Преди три години предприех пътуване из родината заедно със семейството си с цел да покажа на дъщеря ми исторически места, където са се случили решаващи за България събития. Чувствах, че това е мой дълг, след толкова много пътешествия по европейски съблазни, омрежили желанията и мечтите на всеки съвременен сънародник. Чудех се как ли ще възприеме тази моя идея едно петнайсетгодишно дете, свикнало да сменя територии и езици с комфортната увереност, че светът на двадесет и първи век е просто достъпна туристическа атракция. Където заплащаш билета си и после се сурваш в дисниленда на историята, захрупан в пуканковото любопитство на тълпата, подивял от щастие в кратката си ваканционна свобода. Защото, в програмираното ни битие, понятието“свобода“ вече може да се дефинира като „освободен от служебни задължения по време на годишен отпуск“. Нали така? А на мен ми се искаше някак, без излишна патетика, да накарам Пламена да усети страната си. Отвъд баниците и киселото мляко, отвъд слънцето и разглезващото море. Отвъд нейното и моето житейско време, глобализирано в безразличие към свое и чуждо. И още, да я жилне копнежът на предците да отвоюват обратно своята си земя. За да могат отпосле наследниците да я напускат, забравят, отричат...
Избирам паметника Шипка за начало на пътешествието. Нуждая се от най-високото място за пробния полет на духа, който подготвям за дъщеря си.
- Всичко разбирам – казва тя в колата след емоционалната тирада за решаващата защита на прохода, която произнасям – и „Епопеята“ съм прочела, и за опълченците, и за руските воини, и за трети март, за Сан Стефано но...
- Но какво? - забивам въпроса с непримиримост.
- Ами, просто го знам. Помня го, складирана информация в компютър, нали си представяш? Далечно ми е... То, всъщност, е далечно и за теб. Защо си толкова разълнувана, когато говорим за това?
Защо ли? Вслушвам се в себе си, без да отговарям. Защото сигурно аз принадлежа тук, а ти неусетно се откъсваш. Защото зная разликата между пълчище и опълчение. И защото все още се опълчвам срещу пълчищата на отчуждението.
Величественият монумент блести непоклатимо в синьото августовско небе. Туристи се щурат като мравки в подножието му. Ухае на кафе и лекомислен летен вятър. Сто и тридесет години по-късно, на Шипка всичко е спокойно. Изкачваме стръмните, тесни стъпала във вътрешността на паметника. Мълчим. Не искам да добавям нищо повече в компютърната памет на дъщеря си. Искам тя да се събуди за другата памет. Която извира от сърцето, за да потече по невидимите нишки на кръвта. И която, според слепите ми надежди, някой ден, някак си, ще я завърне там, където принадлежи. Моля се за чудо, за знак от съдбата, че това ще се случи. Че няма да я изгубя в света на освободените. Че може пък сама да поиска просто да бъде свободна...
Пред нас, с пъшкане и притеснено сумтене се изкачват двойка млади англичани. Момичето сякаш тегли в настойчив, майчински буксир изпотеното и зачервено момче:
- Спокойно скъпи, точно така, още едно стъпало, браво! Гласът и е напевен, ласкав, успокояващ.
- Божичко, о божичко! - проплаква спътникът и – как ще се справя с проклетата фобия! Нали знаеш как ми прилошава от височини!
- Не мисли за това – гали гласът на приятелката му – огледай наоколо, намираме се в адски необикновен музей. Интересно какво ли пише на онази руска сабя, закачена на стената?
- На кой му пука какво пише на някаква си сабя! - ръмжи англичанчето поморавяло от паника – Навих се да изкача проклетия монумент, за да се противопоставя на страховете си. Само да се добера до терасата на върха. После хуквам надолу и няма да спра докато не дотичам до някой пъб, за да пия една бира, че се побърках от ужас.
Виждали ли сте България от върха на паметника Шипка? То е като любовен полет над току що приключило сътворение. Земя и небе, които нищо не искат от теб, защото вече са ти дали всичко. Стоя просълзена до задъханите англичани и моята рационална дъщеря, и потъвам в щедрата красота на земята си. Аз съм друго поколение. Моята единствена фобия е да не изгубя способността си да бъда българка.
