Здравка Владова-Момчева: 2012

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Sunday 23 December 2012

Безсмъртно палто за Коледа
/На Красимир Момчев/

Приисквало ли ви се е понякога да бъдете старомодни? Ей така, заради тъничката носталгия по миналото, когато жените не забравяли да бъдат дами, а мъжете не пропускали да окажат внимание на нежния пол? Когато сядането на безразсъден кавалер в кресло, затоплено от тялото на непозната се е смятало почти за сексуална провокация? Или направата на легло за омъжена лейди не трябвало да надвишава дължината от метър и петдесет, та ако ще височината и размерите и да са гигантски? И още, разказвали ли са ви вашите баби как се спи в такова легло? Задължително със събрани крака, в скромна поза, с тяло, обърнато надясно и завивка, колосана в хрускавобяло-целомъдрен консервант за щастливия брак. Точно там, където в невидимия съвпряг на души и тела се раждали здрави деца, които с почит ставали на крака, когато в стаята им влезели мама и татко, за да им дадат попътна благословия в живота...

- Намаленията на палтата от визон са направо безумни тази година, сеньора! Погледнете само как Ви стои тази кройка! Срещу двехиляди евро можете да имате сделката на живота си. Обзалагам се, че с Вашата осанка и тази изумителна мантия от скъпи кожи, ще пленявате погледи и ще събуждате завист навсякъде по света!

Изкусителният италиански гей-консултант в централния бутик на Триест масажира с магически длани диплите на внушителен визон, навлечен върху туристическите ми тениска и бермуди с цел да ме прелъсти в изгодна лятна покупка. Въпреки охлаждащите хрипове на климатика, август нахлува с разсъбличащо нахалство заедно с тълпите от рускини, вкопчени в промоционалната разпродажба на Севера, пленен от пресметливия Юг. Изпод болярските драперии на надменното тежко палто, краката ми в спортни сандали, смутено надничат, готови да побягнат в плебейското безгрижие навън.

- Съжалявам, белло – откликвам чаровно на платения изкусител – но няма да взема този визон. Сделката е изключителна. Наистина! Но аз съм решила никога да не си купувам кожено палто.

Маслинените очи на красавеца потъват в зехтинено недоумение. Шумът от панаирджийската възбуда в бутика поглъща усмихнатото ми извинение. Навън, неустоимият Триест не иска никакви обяснения. Ароматът на кафе плисва в Адриатика и ме смива в жегата с голотата на други съблазни, кратколетни и бъбриви... Убедителна имитация на надежда за страстна любов...

Връхлитането на спомена ме спира загледана в неподходящия пейзаж на триестинското море, както някога, преди много години, пред гледката на заскрежения скален венец в Търново. Само че тогава слънцето гъделичкаше сетивата ми с лъчи, превърнати в златни шушулки, а лисичето палто на баба Здрава – наследено аристократично одеяние от миналото – искреше със старомодно превъзходство, като втори залез, по гирляндата на Стария град. Аз съм на двадесет години. Осми декември е и въпреки предупреждението на дънковите ми колеги да не се издокарвам с буржоазните си предпочитания, напук на всички, съм облечена като царица. Не вярвам някой да посмее да ме ухажва. Страстта ми към тоалети, ушити само за мен, държи в хипнозна дистанция момчетата от курса по Българска филология. Хубавата монахиня. Така ме наричаха зад гърба ми колегите, които никога не дръзнаха да рискуват малко духовно-коафьорна травестия в замяна на внимание от моя страна. Отказвах да се променя и въпреки постоянните подмятания на приятелките ми, че такава, перфектно стилизирана визия плаши стадото от разпухани мъжкари наоколо, аз предпочитах самотата издокарана с вкус, вместо всеобщото джинсово осивяване на света.

- Това палто съм го шил аз! – припуква крехък съчков тембър зад гърба ми, като дим от догорелите огнища на декемврийското Търново. Изящен старец, сякаш оживял от ретро снимка, отлепя чезнещата си фигура от вратата на съседната къща. Преди да уплътня в слово обзелото ме недоумение, архаичният господин приближава и с трепет на влюбен докосва златните нишки на ръкавите ми. – Аз съм кожухар. Лисиците ми ги донесе преди една Коледа Никола Владов. Той ми беше голям дост (приятел). Много се имахме с него. Наскоро се беше оженил и искаше да направи подарък на съпругата си. „Ама такова нещо, Андрея, ми каза той, че като го облече жена ми и я изведа на разходка с файтона, цяло Търново да гледа и да се диви. Ей ги Владовите, да казват хората, отдалече соят им си личи!“ И платил, човекът, на един ловец – бай Атанас го викаха – много го биваше в занаята – да простреля десет златни лисици в Балкана. Ама така да ги отгърми, че помен от куршума да не остане. Да им взема после аз кожите. Цели. От муцунките, през краката, та чак до опашките. И тъй да ги нанижа в кожух за госпожата, че да изглежда лисичата прегръдка като живо хоро по снагата и. Да трепти, да играе, да приказва... Безсмъртно палто с една реч. Да ги надживее и да продължи!

Онемяла от изумление в безсмъртната прегръдка на бабиното палто, не смея да пророня дума, за да не прогоня мига и стареца в небитието.

- А Вие коя сте госпожице? – внимателно пита той – Откъде имате това палто?

- Наследство ми е. От баба. Аз съм единствената внучка на Владовите.

- Личи си, че сте от техния сой. Да сте жива и здрава. – усмихва се господинът – Те не са ли Ви разказвали тази история?

- Не – отшепвам потресено аз – Само зная, че когато са се срещнали за пръв път, дядо хванал ръката на баба и я попитал : „Здраве, виждаш ли хееей там онзи връх с мъглите? Някой ден ще дойдеш ли с мене да го изкачим?“ А тя му отвърнала : „Аз ще вървя с тебе до края на света, Никола. Само кажи, кога искаш да тръгнем...“
xхх
Имало едно време двама влюбени. Те искали да вървят заедно да края на света. Когато тръгнали, първо поели към един много висок връх, обвит с мъгли.Не се обръщали назад. Защото им стигало да бъдат заедно. Така и не видели, че по стъпките им ги следвали един Храбър Ловец и един Честен Кожухар, сподирени от десет златни лисици, щастливи да предложат телата си, за да топлят душата на безсмъртната им любов.

Здравка Владова-Момчева

Sunday 18 November 2012

На добър час на „Ало, България!“

Скъпи читатели и приятели,

На 14-ти Ноември 2012г. в галерия „София“ на Българския Културен Институт към Българското посолство в Лондон беше представена новата ми книга „Ало, България!“. Искам да споделя с вас радостта от нейния успешен старт и да ви кажа, че написах това издание за всички вас, които очаквате своите писма в електронни бутилки, четете ги с интерес и се вълнувате от случващото се в нашия объркан живот през моите очи и емоции. За това, че беше време „Ало, България!“ да се появи на бял свят, говореше и големият интерес, който публиката прояви към тази книга. Защото тя е сборник от начупени огледала, които отразяват не само моите истории и личен опит на българка в чужбина, но и общата ни съдба като главни герои в сериала на глобализираното ни ежедневие. Сега имате шанс да я притежавате и да държите в ръцете си думите, които, надявам се, са ви вълнували през годините на нейното създаване и са ви карали да съпреживявате общото усещане за българското в света. А то е устойчивост, въпреки несигурността, самочувствие, въпреки обезсърчението и виталност, въпреки постоянното превръщане на душите в ненаситни тела. Постоянната жажда за българщина ме кара да се обърна и към вас , моите виртуални читатели, с „Ало, България! Aко все още ме чуваш, знай, че чрез теб преосмислям света!“.

Здравка Владова-Момчева

Получих много запитвания как може да се закупи книгата. Всички, които желаят да я имат, могат да ми изпратят имейл с пълния си пощенски адрес. След това аз ще изпратя поискване за плащане чрез система PayPal до вашия имeйл (мисля, че не е нужно да си абонат на PayPal, за да преведеш пари). Щом се получи потвърждение за плащане, аз ще ви изпратя книгата по пощата. Цената на една книга е 10 британски лири, а пощенските разходи зависят от адреса на получателя – 3 лири в UK, 5 лири в Европейския съюз, 8 лири до USA.

Здравка Владова-Момчева

ЕДИН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКОТО С ЕДНА ТЪРНОВКА В ЕДНО БЪЛГАРСКО ПОСОЛСТВО

14 ноември 2012 г.

Здравка Владова – Момчева представи своята последна книга „Ало, България” в салоните на Българския културен институт, помещаващ се в Българското посолство в Лондон.

Това е сухата информация. Останалото беше вълнуващо и запомнящо се.

