усеща мириса на мръсотия, щом душата е устремена в религиозен екстаз. Три часа след полунощ. Спътниците ми пият кафе и пушат до правоверния. Някои търсят тоалетна, други ядат сандвичи с вълчи апетит. Животът, този адски рай, тече в душите, изтича от телата и ни залива със смрад и наслада.
Франция
И пак на път в тъмнината на любимата ми Франция. Някой друг път ще я опиша, такава, каквато я видях в едни други пътувания, на светло. Флиртът ми с тази фриволна страна никога няма да свърши. Той е като любовно припламване – ярко, но без ангажименти. Любов заради самата любов. Едно пълно отдаване на удоволствието, апотеоз на живота, за който би трябвало да сме създадени. И който ни се отпуска толкова рядко в награда за примирението, с което сме приели участта си.
Преминавам през Франция като гузна любовница, завтекла се към скучния си английски съпруг. Друг път, мон амур, някой друг път ще се завърна! Позволи ми сега да притичам през сатенените чаршафи на твоите пътища, като лисицата на Екзюпери, закъсняла за тъмното си леговище. Знам, че ще ме дочакаш. Заради цвета на узрялото жито.
Белгия
Автобусът набира скорост и пресича Белгийската несъществуваща граница с някаква варварска решителност, в състезание с избледняващата нощ. Сред равномерния ритъм на двигателя и накъсаните сънища на сънародниците си, аз пак съм сама с мислите си. Душата ми тича напред и поляга в нарисуваните линии на пътя. Самоубийствено предизвикателство пред инерцията, невидим бунт пред насилието на необходимостта. Не колелата на един автобус могат да прегазят човешката душа. Нея могат да я прегазят само хората. Тогава, самотата спасение ли е? Може ли да бъде изход мълчанието на духа, доброволното отшелничество сред себеподобните? Внезапен цитат от Яворов услужливо допълва мислите ми : „О, Боже! Дай една звездица и глас, поне на нощна птица!”
Оглушителен трясък раздира нощта и аз усещам как душата нахлува обратно в изтръпналото ми тяло с майчински инстинкт да го успокои, да уталожи страха, който ме превзема в ситни тръпки. Автобусът се спихва като железен балон някъде на петдесетина километра от Кале, накъдето сме се забързали да стигнем преди навалицата от коли да ни изпревари и да задръсти композициите на Евростар. Сподавени нашенски псувни ми връщат доверието в реалността. Въздушната възглавница се е спукала и преди да отстраним повредата трябва да дрънчим по пътя като каруца, полетяла по нанадолнище. Чуваш ли ни, заспала Европа! Ще довършим последните ти километри с гръм и трясък!
Кале
Млечносиво разсъмване и тънък мирис на сол във въздуха раздвижват сетивата ми. Огромният паркинг на Кале още спи в хладната сутрин. Сприраме встрани от бариерите и продраният глас на шофьора в ехтящия микрофон ни подканва да се поразходим. Всички спят. Равномерно похъркване, тела като буци, отпуснати в неудобни пози, неотшумяла умора. Нашего брата не се вълнува от повредата. А тя, очевидно, е сериозна. Шофьорите ни се щурат в червено – черните си униформи като тореадори покрай желязното туловище на ранения автобус. Лицата им са измахнати от недоспиване, брадясали и тъмни като на степни номади. За кой ли път пак са сами в бедата. Народът им спи нехайно в металната кутия на временното си удобство. Никой не проявява съчувствие. Всеки, за малко е спасил кожата си, общото е ничие. Какво като закъснеем с разписанието,голяма работа, че отново не сме единни в изпитанието на случайността.
Отвсякъде прииждат полски автобуси, претъпкани с емигранти.Светли и студени, безлични физиономии, отъркани якета, стъклени бледи очи. Но те са някак си по- заедно от нас, българите. Сбити в монотонна маса, размножени в недоимъка, устремени вкупом към насъщния оттатък Ламанша. Имам чувството, че никой от тези хора няма амбицията да прави кариера в кралството, че всички до един са наясно – тръгнали са на гурбет! Че мизерното заплащане по пет лири на час в някоя лондонска пицария ще им осигури парите, които ще пратят у дома, в обезлюдяващата Полша. Че може и да гладуват, но ще изтръгнат своето от надменния Албион, сплавени в анонимното си единство. Когато четях „Български хроники” от Стефан Цанев, останах учудена от историческите сведения, разказващи за нрава на славяните. Там, съвременниците им ги описваха именно като море, заливащо Балканите- неумолимо, настъпателно, всепроникващо в другите етноси. Народ като пясък – разпръснат и компактен, завладяващ чрез издържливост и многобройност. В една такава приписка от 580 година, техният вожд, Даврита, възкликва : „ Кой е, впрочем, този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други да владеят над нас.”