- На онази руска сабя, закачена на стената, беше гравирана фразата „С нами Бог!“ Спокойният, безакцентен английски на Пламена, насочен към втрещените ни спътници ме вади от вцепенението и ме разцъфва в майчино умиление.
- А паметникът, който току що изкачихте отвътре – продължава тя – е построен в чест на всички онези българи, които са оставили костите си на тази височина, за да можем сега с вас да се любуваме на моята страна. Сигурно и те са се страхували, докато достигнат дотук. Даже, повече от вас, защото им е предстояло да умрат. И не само бира, капка вода е нямало за тях цели три дни! Но са спечелили битката. Затова ние днес сме свободни.
Наближава трети март, скъпи български читателю. Пожелавам ти, в освободените от битието мигове да намериш своя начин да се опълчиш, за да се почувстваш свободен. Също като предците. Като Пламена. И като мен. Знам, че можеш.
С окуражаваща обич,
Здравка Владова-Момчева
Sunday 27 February 2011
Wednesday 16 February 2011
Криворазбрана дебилизация
/На моята приятелка и съмишленичка Нели Йорданова с благодарност за разбирането отвъд думите/
Мине се не мине, все разни такива ги забъркваме, значи! Наскоро, моя приятелка, високопостваена служителка в българска банка, ми разказа следната любопитна история. По време на важни преговори с една австрийска баронеса, благосклонна да инвестира у нас, въпросната дама дискретно попитала къде може да си измие ръцете. И докато преводачката предъвквала кодирания въпрос за местонахождението на тоалетната пред настръхналите от любезност домакини, намаханият нашенски гид на чуждестранната гостенка решил проблема от раз с безпардонно балканско кавалерство. Още преди някой от домашните ни банкери да се освести за какво всъщност иде реч, напращелият от ентусиазъм и фамилиарност момък, скокнал като вихрушка и широко разперил двете крила на вградения шкаф зад гърба на австрийката, където се мъдрила мъничка мивка с люспа от содено сапунче и поомърляна кърпица, виснала на пиронче в стената.
- Е те тука може да се умие госпожата – гръмнал деловито левентът – за какво да прекъсваме преговорите и да губим ценно време! Чуваш ли ма, Бонке, я и преведи да си услужи тука, на мивката, че в три часа ще я водя в музея. Няма цял ден нас да чакат там. Що курабии, що кафета са нагласили хората, ей на пак ми звъниха одеве...
И без да превежда Бонка, баронесата се усетила, че са я разбрали буквално и погрешно. Подплакнала си с гнуслива учтивост ръчичките, па като стиснала онези ми ти аристократични челюсти, прехапала родните надежди за инвестиции като акула начинаещ сърфист. Претупала надве-натри разговорите, харизала курабиите на екскурзоводите и още с първия самолет – право в Турция, в Истанбул се приземила. Гушнали ни комшиите милионите под носа, пък нашенците се изтрепали да се карат откога, аджеба, на таз мивка не и е сменян сапуня и кой ще пере пешкиря отподир!
Та думата ми е за малко цивилизация, бе хора! Как пък все ние криво я разбираме пущината! Ей на, оня ден четох сапунената статистика. България е на второ място по закупуване на турски сериали след Казахстан! Бравос! Ашколсун! Двайсет и седем поучителни истории,с по петстотин епизода, напоени като реване с шекерни сълзи! Лепне ми на небцето от развалено-забранени плодове, очите ми се мрежат от листопади, а в ушите ми дрънчат перли като капълъчаршийски дайрета. Поезия, проза и отход на съзнанието! Какво да искаме повече? Ами че тя цивилизацията сама е дошла при нас. Сърбайте си кафето и се учете,драги ми българино!