Нашата Здравка, преподавател в Българското училище към Посолството в Лондон, имаше празник, който бе тържество и за нас. Празнувахме таланта на колега и приятел, който се определя първо като Търновка, а после като Българка. Нарочно ги изписвам с главни букви, защото цялата й натура и творчество вдъхват подобно задължение.

Голямата българска журналистка Вера Маринова – един спортист по воля и призвание и безкрайно нежен поет по душа, представя Здравка и последната й творба – „Ало, България”. Нарича я „Библия за българите, далеч от България, която не се чете, а се поглъща”. Трудно може да се намери по-точно определение. И който познава творчеството на Здравка го е изпитал с всяка фибра на чувствителността си. Няма как да е друго, ако веруюто на този творец е :

„Душата ми, там, горе, със сигурност е изписана на кирилица. Обичам родния си език така, както обичам живота, със страстта на милионер – алтруист, който има много за раздаване и много за себе си”.

Тази жена, с тази душа учи децата ни в Лондон на безподобно красив и рядко срещащ се български. В невъзрожденските ни съвременни дни тя възражда по вазовски любовта, себеуважението, афинитета към Българското. Тя ни кара да се гордеем с това, което сме – като Паисий. Но с достойнството на човек с принос в многонационалната шарка на днешната удушаваща глобализация. И когато четем творбите й – вярваме повече и ставаме с по-здрав гръбнак. Главите ни застърчават нагоре. А колко ни е важно да бъдем такива…

Парчетата живот в „Ало, България”, писани за месечните рубрики на вестника на българите в Лондон „БГ Бен”, често разтърсват. Главният редактор на вестника Евгени Кайдъмов, с приятелско вълнение споделя, че без словата на Здравка този вестник ще загуби много.

Книгата на Здравка е обвеяна от любов чак до корицата. Оформлението й е дизайнерски дебют на дъщерята на Здравка – Пламена, студентка по архитектура в Оксфорд. На тази корица са снимките от живота и същността на писателката – праотци, стари двери и дворища, писан сукман и стъпаловидните къщи на Търновграда, бутилки с вино и скъсани листчета с думи от сърцето…И в центъра – самата Здравка с телефона в ръка и поглед към България, на която говори от далечината на островна Великобритания.

За всичко, което Здравка Владова – Момчева ни дарява, за всичко, с което обвейва живота ни, далеч от родината, за всичко, на което учи децата ни – Държавната агенция за българите в чужбина награди Здравка с Грамота и Почетен знак на ДАБЧ. И това признание ще седи редом до другото й голямо – Почетната грамота „Неофит Рилски”на Министерство на образованието, младежта и науката. Това са официалните признания и са значими.

Но истинската и най-голяма награда е пристрастието на читателите към словото на тази творкиня. С думите си Здравка често ни стиска за душата и гърлото, люлее земетръсно емоциите ни (девета степен по скалата на любовта) и ни кара да се обичаме, щото сме българи.

Иди, че не се вълнувай…

Снежина Мечева,
колега на Здравка в училището, читател и приятел заради дареното от нея

Поверие за камика

Държавите са като хората. Големите държави са предопределени за грандиозни дела. Малките са обречени да оцеляват. Те са пресечени да пораснат, а огорчените им народи изтичат във Великото хлебоедно преселение на глобализацията.

От две години нося в себе си един спомен. Лятото се утаява в змийски припеци по неравноделна родопска пътека. Аз вървя по нажежения и гръб, а слънцето пронизва изнежената ми кожа с ласкава жестокост, настойчиво устремена право в мълчанието на смутената ми душа. В курорта, където почивам, ми разказват за едно обезлюдено село. Хората го напуснали и се преселили отвъд, а децата им заминали надалеч. Само къщите останали. Олющени и ненужни, като опустели декори след дългия спектакъл на живота пред костеливите аплодисменти на смъртта.

Срещу мен, сгърбена от коренищата на годините, като оръфана дървесна гъба, изниква старица. Тя се плъзга по порестата жадна земя и неусетно ме приближава. Без стъпки. Без шум. Едно постоянно движение по надолнището, целенасочено и неусетно в пътя до гроба, който тръгналите към върха забравят да осмислят.

- Добър ден – казвам.

- Дал Бог добро!

- Къде си ходила в този пек?

- До опустялото село, дъще.

- Там няма никой. Защо се мориш по жегата, за да отидеш в нищото?

- Защото ми е мъчно за камика /камъка/. Него кой ще пожали като вече ги няма хората?

Споменът се пресича. Така и не стигам до селото. Оставам насред пътеката. И оттогава немога да се върна оттам. Сякаш враствам в една от изсушените вени на България, като блокиран пулс, заблъскан в умъртвяваща тъга.

Тази история не може да свърши, защото няма как да продължи. Невъзможно е и да започне отново, защото ги няма хората. Останал е само камикът, пожален от една старица, поела към вечността. Ние всички сме някъде другаде. Тялом и духом. Загърбили пустите си села. Регистрирани. Номерирани. Паспортирани. И екстрадирани от уютния свят на душите си. Ние сме оцеляващите без камик. Виртуално вградени в неясното бъдеще на своите деца, на които не смеем да разкажем себе си от страх, че те ще поискат да се завърнат в нищото. Време безделно. Упокоено с телесен хляб, насищащ със забрава.

- Всяка година изкачвам по един връх в България – казва Александър, отдавнашен гражданин на света, алпинист, оставил от години запустялото си родно село. – Опитвам се да надгледам хоризонта и прочитам на глас по едно стихотворение от Ботев на скалите наоколо.

- Защо го правиш? – питам – Не ти ли стигат световните върхове, които покоряваш? На тях четеш ли поезия?

- Не ме разбират – отвръща приятелят ми – но у дома има нещо в камъка на планините, което ми откликва на български...

Край пътя за село Дрента в Еленския балкан зее пропаст. На дъното и се зъби разцепена скала като змейска усмивка, настървена да разкъса слънцето, ако в погрешен залез пропадне в плесенната и паст. Казват, че отчаяните от битието, трябвало да се надвесят над бездната и да изкрещят, че искат да бъдат избрани за друга съдба. По-добра. По-охолна. По-сита. Магията помагала. Ако не на тях,то със сигурност - на децата им.

Децата на избраните не се колебаят. Не страдат. Нямат спомени и минало. Настоящето е техният елемент. Там се е сипнал светът и налага правилата си за всички желаещи и нежелаещи да ги следват.Там няма държави, пътища и поверия. Няма и камик, в който да изкрещят орисията си.

Здравка Владова-Момчева

Традиции, опуйчване и окрякване

Опуйчването, подобно на други традиции като скумросването, смряскването и тоталното ошмулване от мечти, е една от най- опасните дупки, изкопани от самия живот!Никой не поумнява да се откопае оттам, обаче. Всеки се е гмурнал в бездънната си, ненаситна душевност и страда ли страда, зачоплен в мисълта, че вместо едно мимолетно опуйчване, го е треснала я криза на средната възраст, я някой неизвестен и емоционално фалшифициран синдром. Ако желаете да се научите как да разпознавате опуйчените индивиди в тълпата наоколо, добре е да знаете, че те, независимо от раса, пол или занятие притежават заразителната способност да насищат пространството с меланхолия и блудкава безнадежност. Край тях присъстващите повличат крайници като шимпанзета, пресечени в еволюционното си развитие, докато отсъстващите, там някъде, в периферията на придошлата им тъга, все още подскачат щастливи, че временно са избегнали кошмара на опуйчването в личната си съдба.

Да полетиш като орел по дирите на своите въжделения в глобалните небеса, без страх от евентуално опуйчване, означава две неща – да бъдеш или закоравял мечтател, или отъпял непукист. Или и двете заедно, понеже твърдо вярваш, че пуйките също имат криле, ако и да прехвръкват само от люпилнята право в канибалския казан на битието.

Имам чувството,обаче, че много възрастни екземпляри все още не са осъзнали фаталната карма между традициите и опуйчването. И че не са си взели поука как да се предпазят от опуйчващата логика на реалността.

- Не ми върви в любовта, скъпа Сю! – въздиша колегата ми Анибал Смайт – желиран в бульона на скритите си сълзи – надеждите ми за брак с твоята сънародничка Сеса Пилева отидоха по дяволите днес. Разбит съм, незнам как ще дочакам края на работния ден!

На бюрото, прехапан от беззъбия лаптоп на добродушния ми приятел, като вик за помощ, стърчи сгрухан букет от рози, овалян в сбръчкан целофан и удушен с разнищена панделка накрая.

- Цеца Пилева?! Чистачката?! Дето има три деца от различни бащи и незнае английски?! – писвам като сова над опуйченото присъствие на Анибал, сринат в брадясало отчаяние връз скуката на подреденото си бюро.