Загледана след колоните от полски автобуси на Кале, претъпкали композициите на Евростар към острова, аз мълчаливо се съгласявам с древния вожд. Синовете му още помнят неговата повеля. Вярно е, че прегръдката е по – опасна от меча. Тя вменява чуждата идентичност като своя, прелива гени, подменя език. Затуй го няма днес истинският български, оцелял с 1000 думи в родната ни славянска реч, нито жилавата непокорност на предците ни. От тях са се страхували. Сега нас ни е страх от всичко, най – вече да бъдем себе си.
Къде са силните ни гени и духовна уникалност? Къде е нашето съплеменничество, нашето родово единство?
Колко от нас са будни в изпитанието на момента?
Автобусът е повдигнат с крик, заедно със спящите пътници в него и отстрани, за неколцината дисциплинирани пасажери, сред които се суетя и аз, изглежда като потъващия Титаник в океана на равнодушието. Шофьорите са надомъкнали подръчни средства, дъски с ръждиви пирони, нарязани гуми и инструменти, пръснати навсякъде по асфалта. Толкова са сами, че дори и псувните им в хладното утро звучат като мълчание. Край нас се изнизват коли с учудени западняци, които ни гледат с любопитство. Сякаш сме възкръснали динозаври, които не могат да се адаптират в отровата на новата геологична ера. Автобусът не е застрахован срещу аварии по пътя, началниците искат само пари, пак трябва да се спасяваме поединично.
Разговарям с Димитър- български гастербайтер, който от две години работи по строежите в Лондон. Толкова му е мъчно за дома, че очите му плачат без сълзи в пресъхнало, примирено безсилие. Пуши цигара от цигара. Бил женен, с тригодишна дъщеричка, която била много сладка. Като се връщал от Англия така се впивала да го прегръща, че дните му минавли с нея в ръце. Жена му била красавица. Много се обичали, ама нали сега всеки се е юрнал да си прави луксозни ремонти по къщите, ей на – и тя настоявала Димитър да върви да печели пари по света. Алуминиева дограма искала да си сложат, италианска теракота в кухнята и банята, нови тапети в хола. Парите все не стигали, а той и ги давал всичките. Само сто и двайсет лири винаги пазел за себе си. Ей така, за зор заман. Като го треснела изтежко носталгията да си купел билета за първия автобус към България и да си отидел. „Ама веднъж завинаги!” – казва Димитър - „Защото детето сега е най – мило да му се радвам,когато расте и ме обича, когато иска да съм край него! Знаеш ли какви наркотици и зарибявки има после! Кой ще и каже на дъщеря ми как да се пази ?”
Гледам този едър, отпуснат човек на около 30 години. Цялото му същество излъчва доброта. Той никога няма да се откъсне от страната си. И приказките му , и тъгата му са си нашенски. Да знае само как го разбирам!
„Само до Коледа да издържа и се прибирам..” – продължава той – „ само булката да свърши с проклетия ремонт, само малко още пари да спестя, че да я зарадвам. Ако не по Коледа, за Великден със сигурност ще съм си в къщи... Там си е най – добре, при своите.”
Слушам и не вярвам. Слушам и искам да вярвам. Нали и аз, нали всички ние така се залъгваме. Така е по – лесно да преглъщаме живота, иначе – на сухо – без надежда – много присяда.
Димитър ми пуска сигнала на Джи Ес Ем – а си и се смее като дете. И вместо радостни сълзи, избликва народна мелодия, ситна, звънлива, на нашия си език. Нищо, че не мога да си спомня дефиницията за думата сантимент.Отвъд проклетите разяснения в речниците, сега я усещам.
Един от шофьорите се е подложил като стара обувка под автобуса и се е сбръчкал в нямо усилие да пребори повредата. Усмихнатата англичанка пак ми прави знаци да я снимам пред килнатото возило. Смутена, отказвам поканата.
Часовете се нижат. Вече ми е безразлично дали ще стигнем навреме. Там никой не ме очаква, там всички са британци, вкалъпени в своите правила, които наричат традиции и закони. Светът бавно изгрява в червения диск на слънцето. Земята втасва под топлия му реотан като хляб с несъвместими подправки. Аз съм пристигнала в никъде. На ничия територия, с никакви илюзии, чрез които да продължа. Едно огромно зелено дърво, странно деформирано в нелепа декорация право пред мен, удивително прилича на запетайка. Наредени под него, като думи в изречение , сънародниците ми са навързани в изложение на съдби, мисли, сметки, намерения, надежди. На крачка от тях внимателно заемам своето място в редицата от хора – думи, без които смисълът на битието би бил ненужен. От другата ми страна дърветата – запетайки се разтеглят в безкрайност. И така нататък и така нататък,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Здравка
Subscribe to:
Posts (Atom)