Видиш ли, долу в полето, дет се мержеят, чернеят десетина дървя върбови? Туй не е село Бисерча, в стари години отколе... Нощя бизнесмен е пристигнал, с бригада тука застанал. Па опнал бели чадъри да си пече балдъри. Гергана бира налива,бели си крака измива. Гледала майстор, сматряла,па от сърце му ревнала: „ Моля те, аго, вземи ма, с тебе на Стамбул да идем. Дето ще шеташ на други, азе на тебе ще шетам !“ Стоп! Не така. Това ли научи,народе, след толкова серии дебилизационна обработка? Поне малко прихвана ли от неистовия стремеж на съседа да се вклини в Европата със своето си? С петвековните си омодернени традиции, с неговата си храна и фанатична привързаност към вътрешната си манталитетна култура? Не проумяваш ли как под бляскавата презентация на комшийската идентичност искри настойчивост да го приемат такъв, какъвто е, че даже и да се поучат от него? Знаеш ли,оттатък Босфора се гордеят, че България закупува техните сериали, защото те били възпитателни? Защото имало какво да се запомни от тях? Твоите стари-нови дебилизатори...Те не мивка, а цял хамам ще излъскат за австрийската баронеса. Ще търкат с везана коприна стиснатите и ръчички докато не изтеглят и последната златна люспа от тях. Ще строят хотели, ще пълнят банки, ще облагородяват паркове... Ще градят бъдеще за техния си народ. За него те ще заснемат сериали, ще му показат красавици, ще форсират лъскави коли. За да ги поревне издъно, да поиска, да мечтае, да се стреми...
А ти, ти помниш ли още де е България?
Защото, оня ден, две момчета, българчета, докато ми миеха колата в паркинга на супермаркета, си говореха помежду си колко са доволни от шанса си да работят какво да е на Запад, стига никога да не се завърнат у дома. Пръстите им бяха посинели от студ, дочените им дрехи – подгизнали от влага. Попитах дали имат някакви по-високи кавалификации и какви са амбициите им за бъдещето. Погледнаха ме учудено. Да и двамата били завършили компютърни технологии в Софийския университет. Но за какво им било това образование, нали сега падали някакви пари. Това им стигало.
Не ми остана нищо друго освен да отида и да си измия ръцете.
Здравка Владова-Момчева
- Е те тука може да се умие госпожата – гръмнал деловито левентът – за какво да прекъсваме преговорите и да губим ценно време! Чуваш ли ма, Бонке, я и преведи да си услужи тука, на мивката, че в три часа ще я водя в музея. Няма цял ден нас да чакат там. Що курабии, що кафета са нагласили хората, ей на пак ми звъниха одеве...
И без да превежда Бонка, баронесата се усетила, че са я разбрали буквално и погрешно. Подплакнала си с гнуслива учтивост ръчичките, па като стиснала онези ми ти аристократични челюсти, прехапала родните надежди за инвестиции като акула начинаещ сърфист. Претупала надве-натри разговорите, харизала курабиите на екскурзоводите и още с първия самолет – право в Турция, в Истанбул се приземила. Гушнали ни комшиите милионите под носа, пък нашенците се изтрепали да се карат откога, аджеба, на таз мивка не и е сменян сапуня и кой ще пере пешкиря отподир!
Та думата ми е за малко цивилизация, бе хора! Как пък все ние криво я разбираме пущината! Ей на, оня ден четох сапунената статистика. България е на второ място по закупуване на турски сериали след Казахстан! Бравос! Ашколсун! Двайсет и седем поучителни истории,с по петстотин епизода, напоени като реване с шекерни сълзи! Лепне ми на небцето от развалено-забранени плодове, очите ми се мрежат от листопади, а в ушите ми дрънчат перли като капълъчаршийски дайрета. Поезия, проза и отход на съзнанието! Какво да искаме повече? Ами че тя цивилизацията сама е дошла при нас. Сърбайте си кафето и се учете,драги ми българино!
Видиш ли, долу в полето, дет се мержеят, чернеят десетина дървя върбови? Туй не е село Бисерча, в стари години отколе... Нощя бизнесмен е пристигнал, с бригада тука застанал. Па опнал бели чадъри да си пече балдъри. Гергана бира налива,бели си крака измива. Гледала майстор, сматряла,па от сърце му ревнала: „ Моля те, аго, вземи ма, с тебе на Стамбул да идем. Дето ще шеташ на други, азе на тебе ще шетам !“ Стоп! Не така. Това ли научи,народе, след толкова серии дебилизационна обработка? Поне малко прихвана ли от неистовия стремеж на съседа да се вклини в Европата със своето си? С петвековните си омодернени традиции, с неговата си храна и фанатична привързаност към вътрешната си манталитетна култура? Не проумяваш ли как под бляскавата презентация на комшийската идентичност искри настойчивост да го приемат такъв, какъвто е, че даже и да се поучат от него? Знаеш ли,оттатък Босфора се гордеят, че България закупува техните сериали, защото те били възпитателни? Защото имало какво да се запомни от тях? Твоите стари-нови дебилизатори...Те не мивка, а цял хамам ще излъскат за австрийската баронеса. Ще търкат с везана коприна стиснатите и ръчички докато не изтеглят и последната златна люспа от тях. Ще строят хотели, ще пълнят банки, ще облагородяват паркове... Ще градят бъдеще за техния си народ. За него те ще заснемат сериали, ще му показат красавици, ще форсират лъскави коли. За да ги поревне издъно, да поиска, да мечтае, да се стреми...