- Обичам я! – изхриптява той – Стопява ме като ми каже „диър Бальо“ с този неин невъзможен акцент!

- Ами че тя друго освен този акцент няма! – възмущавам се аз – В мозъка и се прескачат само няколко думи и цъкат като хлебарки наоколо. И стига, моля те, си се излагал с тази антианглийска страст! Какъв британец си, след като чифт опнати джинси ти замайват главата до пълно бракуване!

- Британците също плачат, драга моя! Не забелязваш ли, че сексапилът на Сес стресира целия ни колектив? Ако някой не се осмели да я усмири чрез един традиционен брак, скоро няма да остане читав англичанин в цялото графство!

- И ти ли се намери да да я укротяваш тая, опърничавата? – прихлъцвам аз, изпълнена с негодувание пред необяснимото джентълменство на Анибал.

- Точно така. Днес отидох в апартамента и с този прекрасен букет от осем рози, защото исках да и разкрия чувствата си, обаче...

- Какво стана? – решително впивам любопитството си като бургия в руините на погубената любов.

- Нека тя да ти каже – съкрушено изхрущява колегата ми – само мога да добавя, че дивашките ви балкански традиции ме довършиха!

Под скенера на всевиждащия ми поглед физионоимията на приятеля ми пръхне в дирите на прясно, скорошно дране. Изхвърчавам като тапа до съседния офис, където внушителната снага на Цеца Пилева все още мотае около оста си островната страст на нещастния Анибал.

- Не ми говори за оня! – срязва ме сънародничката ми още преди да отворя уста – Неска ми са изтъпанил отпредя с осем китки и иска да са женим! Абе ти, на умряло ли си тръгнал с тая четна бройка или булка да калесваш, викам. Баре да ми научиш традициите, че после са прави на ерген! Аз тука шес гърла имам да храня – три деца у Англия, и трима мъже у България, а Балю са прехецнал за романтика! Побеснях ти казвам! Де що нашенец има по света са й опуйчил как да плаща тока и парното на роднините си, а тоя ма натиска да са женим! Пък с тез рози гаче ми вика – пукни Цецо, пукни, че да видят тогаз онез българя кой ша им бачка мангизи да си ги харчат на слънце по Балкана и по морето. Ам че и аз си имам национална гордост! Спухах го през суратя с оня ми ти погребален букет, та го нашарих кат черга! Да са научи колко е бройката за сватба и колко е за погребение! Ти кво са скумроса, ма? Кат си даскалица тряба да си патриотка! Ко са опуйчи такава?

- Нищо, нищо, ма Цеце – миролюбиво свирукам в отбой – просто се сетих, че чинка от Ошмулево чака да и пратя някоя лира да си направи туршиите, ама нещо съм закъсала финансово тоя месец, та ако имаш малко кеш да ми услужиш...

- На ти петдесетачка. Стига ли? И да ми я върнеш до петнайсто число, че ша ходя да си скубя мустаците при Айшето. Скъпо зема пустата му чума, ама помен от космарлак не остава. И ай стига си са пуйчила насреща ми. Се ша го изкрякаме някак тоя живот, не му са назлъндисвай! Живей го!

Абе, живея го бе, скъпи сънародници от Полуострова и Острова, ама проклетият баланс между традиции и опуйчване постоянно ме блокира. Таман да се напъхам в работния цикъл на традицията и взема, че се опуйча пред недостижимия хоризонт на заплатата. И таман да хвръкна към него, гледам, че съм кацнала по средата на месеца и нещо не ми никнат крилата за полет, та ми остава само едното му крякане.

Здравка Владова-Момчева

Monday 24 September 2012

Защото си изухме обувките!

Изуването на теория означава една много полезна практика! То дава възможност на изуващия се да се самопостави в позицията на ищец, на когото уж нищо не може да се откаже. Изуването демонстрира смирение, хрисимост и една изключтителна душевно-телесна мекота, която поставя отсрещната страна в позицията да те меси като тесто докато втасаш за идеята, че каквото и да получиш не е съвсем това, за което си се надявал, старал и изувал, с наивната вяра, че усилията ти няма да отидат напразно. Затова пък този, който ти дава нещото, придобива удовлетворението на изувач-благодетел, озарен от собствената си щедрост и милосърдие.

Тази житейска истина ме осени още в ранна възраст, когато с възпитателна цел ме изуваха всеки път, когато посещавах уютния, бездетен дом на стринка Латинка и стрико Дико, пълен с кукли, ковьорчета и вазички с изкуствени цветя, наблъскани чак до тавана в буржоазния зрак на обръшлянената им къща, накипрена като калдъръм-кокона баш до шекерджийницата на търновската чаршия. Там, в централната витрина на дъбовия старинен бюфет, обитаваше една целулоидна примадона в жълта рокля с тюлена гарнитура, коси от боядисана вълна и стъклени немигащи очи. Поразяващ идол за невинното ми въображение, хипнотизирано от възможността да го съзерцавам веднъж седмично, след като съм си изула обувките и обещала да пазя абсолютна тишина, докато възрастните си сърбат кафенцето и си приказват. Ужааасно се надявах някой ден да ми разрешат да подържа в ръце чудовищната красавица и затова се стараех да мълча като риба, да не дишам и колкото се може по-убедително да се сливам с порцелановите пастирки, джудженца, феички и тлъстички падушки (възглавнички), тирнати из кабинета в неподвижно очакване някой да поиграе с тях.

- Стринка Латинка много си го обичка това детенце! – елейно омазнява спомена ми охранения гласец на роднината – Ами че то направо е нямо! И как хубавичко си изува обувчицитеее, кажи Дико, не заслужава ли то едно подаръченце, а?

- Дха, дха, дха – възторжено грухва и стрико Дико, преливащ от отеснялото си кресло – кажи му да си затвори очичките и да си протегне ръчичките, че да го изненадаш.

Бързо покривам с клепачи прожекторите на детското си нетърпение, готови да стопят витрината с обожаемата цел. В златистото неведение на детството всичко е възможно! Дори шумоленето на жълта куклена коприна е в състояние да оживи мечтата в реалност.

- Пустият му вестник не ще да се загъва, тююююю да му се не види! - скрипва възмутената стринка Латинка – Я, я гледай, гледай вече детко, че то май няма смисъл да огъвам изненадата. Какви вестници имаше едно време, не вестници ами памук! И манджа да си покриеш с тях, и букли да си навиеш, па и да си позабършеш някои работи...

Отварянето на чифт малчугански очи може да доведе до облещване за цял живот! И, казвам ви, реакцията е необратима . Пред смаяния ми, размъглен от изумление поглед лъсва тумбест компотен буркан с три пръста вкорясало бяло сладко на дъното.

- От лани е, стриковата, ние с жената нещо му се назлъндисваме, ама баба ти каза, че го обичаш...

Понякога изуването може да бъде изтълкувано абсолютно погрешно.Ако имате, като мен, вродена склонност към бързо помъдряване, съветвам ви колкото се може по – скоро да се самоизтръгнете от отровното биле на детството и да се изувате само в краен случай! И то поне при петдесет процента сигурност, че ще получите точно онова, което искате! Уверявам ви, така се получава. Години по-късно, подгизнали от обезсърчителния английски дъжд, стоим със съпруга ми до паркирания бял мерцедес в двора на лелеяната къща в стил „тюдор“, която искаме да наемем. Обявената рента е доста висока и няма гаранция, че ще се ощастливим като временни жители в престижен квартал. Вратата дискретно се открехва и на прага, неочакваното въплъщение на надеждите ни се материализира в дългобрад благородно – старозаветен мюсюлманин, облечен в искрящо-бяла туника и кехлибарена броеница в ръка. Зад гърба му,във вътрешността, тюдорският стил на къщата просто отива на кино с вариации по приказките от хиляда и една нощ. Копринени розови тапети диплят драперии от тежки зелени завеси, а тумбести миндерлъци харемно приканват към леност и локумен мохабет. Сепнати, но не и разколебани, ние чинно се разделяме с обувките си в коридора, твърдо решени изуването ни този път да не бъде напразно.

- Откъде сте? – с благосклонно уважение в погледа пита собственикът на английската ни мечта.

- От България – честно започваме диалога ние.

- Ааааа, значи затова още от първия миг ви харесах – поглажда брада господинът – България е била част от Отоманската империя, ето защо сте толкова възпитани и си събухте обувките на влизане! В тази страна никой не благоволява да го прави. Но браво на вас! Научили сте се как да печелите сърцата на хората. Та казвате, че искате намаление на наема, така ли? Мисля, че ще се съглася, даааа, мисля, че ще се съглася...

