My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 24 May 2011

АЗБУЧНА ПОЕМА
Честит празник на всички българи!


Ако си тръгна в някой черен ден

Безсловна и безродна. Покорена.

Вградена в суета и с дух опитомен -

Греховен и безбуквен – като времето.

Дали ще ме спасиш за кой ли път

Език, благословен,

Животосмъртен,

Забравен от света на кръстопът

И конен, и иконен, и разкъртен

Като скала с избликнала вода,

Любов недоживяла за насита,

Молитва за душата на рода,

Напуснал те, без тебе да се скита.

Обичай ме, език неизживян !

Посмъртно даже ти не ме оставяй !

Разказвай ми за кирилската бран,

С която писмената ме спасяват,

Та щом се спра, сломена, насред брод,

Умираща за късче родно слово,

Фрагмент от поломения народ,

Храна за чужди, тялото Христово ...

Цената на живота изпиши, с

Червеното мастилено страдание ...

Ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи ? С

Ъглите на графисаното знанье ?

Юмрукът на душата ми е тон. Във древен звук. Ридание във струни.

Яснее моят ден. И аз съм стон. В посоки разпилени. Като думи.



Здравка Владова-Момчева

Wednesday 11 May 2011

Светът е оцелял, защото е преял!

Напоследък имам усещането, че животът на заобикалящия ме свят се е превърнал в едно меню и хората, с които контактувам са деградирали речта си до шизофренично готварско цвъртене. Не стига това, ами поквареното ми от реклами въображение наскоро започна упорито да ги оприличава на полуфабрикатите, с които се тъпчат до пръсване по време на обедната почивка. Стоя си вчера,например, в учителската стая и се назлъндисвам пред постен сандвич с краставица, унесена в мечти по предстоящото ми пътешествие до Шотландия и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, отпреде ми цопва Алън Блейк, колегата – преподавател по интернет технологии. Ама същински Стейк, току що изваден от фритюрник ви казвам! Лъскав, окръглен, сочен и пълен с протеини чак до под повърхностния слой от свежа сланина, пръжната като джумерка от крема за фалшив тен, с който пикантно поддържа диетичната завист на учителската ни недостатъчност. Гласът му се извисява в свистене на тенджера под налягане и кондензира вниманието на скупчените около масата Хамбургери, Наденици и Проскубани, Недосварени Кокошки:

- Тоя уикенд навестих моята наемателка в Девън!

Следва кулинарна пауза, през която всеки зяпва в очакване да преглътне прясната клюка, набучената на езиковия му шиш.

- Така ли? - с несигурна любознателна надеждица се обаждам аз – Била съм там. Гледките са възхитителни. Би ли ми препоръчал още някое кътче от района, което да посетя, защото непременно искам да отида отново в този край?

Въпросът ми увисва като ликьосана салфетка пред сепнатия апетит на смълчаните Челюсти. Алън ме изглежда с преситено пренебрежение и невъзмутимо продължава:

- Всички знаете, че притежавам котидж на шестотин години в региона, нали?

Хамбургерите, Надениците и Проскубаните, Недосварени Кокошки потвърждават този факт с газирано от комплекси фъщене.

- Та тя, наемателката ми, моля ви се, намислила да ме омилостивява с, екологично чисти зеленчуци! Сама ги била отгледала в Моята градина! Надявала се, да не и увеличавам месечната рента въпреки кризата, понеже не и достигала заплатата да си покрива разходите. Поне да можеше да готви като хората...

- Нали веднъж спомена, че е млада и хубава, зодия Телец – избълбуквам замечтано като ручей с минерална вода, бликнал романтично в здравословна посока – не може да не владее кулинарното изкуство. То е едно от най-съблзнителните качества на този звезден знак...

Алън ме поглежда сякаш съм муха, удавена в супата му:

- Точно така. Тя е абсолютна крава! Като не може да се оправя с парите, да си наеме апаратамент! Не всеки може да си позволи да живее в котидж на шестотин години!

Одобрително, препечено злорадство задимява над масата. Една Пълнена Камба се пуква в необяснима радост, сподирена от енергичното тюрлюкане на съседната Коледна Пуйка, зачервена от възхита по непоклатимата практичност на апетитния ни колега.

- Аз пък бях в България през пролетната ваканция – църва Мини Плейфут, ожарена на ивици от безмилостен соларум, досущ като нашенско кебапче – на Слънчев бряг. Много изгодна оферта! Ол инклузив и безплатен бар от четири до шест часа всеки следобед.

- Страхотно – неразумно се възторгвам отново – успя ли да посетиш и други места по Черноморието, за които ти разказах? Отиде ли на север, до Варна? Видя ли най-старото злато в света?

- Миииличка – проточва снизхождението си като дъвка оправната Мини – кааакви са тези глупости дето ми ги говориш? Имаше превъзходно барбекю, пиене на корем, а и едни здрави, мускулести момчета, готови да ме спасяват в басейна всеки ден... С това трябваше да започнеш! Обичам България! Татуирах си я отзад, на ханша, точно над линията на бикините, за спомен...

- Както и да е – изхрущява суха бисквитена намеса насред блажните спомени на Мини. От десния постен ъгъл на трапезата, с посребрена чаена лъжичка почуква едно Нискомаслено Викторианско Недоразумение:

- Разказах ли ви за дипломирането на сина ми в Кеймбридж? Той току що завърши готварско майсторство. Не можете да си представите каква кулинарна презентация предложиха на присъстващите – само високоизискана храна. Толкова изящна, че на моменти не разбираш какво ядеш – риби, патици, желе, моркови в карамел, ябълки в скаридено тесто, мусове, сандвичи със захаросан лук и още...

И още пътища, неизвървени, поради затлъстяване, посоки, невидени от изтъпяване, пейзажи, затъмнени в ослепяване. Навън изплющява дъжд като изхвърлена супа. Мръсни облаци забърсват оплисканата небесна софра.

- Искам да отида в Шотландия! - казвам аз - Да видя старинните замъци и изгревите над езерото Лохнес!

- Внимавай обаче! - прегръща ме една Усмирителна Риза с дъх на къри – Хората там са особени. От десет години съм женена за шотландец, имаме три дъщери и до ден днешен нищо не разбирам, като започне да ми говори.

Единбург, чакай ме, идвам! Нещо отвътре, в изгладнялата ми душа, подсказва, че с теб и без думи ще се разберем. Нищо, че си шотландец!


Здравка Владова-Момчева