А ти, ти помниш ли още де е България?
Защото, оня ден, две момчета, българчета, докато ми миеха колата в паркинга на супермаркета, си говореха помежду си колко са доволни от шанса си да работят какво да е на Запад, стига никога да не се завърнат у дома. Пръстите им бяха посинели от студ, дочените им дрехи – подгизнали от влага. Попитах дали имат някакви по-високи кавалификации и какви са амбициите им за бъдещето. Погледнаха ме учудено. Да и двамата били завършили компютърни технологии в Софийския университет. Но за какво им било това образование, нали сега падали някакви пари. Това им стигало.
Не ми остана нищо друго освен да отида и да си измия ръцете.
Здравка Владова-Момчева
Tuesday 8 February 2011
Урни за кучета
- От снимката на очните дъна личи, че сте родена някъде, където грее ярко слънце. Пигментацията е наситена и плътна. Това ми подсказва, че не сте оттук.
Симпатичната индийка се усмихва и приключва оптическия ми тест. После, усетила потиснатото ми неудовлетворение, прескача в нелегалния шепот на чуждестранната солидарност:
- Не се притеснявайте. Всичко е наред. Очите ви старадат от липса на цветове в тази страна. Затова ви се струва, че зрението ви намалява. Но това да си остане само между нас, нали?
Разбира се, че ще си остане между нас! Че кой друг, освен един пришелец, като нея и мен, може да разбере изконната цветовна недостатъчност на този остров. И прецедената учтивост на сивотата в огледалния шпалир на еднаквостта. И монотонното очакване за слънце. И превръщането на мечтата в навик. И продължаването напред. И дълбаенето в живота. До другия край на личния ми тунел.
Прибирам внимателно снимката с южняшките ми очи, топчета светлина, в дамската чанта и подкарвам колата си към къщата на Аманда. Днес е ден за шопинг на цветове. Обичам този карнавален проблясък в скуката. Вярвам, че и Аманда го очаква с нетърпение. Двете с нея работим заедно и ако не е денят на малкото ни бягство по магазините, веднъж в месеца, всъщност, рядко се заговаряме по коридорите. Сприятели ни общата любов към багрите. Или по-точно, струпването на цветове по дрехите на колежката ми, което мигновено вади от униние дори и най-закоравелия мизантроп. Представете си мастилени фигурални чорапи, потопени в разяждащо-розови обувки, а нагоре пола като изгрев над вулканична лава, охладена в зелево-зелена дантела. Риза като разплискан нектар от моркови с пльоснати извътре цитрони, замотани в петролни протуберанси завършва картината, над която греят най-калейдоскопните очи, които можете да си представите! Сини кристали, теменуги и лед. Аманда е цветилище на пъстротата. Някакво английско, щастливо недоразумение. Намек за хаоса, от който може да се е пръкнал светът. Не този остров, разбира се, тук всичко е ясно и картотекирано още от Големия взрив насам, но оня свят, от който сме се преселили всички ние, идващите отвъд Ламанша. Варварите, родени в цветотатство.