Извод: Изуването на точното място и в точното време на глобално ниво, според скромния ми житейски опит означава:

- да получиш уж английска къща но с ориенталско обзавеждане;

- да се изчервиш от искрен комплимент, че уж си бил добре възпитан като поданик на султана;

И още:

- уж да си българин, обаче да си британец;

- уж да си британец, обаче да си българин;

- уж да си европеец, ама не дотам;

И най-вече:

- сериозно да се замислиш дали си струва да се изуваш следващия път, след като, всъщност, това е положението?!

Намигам ви! Чао!

Здравка Владова-Момчева

Sunday 9 September 2012

Двадесет и седем години по-късно
/На Мария и Станимир Петкови/

- Петдесет хиляди за разширение на къщата, три хиляди за липосукция, десет хиляди за таксата на Тиъдър в Кеймбридж и две и петстотин за кола на старо за Илайза! Като си помисля колко финанси отиват по това мое семейство, изобщо не се учудвам защо Едмънд работи денонощно и нарича секретарката си „скъпа“. От това правене на пари всички понятия му се объркват. Не знае кога е в къщи и кога на работа. Няма да се учудя, ако ми поръча по домофона да му оставя кафето и пресата на бюрото в офиса някой ден.

Опънала хербарийно-изсушено бедро, Сара Пош центрира дискретната ни колегиална завист в златистия залез на неопределената си възраст. Разхлабените връзки на ненаситната и за доходи фамилия очевидно разбъркват калкулациите на иначе непоклатимото и его.

- Предстои ми толкова важна операция! Започнала съм да се окръглям в ханша, а за жени на моята възраст тези неща са болезнено неприемливи! Докато съм шефка на комитета по женски хокей на трева трябва да бъда в перфектна форма. Иначе как ще поддържам социалните си контакти? И как ще очаровам приятелите си? Важно е да им натискаш правилния бутон, ще знаеш! Иначе започват да ти се изплъзват. Като пеперуди, привлечени от нечия чужда светлина. Ти кога си заминаваш за България?

Аз ли? Колкото се може по-скоро! Нажежената кола поглъща километрите в бруталната слънчева лава на европейското лято. Някакво диво, неопитомимо ликуване първично завладява озверялото ми за хаос и цветове същество. Отвикналите ми от блясък и прах зеници алчно трупат впечатления, а пътищата вибрират като рокаджийски жици под неудържимия бяс на скоростта, оплетена в тържествуващия жаргон на свободата! Еееееееееееегати колко е яко да усетиш, че си жив! В отворената паст на възкресеното ми любопитство пропадат парчета от Алпите, плацикат ледникови езера, Италия се разтегля в спагетено-маслени магистрали. Светът се нагъчква в несмилаемо-пъстър порцион чак до пресъхналото дъно на душата ми, зейнала към България с неизстрелян в пространството крясък.

- Хайде бееее! Доживяхме да се видим!

Станимир ни нагърмява в прегръдка като бомба. От последната ни среща на абитуриентския бал в Търново са изминали двадесет и седем години. Мълчание, напоено с тиктакащи часовници, безсмислена рутина, малки радости, големи проблеми. Започване, напредване, застой, кръговрати. И после, миграция, емиграция, алиенация, профанация. Абсолютна обърквация! Незнам как да натисна правилния бутон? Как се управлява приятелство? И какво да кажа след океана от време пред локвата на една единствена сълза?

- Давай да се махаме от София! Да отиваме в Рила! Час по-скоро! Да си покараме с мастика битието под покрива на тази омиротворяваща планина!

Аз съм отново на шестнадесет години. Под електрическата крушка сред кичестата лозница думите ми полепват по звездите като полудели пеперуди. Двадесет и седем години в словесни кадри. Усмивки от старите ленти. Един недогледан сериал.

- И после, Красимир и аз се оженихме, роди се Пламена... Животът ни вкара в някаква логика.

- Трябва на всяка цена да опитате домашната ми лютеница – казва Мария, съпругата на Станимир – откога не сте яли домашна лютеница?

Скъпа Мария, никога не сме яли такава лютеница! Просто си нямаш идея какво означава да почерпиш приятелите си с бурканче сътворение. Сякаш в него е бръкнал Божият пръст, преди да нахрани гладните с хляб и риба.

Земя. Въздух. Огън. Вода. Четири елемента, чрез които съвземам истинската себе си под високото чело на Рила. И приятелство. Петият елемент на живота.

- Всичко е страхотно – възкликва Красимир – но имаме проблем с колата! Трябва да я оставим в София на поправка и да продължим към дома с автобус.

- Няма да се плашункате – намига Станимир – ще вземете моята кола. Нали трябва да отидете и до Бадевци, и до Търново, и до всички места, които обичате.

Точно така. И нали след двадесет и седем години все пак трябва да си припомним, че радостта от завръщането продължава, само защото това ни го е пожелал един приятел!

xхх
Песента на колелетата в скокливата Станимирова кола ме държи в щастливо очакване. Там, зад завоя, искри нажеженото Търново – лятната клада на предстоящите ми ваканционни емоции. С британска коректност бързо набирам загрижен есемес до Сара Пош. „Как си скъпа? Как мина операцията ти?“ На минута от прага на дома ми, миг преди прегръдките на мама и татко, с прецизна електронна вибрация английската ми приятелка ме уведомява, че току що шофьорът на съпруга и я е откарал от болницата в къщи. Мъжът и не успял да отиде да я вземе. Наложило му се спешно да замине със секретарката си на много важна командировка на Карибите. Стават и такива работи. Само няма да се плашункате!

Здравка Владова-Момчева

Кръстопътища и острови

Родените на кръстопът не притежават нищо друго, освен стратегическо географско положение. Оттам нататък посоките на света са отворени за тях в засмукващи магистрали, по които вървенето и отдалечаването от центъра са единствените алтернативи на оцеляването. Обръщане назад не се препоръчва. Носталгията е опасна величина. Тя причинява сантиментални заболявания, придружени с бездейсвен размисъл. За дома и близките. За щастието да си останеш неотпътувал. И за шанса да бъдеш неоткрит от човечеството.

Родените на остров нямат стратегическо географско положение. Те притежават света. Напук на времето и липсата на посоки. Напук на оскъдната си земя. На острова не можеш да се обърнеш назад. Всичко, което те заобикаля е хоризонт като спасителен пояс. Той те изтегля във времето и пространството. И те дарява с шанса да събираш и трупаш. Няма значение какво. Стига да е продаваемо за другите – история, култура, сувенири, езици, митологии, подправки и съдби. Островът е крайъгълната лавка на човечеството. От нея можеш да откупиш дори самия себе си, изненадан, че себеподобните са те открили..

Кръстопътят пилее ветрове и хора. Той владее изкуството на преминаването. Стъпиш ли на кръстопът, сигурно е, че ще вървиш напред до точката на собственото си изчезване. Отвъд спомена за жестокото ти усилие да останеш в кръста на пътя. Без шанс за възкръсване. Движението не изисква вяра. То е механично преместване нанякъде в стъпките на отминалите преди теб. Кръстопътят не те задържа. Но умее да се вселява в цялото ти същество. Погълнеш ли веднъж такова жестоко разпятие, цял живот продължаваш разчетирен между изтока и запада, севера и юга на душата си.

Моята душа има форма. А вашите? Формата на моята душа удивително напомня картата на България. Малка, уютна, зелена, гореща и самодостатъчна. Един остров в кръстопътя на дните ми. Или кръстопът в острова на живота ми? Все още не мога да реша. Твърде много битувам между кръстопътища и острови, твърде малко оставам във всеки един от тях. Някои ще ми кажат – вече си космополит! Други ще се изсмеят – та ти си напълно бездомна! И аз, кръстопътната островитянка ще трябва отново да се намирам, да отвоювам и браня своя територия.

Днес няма да ви разказвам истории. Защото една малка случка с дъщеря ми, ме накара да се замисля по въпроса как един остров може да притежава един кръстопът. И да го накара да уважава себе си. А иначе, само преди няколко дни Пламена ми звънна от Оксфорд и развълнувано ми съобщи, че в изумителните библиотеки на този град е успяла да намери материали за предстоящата си дисертация на тема „Православни български манастири“ не само на английски, но и на български език.

- Ама колкото искаш, разбираш ли! Има книги на български от 30те години, напечатани със стария правопис, с еровете, ръкописи от Атон и още, сведения за делото на Кирил и Методий, за Теодосий Търновски, за Григорий Цамблак, за патриарх Евтимий!!!

- Ама как е възможно? – усещам щипеща ревност в гласа си – Откъде са се сдобили с това богатство? Не ти ли се струва странно, че те разполагат с всичко това?

