My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 27 September 2011

Енжиктопляктор за перефондация на жимандомерки
/ колосално прозрение за някои страни на миниатюрната човешка природа /

Сигурно си мислите, че това е игра на думи, нали? Нещо като „Петър плет плете. По три пръта преплита. Плети, Петре плета“? Или „Чичковите червенотиквеничковчета“?

Не е така! Наскоро разбрах, че Енжиктоплякторът е повсеместен, безименен и крайно опасен, невидим Съкрушител на човешките взаимоотношения. На всичкото отгоре говори безбройните езици на тази планета и си пъха носа навсякъде. Ха си се опитал да бъдеш себе си, ха си се натъкнал на такъв Енжиктопляктор, че после ни медитация, ни психоаналитик ще могат да ти помогнат.

Например, седя си вчера в офиса, хрисима и невидима като щампа на тапет, и в междучасието, хоп, напуйчен и подгушен до пембено, отпреде ми се изпапулва един от тия. Върти ония ми ти очища на сто и осемдесет градуса, отваря устера като иманярски трап и, видите ли, почва веднага да ме перефондира!

„Вие, казва, мисис Момчева, сте наша перфектна служителка! Дневниците ви са в ред, отсъствията ги докладвате точ в точ, оценките и те, все навреме пристигат. Ама какви са тия ваши теории, че ученичките ни и те са хора, моля ви се! Съзнавате ли колко е опасно да вярвате в това отклонение? Как тъй ще ги карате да изказват собствени мнения! Че то всичко си е написано черно на бяло в правилника на колежа. Това - може, другото – не. Какво сте им замътили мозъците с разните му там индивидуалности и свободи на словото? Ще вземат утре да не спазват и правилата за движение по пътищата и какво ще остане от ливадите ни, дето ги косим от двеста години? Ха - ос! При това буренясал от свободомислие!“

„Но, уважаеми мистър Плякс, парирам храбро Енжиктопляктора с наивна категоричност, откъде сте толкова сигурен, че това са мои идеи? Аз, разбирате ли, в този пантеон на подредеността, съвсем маломерно се изявявам. Не ви ли казвам „добър ден“ и „довиждане“ всеки път? Не се ли осведомявам как сте вие и благоверната ви жимандомерка поне по осем пъти на ден? Да сте ме чули да перефондирам гръмки изказвания на публично място?“

„В клас ги перефондирате, госпожо! В тази почтена институция и стените са енжиктоплирани срещу тайни революцийки. Не можете да отричате, че скришом жимандомерствате срещу реда и дисциплината! Задавате ли си въпроса какво ще стане, ако колегите почнат да ви енжиктопират? И те искат да са популярни, ще знаете, а вие направо им давате пример как да стане това!“

Лелееееее, това Енжиктоплякторът бил феномен с мимикрии и реинкарнации неимоверни! Затапиш го отнякъде, то от изотдругаде се материализира. Нещо като терминатор, ама без металната обвивка, че иначе ще си изгуби плазмодичността. А плазмодичността е много важна характеристика на изхлуването в удобна посока. Лисне се насметеният Енжиктопляктор като зехтин по теракота, плъзне си безформеното туловище от ъгъл до ъгъл и току виж, вселил се в безхитростните души на редовите жимандомерки, зажаднели за малко властчица и, ако може, увеличение на заплатата.

Днес, с вътрешните си очи, фиксирах две такива души в учителската стая, енжиктопляснати до замайване от идеята да унищожат една своя посестрима – жимандомерка от съвсем незначителна величина. Седнали, казвам ви, сплули се от перефондясване и плякторират микробния си заговор до последната бацилна подробност. Как да обримчат нещастницата с намаслена учтивост и после да и източат кръвчицата в посока на собствените си перефондове. Добре, че набедената душа се усети навреме и напусна плякторията на жимандорясалия ни офис. Иначе пак щях да страдам от мирова скръб по изчезващата човечност, зажимандомарена от войнстващ егоизъм.