Все пак,след месеци програмиран шопинг на шарения аз се колебая да причисля приятелката си към племето от сродни души, което витае заедно с мен над отегчителната логика на живота. Проблемът е, че...Аманда ми говори само за кучета. За нейните кучета – Крийси, Али, Дюк, Спийд, Бет и Чико, които обитават заедно с нея малка и мрачна къща в края на градчето. Оттатък този странен дом се шири безкрайна ливада за четириноги разходки, където всяка сутрин, точно в шест часа, колежката ми разпуска лаещата си компания и, навлякла гумени ботуши тръгва след тях, в някаква своя омагьосана орбита. Колкото и да се опитвам да пробия с въпроси тази английска рутина, колкото и да залагам примки от любопитство с клюкарски трохи и карфички от смях, всичко, за което в края на краищата говорим, са малките кучешки драми на нейните любимци. Вече отлично зная в колко часа Крийси започва да „плаче“ за малко внимание преди разсъмване, как Дюк мъдро и отстъпва храната си в пластмасовата купичка, как Бет все по-често се задъхва от старост. И още, че Али е заядлива скандалджийка, а Чико е безобиден глупендер, но иначе много сладък добряк... Когато се опитвам да кажа на Аманда, че Джейк, симпатичният уеб-дизайнер от съседния офис, определено се интересува от нея, тя ме парира с радостната новина, че Спийд, нейната немска овчарка, е спечелил първа награда в киноложката изложба на графство Кент.
- Но къде е животът във всичко това?! - избухвам веднъж сред кучешки лай и европейско недоумение. - Та ти си на 35 години, кога ще накараш нещата да се случват за теб? От какво се страхуваш?
- Това е моят живот – отвръща колежката ми.- Друго няма!
- Ами Джейк? - питам изтъпяла от смайване. - Той те харесва...
- Джейк нищо не разбира от кучета. А аз не мога да говоря за друго...
Изумлението парализира мислите ми. Цветовете изтичат в дъждовна локва пред къщата на Аманда. Все пак днес е ден за шопинг. Паркирам колата си и натискам езика на кучешката глава – малкият месингов звънец на входа. Вратата се отваря и отвътре ме посреща необичайно мълчание. Аманда се мярва посивяла, потънала в безкръвни сълзи. Любимците и мълчат, скупчени смутено в ъгъла.
- Бет си отиде! - ридае приятелката ми – Бет! Най-умната! Най-добрата!
- Какво? Кой? Сестра ти Бет? - разтрепервам се от съчувствие аз.
- Не! Моята Бет! Тя ме разбираше най-добре! Тя ме усещаше прекрасно!
На бюрото пред Аманда са наредени десетина метални вазички с капачета, украсени с изящни ангелчета.
- Това са техните урни – хлипа тя в ужасеното ми безмълвие – урните на моите кучета! Когато умра искам да ги поставят в ковчега ми!
- Ама сериозно ли! - изкрещявам аз – Опомни се! Да отидем на шопинг, да напазаруваме малко цветове! Ще си вземеш друго куче, пак ще го наречеш Бет...
- Какво разбираш ти – изръмжава приятелката ми – Та аз съм далтонистка! Никога не съм знаела какво е червено, синьо или зелено... Идвам на глупавия ни шопинг само защото ти единствена ме слушаш, когато говоря за кучета...
ххх
Колата ми вие като отвързан пес, изгубен в сивите парцали на дъжда. Бааауууууу, ааааааауууууууу, ррррррррр... Господи, защо когато си сътворявал света си забравил да кажеш за този остров „ и нека бъде цветлина“???
Здравка Владова-Момчева
Симпатичната индийка се усмихва и приключва оптическия ми тест. После, усетила потиснатото ми неудовлетворение, прескача в нелегалния шепот на чуждестранната солидарност:
- Не се притеснявайте. Всичко е наред. Очите ви старадат от липса на цветове в тази страна. Затова ви се струва, че зрението ви намалява. Но това да си остане само между нас, нали?
Разбира се, че ще си остане между нас! Че кой друг, освен един пришелец, като нея и мен, може да разбере изконната цветовна недостатъчност на този остров. И прецедената учтивост на сивотата в огледалния шпалир на еднаквостта. И монотонното очакване за слънце. И превръщането на мечтата в навик. И продължаването напред. И дълбаенето в живота. До другия край на личния ми тунел.