- Ннеее - стъписва се дъщеря ми – тук е Англия, не забравяй. Тук всичко се складира до последната буква. Моето търсене просто не изненада никого. А, да и ме накараха да се закълна на глас, представяш ли си? Че няма да повреждам, късам, горя или унищожавам поверените ми за ползване книги. Предложиха ми, ако желая, да ми предоставят текста на клетвата на родния ми език, на български! Ало, мамо? Там ли си? Връзката ли прекъсна???

Връзката ли прекъсна, наистина? Мълча, вкопчена в класическото си кръстопътно недоверие, а пред очите ми сивеят купища стари книги, изсипани за бракуване зад търновската библиотека. Дали пък някой находчив англичанин не е спасил някои от тях, за да може Пламена днес да им се зарадва на български?

Островът пази придобитото. Островът умее да чака. Островът знае как да трансформира себепренебрежението в универсално уважение.

- Добре, маме- казвам с бодър тон – радвам се за теб! Колко хубаво, че си намерила материалите, които ти трябват!

- Тук има материали за целия свят – възторгва се Пламена – Страхотно е, че всичко е на едно място, нали?

На една незабележима стена в Британския музей, на малка бележка, със съвсем ситни букви може да се прочете следният надпис : „Сигурно посетителите се питат откъде сме събрали това огромно количесто експонати от световната история? Отговорът е : По много и различни начини!“

Винаги има начин да се превърнеш в остров за своето си. Нужно е само да се закълнеш, че няма да го повреждаш, късаш, гориш или унищожаваш. На български. И на всички световни езици.

Здравка Владова-Момчева

Monday 25 June 2012

Спасяване на Добрата Стара Англия

В многоезичната шизофрения на глобалния коктейл на колко от нас е хрумвало да се запитат за значението на думата „традиция“? Ядем китайска храна, бронираме се с чужди езици и някак неусетно внукът на дядо Димо става Джон, а сиромашката радост на родителите да получат дълго и подробно писмо по пощата от децата – емигранти се пресова в наблъскан на латиница скайп – въпрос :

- Majko I tatko, zvynqli ste dnes. Kakyv e problemyt?

Глобалната комуникация се превръща в широкоспектърна самота и дума по дума смисълът изчезва зад формулите на изтънялата ни духовност. С позабравени въздишки изоставяме празниците си. С джиесемно напомняне преодоляваме делниците. Вече не се чуваме по телефона, а си оставяме съобщения. Не се радваме за успехите на приятелите си, а им поднасяме поздравления. Превръщаме се в говорящи имейли, а мълчанието запазваме за разговорите. С другите. Със себе си. С бледите задявки на отлетелите мигове щастие. Та, за какви традиции ви говорех? А, да! За онези, дето ни събираха на софрата, качваха на табуретката малчуганите да кажат едно стихотворение и ни изпращаха до прага с пълни чанти с домати. И още, с някоя проронена мамина сълза, че кога ли пак ще се видим, като все ни няма у дома, отвъртяни в центрофугата на успяващите, никому неизвестни печалбари.

- Ти не забравяй да си пришиваш по един вълнен червен конец на сутиена, дъще – наръчваше баба – че да не ти грабне душичката тая чужбина! Урочасат ли те чуждите, спасение нема! Ще виснеш изпомежду Левски и кралицата им, а отвсякъде – саде празнотия ще ти остане!

Мисля ги тия работи и с елегантна увереност пъхам красиво ключе в кокетната вратичка на английската си къщичка. Като Гретел, която очаква Хензел да се завърне от работа и после заедно да си ръбнат от бисквитения уют на своето скъпо платено чужбинско щастие. Костелива ръка се скапва на рамото ми с вещерска точност. Венозно – мъгливият поглед на съседката Брунхилд прелива учтиво изчакване в нетърпението ми да се скрия в курабиената си крепост.

- Вие винаги се прибирате в четири часа, скъпа Сю! – плисва гласът и – Днес най-сетне реших да ви заговоря...

- След пет години мълчание, откакто ви се представих? – позволявам си леко интоксикиращо учудване аз.

- След пет години и четири месеца – невъзмутимо ме поправя Брунхилд. – Вие и вашият съпруг сте едно образцово семейство. Отдавна ви наблюдавам.

- Благодаря – обърквам се аз – но...

- Затова реших днес да ви поканя и двамата на чаша вино в градината си. Виждате ли, аз живея сама в този квартал и визирам всички собственици по нашата улица. Забелязах, че само вие и аз поставихме коледна украса на къщите си. Колко оскърбителна е липсата на традиции в наши дни, не мислите ли?

- Сега е месец юни! – възкликвам – Нима впечатленията ви от Коледа ви държат до ден днешен?

- Човек винаги трябва да е предпазлив, за да е сигурен че не греши в преценките си – наставя съседката ми – Очаквам ви в седем часа.

Дискретен звънец прониква мистични звуци в зеления полумрак на съседната къща. Брунхилд изплува пред протегнатата ми кутия с шоколадови бонбони като усмихнат призрак, призован от отвъдното. Нещо като клонинг на Баскервилското куче се озъбва учтиво-заплашително зад гърба и.

- Колко навреме! – констатира тя – Сигурна бях, че сте точни като истински англичани!

- Всъщност сме българи – осведомява я честният ми съпруг – И по традиция се целуваме с домакините си по двете бузи.

- Нямам нищо против да ме целунете, млади човече – окрилява се старата дама – за пет години и четири месеца ви зърнах само няколко пъти и когато „случайно“ поглеждахте към моята градина се чудех дали не ми правите мили очи?

С ядно ощипване намествам червения вълнен конец под презрамката на сутиена си.

- Не се притеснявайте, скъпа, англичанките трябва да приемат философски ревността – шприцова следващата си фраза Брунхилд.

- Аз не съм...

- Да, да, не сте, но вече е време да станете – продължава съседката ми – погледнете цветята ми. Създадох този частен рай за себе си и за тези, които избирам да го посещават.

Наоколо каменни гномчета отдават чест на мозайкови костенурки, статично плъпнали в изумителни ароматни цветове. Истински обир на багри за сметка на климатичната юнска сивота, впита като отесняла рамка около избухналата шарения на живота.

- Градината ви е потресаваща! – възкликвам аз - Поздравления.

- Благодаря. Английска традиция. Когато няма слънце, сам да го създаваш.

Поемам чашата с вино и потъвам в мислите си. А мен ме е създало слънцето. Когато го няма се чувствам прогонена от света.

- Яжте лято – казваше баба – протегнала пълна фруктиера с руси праскови.

- Вземете си чипс – кани ме Брунхилд и оставя до ръката ми опакован квадратен пакет. – Това са деветнадесет британски знаменца. Забелязах, че нямахте време да украсите къщата си за юбилея на кралицата. Подарявам ви ги. За всеки следващ случай.

- Разбирате ли, ние не смеее... – проточва мъжът ми.

- Оооо- пресича го Брунхилд – разбира се, че сте! Добрата стара Англия има нужда от традиционалисти като вас. Когато наоколо няма англичани, тя ги създава сама.

- Благодарим ви за гостоприемството – разбързваме се ние – Време е да си вървим. Утре сме на работа. Имаме безбройни ангажименти. Радваме се, че ни поканихте в градината си. Тя е като приказка с тези екзотични цветя.

В погледа на Брунхилд проблясват стопени кристали:

- Всъщност всичките ги пренесох от Ямайка. Аз само съм родена тук, а там премина животът ми. И когато мъжът, когото обичах почина, се прибрах обратно, на този остров. Дойдох заедно с растенията от градината ни, защото никога няма да свикна с липсата на цветове в тази страна.

- Всичко ще ни разкажете, когато се видим отново. Ще ни дойдете на гости. Ще приготвя българска храна – ободрително приключвам разговора аз.

По стръмните скули на Брунхилд изгрява обнадеждена руменина :

- Кога? - пита тя.

Когато наоколо няма приятели, самотата ги създава сама.

Здравка Владова–Момчева

Monday 4 June 2012

Юбилейни задкулисии
/отново в търсене на бялата лястовица/

- Скъпи колеги, с огромно удоволствие трябва да ви съобщя, че вчера имах шанс да отъркам рамо с принц Чарлз на ежегодната среща на учителския синдикат в Уиндзор с Негово Кралско Височество! Докладвах, че нашето училище отново е на първо място в графство Бъркшър, както по успех, така и по посещаемост. До момента при нас са записани 40 процента деца от местен произход и 60 процента такива от други етноси. Браво!

Нашата директорка, мисис Стоун, блесва срещу стълпения колектив редута на непоклатимите си изкуствени зъби.