Но най-страшно е, когато Енжиктоплякторът обсеби твой приятел. Изпод кожата на това въплътено нарушение излизане няма. Тогава светът опустява и само глухият енжиктоплисък на предателството те дави в несигурните плитчини на разочарованието. Минава време. И вие пак си говорите. За времето. За цените. За здравето. Комуникацията се переформира. И всеки застива жимандориран в новите свои граници. По-стриктни. Където паспортите на искреността са невалидни. А куфарите, претъпкани с перефондични съмнения, са най- щателно проверявани от жимандомерия с наранени чувства. Ти си сам и просто се питаш докога ще издържиш в капсулата на собствената си нормалност? Докога ще забелязваш безбройните метаморфози на Енжиктопляктора? И още, безкрайните му атаки, подкупващата жимандомерзост и мамещото му напасване в перефондикцията на всеки дружелюбен, рекламен глас :

- Моля, запасете се с противоотрова срещу ближния,цената е две за едно! Днес ви предлагаме нов, изключително ефикасен продукт – „Перефондатор за жимандомация на енжиктоплерки“, който се консумира три пъти на ден преди ядене и допълващата му, душеупойваща добавка - „Жимандоматор за енжиктопляция на перефондерки“ - истинска приспивна песен за вашата съвест! След употреба вие сте натурални и спасени!

Благодаря. Предпочитам да остана будна. Очевидно е, че ще трябва да се спасявам сама.


Здравка Владова-Момчева

Monday 12 September 2011

Ничии наши деца
/На Вера Аткинсън/

- За шестнадесeтия ми рожден ден съм си поръчала пълна програма с моя секс тютор – казва Лизи Лейк.

Не мога да повярвам на ушите си! Надвесена над ланчбокса, изрядна в спретната си униформа, дребничката Лизи прилича на викторианска порцеланова статуетка. Финото и луничаво личице, обрамчено с медено-руси коси излъчва убийствено, девствено спокойствие. Просто минавам край нея и Изабел, в една от онези редки обедни почивки, когато слънцето залива с бледо, деветкаратово злато мокетената зеленина на училищния двор. Наоколо, в буколическа постановка, питомките на престижното ни школо кротко предъвкват вегетариански сандвичи, насядали в малки островни пикници, съвсем в неразбиваемата традиция на добрата стара Англия. Крачката, която трябва да направя, за да отмина дочутия разговор, може да ме спаси. От ужаса на истината. От потреса и съчувствието. И от неукротимата ми българска природа да привързвам душевни рани, без да са ми поискали помощ. Като в забавен каданс правя опит да изтикам думите извън пещерната изостаналост на патриархалната си нагласа. Защото съм старомодна. И наивно вярвам само в любовта. А секс тюторите се оказват нова, неподозирана педагогическа конкуренция, с която чувствам, че нямам сили да се преборя.

- Аз пък всяка вечер трябва да се грижа за мама – пресича отминаването ми Изабел – това е седмичното задължение, което двамата с татко са ми наложили.

- Продължават ли да се напиват до смърт? – някак делово се интересува Лизи.

- Като пънове – кима Изабел, заета с парче пица – аз я вдигам от пода, а брат ми се занимава с баща ни. Така е честно, нали? Няма само на мен да ми се спи като на куче по цял ден в училище след това. Нека и на Сам да му се скапе малко нстроението. И без това е окупирал компютъра с тези негови хазартни игри.

Двете приятелки безгрижно се смеят. Сякаш някой рязко издърпва зеления килим на дисциплинираните ливади изпод разглезените ми от британска сигурност крака. Нежното слънце излиза от светлинната си тоналност и звънките му лъчи изопват ненавременни бръчици по чипоносото, повяхнало лице на Изабел.

- А, мисис Момчева – невъзмутимо чурулика Лизи – добре, че Ви виждам. Моля изчакайте да Ви предам домашното по религии. Темата беше за Божията любов, нали? Снощи го написах. Мисля, че се получи много добре, Точно както на Вас би се харесало.Без отклонения, по всички правила на християнството. Вярвам, че ще го одобрите с висока оценка.

- Почакай – заеквам беззвучна от изумление – преди малко дочух без да искам разговора ви с Изабел. Това бяха някакви неуместни тийнейджърски шеги, нали?