Прибирам внимателно снимката с южняшките ми очи, топчета светлина, в дамската чанта и подкарвам колата си към къщата на Аманда. Днес е ден за шопинг на цветове. Обичам този карнавален проблясък в скуката. Вярвам, че и Аманда го очаква с нетърпение. Двете с нея работим заедно и ако не е денят на малкото ни бягство по магазините, веднъж в месеца, всъщност, рядко се заговаряме по коридорите. Сприятели ни общата любов към багрите. Или по-точно, струпването на цветове по дрехите на колежката ми, което мигновено вади от униние дори и най-закоравелия мизантроп. Представете си мастилени фигурални чорапи, потопени в разяждащо-розови обувки, а нагоре пола като изгрев над вулканична лава, охладена в зелево-зелена дантела. Риза като разплискан нектар от моркови с пльоснати извътре цитрони, замотани в петролни протуберанси завършва картината, над която греят най-калейдоскопните очи, които можете да си представите! Сини кристали, теменуги и лед. Аманда е цветилище на пъстротата. Някакво английско, щастливо недоразумение. Намек за хаоса, от който може да се е пръкнал светът. Не този остров, разбира се, тук всичко е ясно и картотекирано още от Големия взрив насам, но оня свят, от който сме се преселили всички ние, идващите отвъд Ламанша. Варварите, родени в цветотатство.
Все пак,след месеци програмиран шопинг на шарения аз се колебая да причисля приятелката си към племето от сродни души, което витае заедно с мен над отегчителната логика на живота. Проблемът е, че...Аманда ми говори само за кучета. За нейните кучета – Крийси, Али, Дюк, Спийд, Бет и Чико, които обитават заедно с нея малка и мрачна къща в края на градчето. Оттатък този странен дом се шири безкрайна ливада за четириноги разходки, където всяка сутрин, точно в шест часа, колежката ми разпуска лаещата си компания и, навлякла гумени ботуши тръгва след тях, в някаква своя омагьосана орбита. Колкото и да се опитвам да пробия с въпроси тази английска рутина, колкото и да залагам примки от любопитство с клюкарски трохи и карфички от смях, всичко, за което в края на краищата говорим, са малките кучешки драми на нейните любимци. Вече отлично зная в колко часа Крийси започва да „плаче“ за малко внимание преди разсъмване, как Дюк мъдро и отстъпва храната си в пластмасовата купичка, как Бет все по-често се задъхва от старост. И още, че Али е заядлива скандалджийка, а Чико е безобиден глупендер, но иначе много сладък добряк... Когато се опитвам да кажа на Аманда, че Джейк, симпатичният уеб-дизайнер от съседния офис, определено се интересува от нея, тя ме парира с радостната новина, че Спийд, нейната немска овчарка, е спечелил първа награда в киноложката изложба на графство Кент.
- Но къде е животът във всичко това?! - избухвам веднъж сред кучешки лай и европейско недоумение. - Та ти си на 35 години, кога ще накараш нещата да се случват за теб? От какво се страхуваш?
- Това е моят живот – отвръща колежката ми.- Друго няма!
- Ами Джейк? - питам изтъпяла от смайване. - Той те харесва...
- Джейк нищо не разбира от кучета. А аз не мога да говоря за друго...
Изумлението парализира мислите ми. Цветовете изтичат в дъждовна локва пред къщата на Аманда. Все пак днес е ден за шопинг. Паркирам колата си и натискам езика на кучешката глава – малкият месингов звънец на входа. Вратата се отваря и отвътре ме посреща необичайно мълчание. Аманда се мярва посивяла, потънала в безкръвни сълзи. Любимците и мълчат, скупчени смутено в ъгъла.
- Бет си отиде! - ридае приятелката ми – Бет! Най-умната! Най-добрата!
- Какво? Кой? Сестра ти Бет? - разтрепервам се от съчувствие аз.
- Не! Моята Бет! Тя ме разбираше най-добре! Тя ме усещаше прекрасно!
На бюрото пред Аманда са наредени десетина метални вазички с капачета, украсени с изящни ангелчета.
- Това са техните урни – хлипа тя в ужасеното ми безмълвие – урните на моите кучета! Когато умра искам да ги поставят в ковчега ми!
- Ама сериозно ли! - изкрещявам аз – Опомни се! Да отидем на шопинг, да напазаруваме малко цветове! Ще си вземеш друго куче, пак ще го наречеш Бет...
- Какво разбираш ти – изръмжава приятелката ми – Та аз съм далтонистка! Никога не съм знаела какво е червено, синьо или зелено... Идвам на глупавия ни шопинг само защото ти единствена ме слушаш, когато говоря за кучета...
ххх
Колата ми вие като отвързан пес, изгубен в сивите парцали на дъжда. Бааауууууу, ааааааауууууууу, ррррррррр... Господи, защо когато си сътворявал света си забравил да кажеш за този остров „ и нека бъде цветлина“???
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)