Следват бурни аплодисменти. Три къси и три дълги изплясквания. Като на футболен мач. Всички се усмихваме с холивудска увереност, а плътно прилепналите по прозорците щори, отекват обратно убийствения ни ентусиазъм.

- Интересно какво ли си е облякла този път? – почти телепатично шушва зад рамото ми Ела Еванс, отровната историчка на нашите колежанки – обзалагам се, че е била с миналогодишната рокля, обърната наопаки.

Зелените и лазерни очи пронизват ухото ми с пареща терапия.

- Не стига, че са ни замразили заплатите от незнам колко години, ами на всичкото отгоре изискват и възторзи!

- Защо не си търсим правата? – с крива устно – лицева конспирация изсмръхтявам аз.

- За да не си изгубим работата, балканска бунтарке! – направо ми внушава Ела, вперила фаровите си зеници в приближаващата ни шефка – Ах, мисис Стоун! Поздравления за големия успех! Отново сме на върха с масовост и стил! Пръстенът ви е невероятен. Нима се лъжа, че удивително прилича на този, който Кейт Мидълтън носеше на своя годеж, в наследство от лейди Даяна?

- Абсолютно сте права, мис Еванс – кимва доволно директорката – това е копие от прочутия оригинал. Никога няма да се сетите колко струва.

- Обзалагам се, че е много скъп – вметва точната фраза колежката ми – глътнала като бастун вродения си сарказъм.

- Само пет лири. Не е за вярване как подобна красота може да се окаже по джоба на всеки и все пак да изглежда толкова убедително истинска! Няма да ви кажа откъде го купих, за да не ме изкопирате...

Мисис Стоун отплува покрай шпалирния ни тандем с гъша грация и оттрениран благосклонен смях.

- Да, бе, да! Как ли пък няма да хукна да си купувам тази тенекия – изскърцва Ела – точно от сергията в средата на шопинг центъра. Целият град оттам се снабдява с годежния кралски пръстен. Ти ще се декорираш ли с нещо подобно?

- За къде? – разсеяно питам аз – За откриването на българската чешмичка в Кенсингтън гардънс ли? Не. Аз си имам свой стил. Предпочитам висококачествено сребро...

- Каква чешмичка, какви българи скъпа? Говоря ти за юбилея на кралицата! Спомняш ли си изобщо, че предстои?!

- Ако знаете какво пурпурно сари съм си избродирала със златни конци за вечерята с Имран Кан, на която сме поканени с мъжа ми, просто ще се пръснете от завист! – прибавя и своите вълнения Сакина, погълната от политически надежди за бъдещето на Пакистан – Вижте , донесох ви парче от плата, за да се уверите в качеството му.

- А чешмичката в Хайд парк е дарение от моята общност за лондончани – повишавам с една октава своята новина.

- Юбилеят! Кралският юбилей преди всичко! – с доминантна настойчивост откънтява Ела – Ще получите ли по три почивни дни бонус за вашите събития? Не, нали? А от този юбилей ще бъдем облагодетелствани всички. Планирате ли нещо специално за тогава? Аз ще изкачвам Килиманджаро с мистър Брадли в чест на събитието, затова...

Затварям очи и зад пулсиращите ми клепачи се разлетява ято бели лястовици. Едни към България. Други към Пакистан. Трети в скупчено имперско постоянство право в островното небе. Надежди за холидеи, изворна гордост, избродиран брокат по сарито на световната политика. И три жени. Едната с туристически обувки, следващата с игла в ръка и аз , все по теля, по теля, напред, подир своята лястовица , зажадняла за българска лондонска вода...

- Ще дойдеш ли с мен навън, да се поразходим? Имаме още половин час почивка, а мисис Стоун твърди, че нашата сграда не е пригодена за температури над 23 градуса. Не искам нещо да ни се случи и да се изпържим вътре. – Сакина настойчиво стисва ръката ми, вперила в мен ужасени, британско – родени, черни, източни очи.

- Каквото е имало да се случи, вече ни се е случило, скъпа – въздъхвам аз – опасявам се, че сме изпържени доживот. Ако на някой му хрумне някой ден да ни отцеди една по една от този фритюрник, сигурно доста ще се учуди след като ни извади. Малко английски чипс, една пакистанска самоса и една българска бяла лястовица с хрускави разперени крилца.

- Не те разбирам – бърчи носов пиърсинг приятелката ми – говори ми на разбираем английски – първо, второ, трето. Страх ли те е от жегата или не?

- Давай да ходим навън – въздъхвам изгубена в превода – защо си помъкнала тази огромна торба?

- Нося храна за своята съседка Линдзи. Остана доста, след годежа на племенницата ми. Извиках Линдзи да дойде дотук, защото ме е страх съпругът ми да не се разсърди, че я раздавам. А аз съм добра мюсюлманка. Искам да бъда щедра. Мъжът на съседката ми я остави с три малки деца и хукна подир друга жена. Сега за нея е трудно да ги изхранва сама. Затова аз готвя повече. Да не си лягат децата и гладни.

До отворената желязна врата на централния вход чака прегърбена русолява фигурка с изгорели коси. Дрехите и са десета употреба. Очите и светят с вълче настървение. Тя поема ухаещата на къри торба и разцепва с поглед вкусното съдържание.

- Благодаря , Сакина – сдържано кимва тя – сега бързам. Отивам в града, защото разбрах, че в шопинг центъра се продават копия на кралския годежен пръстен. Само по пет лири , представяш ли си? Веднага ще си взема за юбилея на кралицата. Искаш ли да купя един и за теб?

Очите ми излитат към небето като две лястовици, натежали от дъжд. Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! Добре, че човеците са се научили да я украсяват с ефтини пръстени!

Здравка Владова-Момчева

Thursday 17 May 2012

Азбучни истини
/На Стефан, Пламена и всички ученици от Българското училище към Посолството, Лондон/

Преди няколко дни получих съобщение на мобилния си телефон от моя ученик Стефан Стефанов, деветокласник в Българското училище кум посолството в Лондон, което гласеше: „Скъпа Госпожо Момчева, не мога да Ви опиша гневът, който ме обзе, когато прочетох една статия за България в българския вестник‘ Будилник‘. Не мога да повярвам, че някой може по толкова противен начин да опише един народ. Ако не сте прочела тази статия, моля Ви, направете го и ми кажете какво мислите.“

Ето моят отговор:

А ко някой ви каже,

че сте недостойни да наречете себе си българи, попитайте го откъде е. И кои са предците му. Кой му е създал азбуката. Колко букви му е завещал. И как е пренесен духът му през времето. Дали е имало кой да го научи, че най-голямото имане е Словото. С което можеш да назовеш рода си. Да изпишеш името си и да завещаеш майчин език на идващите след теб. Защото ние сме оттам, откъдето започват...

Б ългарските думи.

Родени, боговдъхновени, изконни и вкоренени в паметта от светци и будители, воини и книжовници. Разпнати от историята, възкресени от любовта ни. Достойнството на един народ е в съхранената духовност, която дори безмилостното време не може да заличи. И ако все пак някой ви каже, че сте вече ничии и разпръснати в света. Че населявате чужди родини, отвоювани за щастието на други, тогава го попитайте за...

В олността на душата му,

изгубена в битката за комфорт и благополучие, сред четирите стени на самотното му лично пространство. Покажете на този объркан човек, как се съгражда дом отвътре. Как се трупа богатство от слово и дух. И колко е лесно да бъдеш свободен, когато прекосяваш чужди земи, и острови, когато знаеш кой си самият ти! Без страх да бъдеш себе си. Без ужас от съприкосновението с някой, различен от теб. Защото...

Г олямото пътуване на живота

не се състои в тъпченето на едно място. То е напредване в неизвестността. Любопитна спирала от познание и разочарования. Малки победи и голямо търпение. Повторяемост, умора и надежда. Тръпка по бъдещето в капана на настоящето. Разумно постоянство и левски отскок над пропастта на ежедневието. Рецептата за щастие непрекъснато се променя и ако вашият огорчен събеседник все още не ви разбира, тогава му...

Д айте

частица българщина. Тя е целебна, защото е наслоявана в балканския ни скален кръстопът. Споена от щедро слънце и дъжд. Солена от сълзи и насищаща като Богородичен хляб. Погълнеш ли веднъж тази българска троха, ставаш силен като камъка, от който са съградени нашенските църкви, за да ни опазят от чуждите, които са добре дошли в душите ни

Е динствено

като приятели. Тогава и само тогава ти се превръщаш в мен, а аз приемам теб. Тогава и само тогава ти започваш кирилски да ме разбираш, а аз островно да те усещам. Велика е нишката на майчиното слово! С нея можеш да изпредеш диалози, да свържеш континенти и да се завърнеш у дома, в сърцето си, точно,когато изпиташ нужда да понаблюдаваш...