Иззад сините листенца на Лизините минзухарени очи изсъсъкват внезапни змийчета:

- О, така ли мислите, наистина? Всъщност, съвсем правилно сте дочули. Ние просто си говорим за живота, госпожо. За нашия си живот. Той не засяга никого. Най- малко пък Вас. Идваме навреме всяка сутрин, вземаме участие в час, пишем си есетата. Всичко е наред. Какво толкова Ви притеснява?

- Но Лизи! Вие говорехте за чудовищни неща! – фалцетно изписквам пресекнала откъм увереност – трябва да ги докладвам където трябва! Имате нужда от помощ, не разбирате ли!

- Помощ – момичето изплюва думата с погнуса като къс развалена храна – Оставете я тази безсмислена помощ. Нима мислите, че лелките от офиса по социални грижи ще се затичат да ни спасяват? Ако тази обществена благотворителност работеше досега, всички в това училище щяха да бъдат щастливи.

- Какво искаш да кажеш? – затъвам още повече в тинята на собственото си недоумение. – Кой е нещастен тук?

- Ами много сме – отхрусва от чипса си Изабел – Знаете ли защо изключиха завчера Шакила? Мислите, че е заради пушенето, нали? Да, но тя пуши, защото баща и е довел от Пакистан втората си съпруга с децата и. Натресъл ги е в къщата им, за да живеят под един покрив с тукашното му семейство и принуждава Шакила и майка и да твърдят пред властите, че онази му е сестра, а поколението им – букет от племенници. Колко забавно!

Двете момичета избухват в ангелско – сатанински смях. Оскъдната английска земя се люлее под краката ми.

- Софи Гарисън няма къде да спи – продължава със статистическа жестокост Изабел – бившите и родители са си направили други наследници с новите си партньори, а в момента социалните водят преговори с приемното и семейство, понеже не я искат, тъй като се страхувала от тъмното. Плачела нощем и нарушавала спокойствието в къщата им.

- Познато ми е – деловито се включва Лизи – и аз бях в това положение докато мама не се ожени за втория ми баща. Поне на него не му пука, че ме има. Каза, че ме приемал като извънреден багаж. Философ е човекът, даже ми е симпатичен.

Порцелановото личице на ученичката ми белва срещу мен с неочаквано настървение:

- Нищо не можете да докажете мисис Момчева. Ще отречем каквото чухте. Всичко тук и отвъд тази ограда трябва да бъде наред. Подготвяте млади самостоятелни дами, способни да се справят с предизвикателствата на живота. Правилно цитирам училищния правилник, нали? Е, ние се стараем отсега и даже успяваме. Някак си. Намерих домашното, заповядайте. Параграфът за Божията милост е малко непълен. Не можах да измисля почти нищо по въпроса. Сигурна съм, че Вие ще ми предложите решение в рецензията си.

Знаете ли, какво е усещането, когато лиснат сярна киселина в безсмъртната ви душа? Смърдяща безтегловност, сподирена от овъглено безмълвие. Ничии наши деца. Родени в абдикирал свят. Отгледани в шопингови паузи. Безприютни, безморални, безлюбовни. Вие сте нашето бъдеще, залюпено в инкубатора на безхаберието. Не можем нищо да ви дадем, защото вие нищо не искате. Не можем нищо да ви вменим, защото емоционално сте ни отменили. Не можем да ви имаме, защото вечно ни няма. Не можем да ви станем свои, защото сме се превърнали в чужди.

- Днес ще говорим за прошката – започвам новия урок, покосена от будителска безизходица – искам всяка от вас, по азбучен ред, да излезе пред класа и само в една дума да напише този, на когото истински иска да прости.

По белите полета на дъската се нареждат спретнати, разнопочеркови колонки – мама, татко, мама и татко, мама, мама, мама...

А някога ни учеха, че трябва да искаме прошка от родителите си. Беше отдавна. Преди покварението на света. На писък от Рая, където невинните ни гласове все още можеха да бъдат чути.


Здравка Владова-Момчева