Ж ивота.

Кажете и това на своя изгубен в битието събеседник. Попитайте го има ли свой език, с който да назове красотата, въплътена в думи и имена като

З аник

И кона

Й оан

К ирил

Л юбословие?

М оже би,

той ще ви отговори, че това вече няма значение, тъй като всички хора днес могат да ползват общ език, за да се разбират. Но вие отговорете, че общ не означава единосъщен. Че днес наричате себе си българи не поради общност, а поради единосъщие! А то е в корените, които са ви захранили. В езика, който ви е залюлял, преди да научите общите чужди думи, с които да потърсите комуникация за единствената си българска същност, с която прохождате в света!

Н е вярвайте, ако ви повтарят, че това не е уникалност. Защото уникалността е в усещането за принадлежност към един народ - български, английски, полски, руски, френски... Който отхвърля нашата уникалност, вече се е отрекъл от своята собствена. А граждани на света стават само онези, които знаят...

О ткъде идват,

П о кои пътища ще продължат,

Р авноправни,

С вободни,

Т ачени,

У важавани!

Ф алшиво е да се отрича различността на една народност, устремена да се влее в потока на времето и пространството, езиците и обичаите, именно със собствените си багри, аромати и вкусове. Със своя дух и култура. Да се пресече желанието и да допринася чрез собствен ритъм ускорение във виталното, многолюдно въртене на планетата. Днес всеки е навсякъде и във всичко. Поканете и своя мизантропно отчаян приятел да се присъедини. Направете го с българската си...

Х аризма и любознателност.

Бръкнете в душата му. Накарайте го да повярва, че и той принадлежи към най-доброто от своя народ. Бъдете му пример за духовна територия. Научете го как да възкресява традиции и да вклинява жизненост в офисната скука на стресирания свят. Изтропайте заедно едно безкрайно българско хоро по екватора на този наш многоезичен глобус и когато горещите дъждове на смеха ви залеят мрака в душата му...

Ц елунете

този наострен скептик по двете съсухрени бузи от мен!Така ще научи още една нашенска сърдечна традиция. Ще вчовечи презрението си към различността. Ще прибави и кирилския код към вътрешната си схема за разгадаване на души! Защото,

Ч овек ,

Дори и добре да живее, умира и друг се ражда – наставя мъдрото словото на българския хан Омуртаг - И нека роденият последен си спомни за този, който го е направил! Носите ли тази тежка колона в духовния си багаж? Аз винаги я нося. Където и да се намирам, каквото и да правя. Тя е моята лична патибула , с която съм се разпнала в пътя на своето човешко изпитание. Някой ден ще я завещая на вас. Тя е...

Ш епот

и светкавица, и говор , и завет. Нямам друго, което да ви оставя, освен казаното преди мен. А то е мъдрост , извикана в мрамора, за да остане, да ви достигне и да ви надживее. Ако не съществуваше тази мъдрост, да ви крепи, нямаше днес да ме питате защо другите се опитват да ви изкарат недостойни да се наричате българи. Затова, вместо азбучно заключение,

Щ е

ви дам три изстрадани съвета:

Ъ гловатото

неразбиране на околните се изглажда с постоянство. Бъдете устремени като българските реки и всички камъни по пътя ви ще се търкалят във вашата посока.

Ю мрукът

се разтваря в ласка при здрависване. Подавайте ръка на всеки, готов да поеме в дланта си малко гореща българщина.

Я бълката

не винаги е символ на изкушението. Ако е откъсната от българската ви духовна градина, тя може да нахрани много гладни в света!

Вечно ваша учителка,
Здравка Владова-Момчева

Wednesday 2 May 2012

Урок по стоицизъм
/На Шийла/

Преди години, свако ми, вече покойник, демонстрираше своя защита срещу жестоките несправедливости в живота:

- Всички в нашия род – казваше той – сме „завършили“ НАТФИЗ! Все ще намерим какво да отговорим с усмивка след поредния шамар на битието!

Още тогава му повярвах и с надеждата, че и аз съм една от артистките във фамилията, се гмурнах в зиналата паст на света, убедена, че съм се родила с гени на истински Сървайвър. Никога не забравих да се усмихвам. Да твърдя, че съм добре. И че много, ама много ми е приятно да катеря ежедневието – с поочукан маникюр и изтъркани токчета на обувките, отложени за подмяна до следващата ми учителска заплата. Тогава беше България през 1997- ма. Нямаше нищо, за което да се захвана с упованието, че утрето ще бъде по-светло. Непрекъснато си повтарях, че без пари, парно, месо и нови дрехи може да се продължава напред. Че да пестиш тебешири и да вграждаш слово в умовете на младите, е най-естественото душевно възрождение. И че посивелите от недоимък колеги около мен, просто отразяваха безцветието на зимата, защото кълновете на оптимизма само чакаха да пробият даскалското им търпение...

- Как сте днес? – питах с усмивка през издишаната мъгла в учителската стая.

- Зле, ужасно зле, Момчева! - отекваше хорът на всеобщото недоволство – Умираме от студ, безпаричие и глад, а онези на Запад си лапат пържолите напреко и познай дали им пука за твоята литература!

Никаква реплика от родовия ми НАТФИЗ не идваше на помощ и стъпкана в ъгъла на колективното сумтене, прехвърлях наум къде най-изгодно да похарча поледните си пет лева, след като възторгна децата с урок за колосалното дело на Светите братя Кирил и Методий.

- Не мога повече, свако! – издишах безпомощността си един ден – Просто не мога повече! Никой ли в тази държава не е способен на малко стоицизъм?

- Почакай – усмихна ми се семейният режисьор – пиесата тепърва започва, а репликите се раздават до края на дните ни...

Оттогава отминаха много театрални сезони. Смених мизансцена. Декорите. Костюмите. Eзика. Безопасно напаснах в ситата второстепенна роля на четвърти подвижен храст в миманса на личното си британско представление. Всеки ден, гримирана в усмихнато съвършенство, с ланчбокс, опаковал диетична пържола, която ще лапна напреко през обедния антракт, аз уверено се появявам в своята офисна постановка. Зад кулисите сме само колежката Шийла Бидолф и аз. Часът е точно осем без четвърт. Сцената е празна. Уютно безсловесно присъствие на поднос с димящи чашки, пълни с чай и кафе на заден план. Приглушено осветление. Любезна пауза. Начало:

Аз: - Добро утро, dear! Как сме днес? / фотографска усмивка към компютъра, скрил приятелката ми и обкичен с мартеница за късмет от мен /

Шийла: - Добро утро, българско слънце! Както винаги, аз съм много добре! Днес ще бъде натоварен ден, но с твоята неизтощима енергия ще успеем да го преодолеем! / със смях става и ми поднася кафето /

Аз: - Благодаря! Ще те видя по –късно, след като проверя имейлите си за днес. / излизам с делова походка, стиснала лаптопа подмишница, с ароматната топла напитка в ръка/

„Как е, небесни ми свако? – отлитам доволна мисъл нагоре, към високото – задобряла съм неимоверно, нали? Можеш ли изобщо да познаеш начинаещата артистка от 1997-ма в професионалната статистка, в която се превърнах?“

Облаците раздвижват метални клепачи в светкавично светлинно намигване и окрилена от безплътното сваково одобрение аз продължавам в деня. Навреме. На място. По график. Нонстоп. Пиесата се играе безотказно от години. Зная си репликите. Няма шанс да объркам спектакъла.

В учителската стая неочаквано скупчване около заседателната маса смущава сутрешната ми рутина. Анджи Коен, енергичната мениджърка на училището, ми кима да се присъединя към събранието:

- Трябва да ви кажа, колеги – започва със загрижен глас тя – че съпругът на Шийла Бидолф вчера се е самоубил. Бил е болен от множествена склероза и тя десет години го е гледала на легло. Сложил е край на живота си, за да не и бъде повече в тежест. В момента тялото се намира в градската морга. Шийла е тук днес, за да организира безпроблемното протичане на матурите в единадесети клас. Помоли да кажа на всички какво се е случило, но настоява да не и задавате никакви въпроси. Предлагам ви да оставите картичка на бюрото и или да изпратите съболезнователни есемеси. Така ще избегнете собственото си емоционално натоварване и ще си вършите работата спокойно, както досега.

Неочакваният обрат на действието ме взривява отвътре. Сред сериозните, учтиво – съчувствени физиономии, започват да се разплитат тънки клюкарски нишки. До първия звънец остават пет минути. Достатъчно време за шептящия хор на любопитството да изпее своята съскава ария. Врътвам обратно, към Първа сцена, без да се замислям, че по сценарий не трябва да правя така. Разритвам декори, накъсвам реплики. Тичам. Прегазвам. Връхлитам.

Тишината в офиса на Шийла ме посреща със сломено мълчание зад гигантската мартеница на компютъра. Прегръщам приятелката си и обливам лястовичата и фигурка с вулканично, нережисирано съчувствие:

- Искам само да знаеш, че съм тук, до теб!

- Няма нищо, българско слънце. Той просто беше малко депресиран – отвръща Шийла през смях. Очите и жестоко пресоват напиращите сълзи.

Назад, в личния ад на нейния английски НАТФИЗ, предците и учтиво ръкопляскат.

През прозореца, внезапно сурва слънце. Моят отвъден режисьор ни прегръща с горещо одобрение.

Здравка Владова-Момчева

Saturday 14 April 2012

Йорданке, възкресох!

От бая време насам бай Цило Петолевката не е на кеф и туй то! Бе, подкачат го комшиите, канят го на ракия, не ще и ще! Изтърколи се Марта, пофуча, поблъска по вратите, проскуба стоборите и обели Балкана, па лъсна едно ми ти слънце на изпроводяк, не видело ами мед, мед заточи от небето. Светна вилната зона, ливнаха канавките и закукуригаха едни ми ти петли, та прикъткаха и луна, и звезди – само гледай, пий си мастичката и чакай любовта на гюме.

Разпършоли се и кака Йорданка, бай Циловата изгора, вдовица, наскоро докарана на село от изгладнялата си градска челяд да сади марули и чесън, че пазарските изцъцрящи цени не са по джоба на младите. Аче и друго си е тъй – домашничко, мамино постно мезенце. То хубаво, ама егоисти са тез, дечурлигата и. Хич не ги е еня, че и тя е още Евина щерка, божем засукана и подпълнена с месценце баш дето си трябва. Баре едно червило да я бяха оставили да си купи на тръгване, ама не! Давай, бързай, че работа ни чака! Неможа да разкаже и сериала на съседката, че е глуха жената и с перде на лявото око, та меша каналите и джурка репликите на артистите като анадолска яхния. Жали я кака Йорданка, доверява и се някак си, щото тя, комшийката и де, заеква на пресекулки като някоя гаубица, та не мож са осафери дали та подпитва нещо или просто съска подир кварталните помийяри. Затуй, на изпроводяк, само туй успя да и подшушне кака Йорданка:

- Аз – кай – Виолетке, съм много огорчена от сина и снахата. От снахата повече, де, той, сина ми, горкинкия, саде търчи нагоре- надолу като въртоглав да и угажда на онаа, улавата, ами добре, че са махкам оттука за лятото, че не мога да ги търпя кат са засмучат по ъглите, та ма задръстват в коридора. То, аслъ, апаратамент ли й туй или й кочина? На всяка крачка напрострени бикини и сютиени, опнати, та вирнати до тавана, ела вълчо изяж ма, а той тича ли тича, галфонинът му с галфонин и се пари няма, и се гащи и купува на оназ, халосаната. Ама и аз не са давам без бой, Виолетке! Може на село да ма интернират да копам и да ги хрантутя, но и аз съм са издокарала с копринен комбинезон отдолу, с две педи дантели и едни килотки от розов найлон – изгрев над Витоша ти казвам и карамели по краищата! Де да знам, току ми излязъл късметя и тая година. Амче не съм престарила света, ко ме посети някой комшия няма неглиже да го сюрпризирам я!

Тъй рече кака Йорданка и запраши чевръсто за село, а съседката и остана с недовършена информация за ланшната авантюра и дясно, всевиждащо око, облещено на прозореца като телескоп. Ама не би да се сбъднат веднагически въжделенията на изнервената гражданка. Бай Цило Петолевката и се яви точно два пъти, откакто пристигна и то не с романс и комплимент, ами с неплатени сметки от есенес за тока и водата, санким туй и липсваше за добре дошла! Не го трогна ни камбеното червило на нацупените и устни, ни прическата, топирана на „сисон“, ни пеньоарчето на пембени каранфили, настърчали към деколтето. Друг човек, направо зверунгел – намундрен и женомразец! От седмица стърчи оттатък стобора, люпи семки и току наритва петела, дето му кълве шлюпките от слънчогледа без капка благодарност, че хайванчето му спестява метенето поне. Опасна промяна, бреййй, мистерия и темерутска тишина. Шъта кака Йорданка по двора, върти снага като погача натъй-наинак, мята белтъци като светкавици и се пържи душевно, и телесно. Но не! Бай Цило остава непоклатим и направо недосегаем. Под ръбестото му, вълнясало чело препускат мисли, от черни по-черни и наострени за умирачка.

- Не е добре работата, бай Цило – сдруса го преди десет дена Куйо Пиронков, фелдшера, дето си иде да копа и да прави консерви от Великден до Димитровден – дадох ти изследванията в града, ама хич не са ти цветущи резултатите. Един холестерол си отпрал, гаче маста с лъжица я набиваш. Сърцето ти, дето го слушах и то дрънчи кат празна кофа по нанадолнище, пък не ща да си мисля какво ти е кръвното... Ако не са подложиш на диета и не я подкараш по-кротката с женската част, ша гушнеш букета ей тъй както си седиш някой ден.

Оттогаз се шашардиса Петолевката и го удари на депресия. Прекъсна си социалните контакти в кръчмата, резна си мераците за кака Йорданка и се тресна като кютюк насред двора в очакване на смъртта. Наоколо, оная ми ти природа извисява трели като сто каба гайди, жужат едни тлъсти пчели, любят се небето и земята, а изпомежду, набучен в душевни терзания, бай Цило сумти и се назлъндисва на Рая. Посред бяло пладне, на протката се потраква и ей го на Куйо Пиронков, смоторльосан и ошундобурен, пак пристъпя от крак на крак с нови болнични бумаги:

- Ша прощаваш – кай – комшу, объркал съм изследванията. Тия, предните, дет ти ги дадох, са на баба Гутка, столетницата, що я следим за експеримент. И тя само сланина и туршия нагъва, та затуй, таквоз чудо излезе на хартията. Нейните съм ти пратил, спирай да се косиш. Ей ги и твойте сега – шестак си по всички параграфи. Фърляй я таз физиономия и удари една ракия да ти мине шубето, а аз да тичам у дома, че ми докараха арпаджика, чакат ма децата да им дам пари за бензин и такова, да си ходят довечера.

Сякаш хиляда ерихонски тръби гръмват в ушите на Петолевката. Засмукан обратно в живота, той впива с настървение кръвясали зъркели в съблазнителната задна половина на кака Йорданка, застинала в стоп кадър от половин час над касетката с разсади в съседния двор. Изпод пеньоарчето с каранфилчетата, жално-милно се развяват две педи дантели, като бяло знаме в зов и абдикация пред възродената му мъжественост. Хласнат напред от неподозирани енергии, разкрепостеният обожател претъпква плета и на три юнашки скока достига сочната си мишена. Ръчищата му зашепват козуначената и снага и думите му загърголват с похотливо фъщене:

- Йорданке, възкресох! Тръгвай напреде ми, душо, че нямам търпение да та посрещна и едно добър ден да ти кажа кат хората!

Под тежестта на отприщеното му гостоприемство, кака Йорданка изцириква с изнемощяло гласенце:

- Ох, Цилеее, ох ненагледен, ти баща, ти майка! Схецнах са в кръста, злато, тичай, миличък да догониш Куя, да ми хакне една инжекция, че от един час са гъзуря тука и не мога да мръдна! Умирам, пиле, бързай, че си умирам горкана!

Засилен от съчувствие и любов, бай Цило Петолевката хуква след глъхнещите стъпки на фелдшера, сподирен от разяреният си, разклокан петел.

Здравка Владова-Момчева

Tuesday 3 April 2012

Виа Долороса

- Застуди са пролетта тая година, баш по Възкресение! Нахмури са Балканът, плъпнаха едни мъгли, зажулиха дъждовете, та маносаха и цвят, и овошки! На просяшки парцали нацепиха ливадите. Мине са не мине, излиняло слънце проточи по някоя жълтевина, ама цинцарскатааа, ей тъй за сеир на разкашканата планина, па пак забули лице с облаците. Като недобарана кадъна – кисела и присосана под яшмака – само яд и ягмосани надежди.

Нарамил самар сухи дърва, плещест и достолепен като дъб, Стоян Костадинов пори тлъстата кал по пътя, нагоре към гората. Натрупал бръчки в скупчен клечетак по небръсната си физиономия, стиснал зъби в усилие да набори ревматизма и забравен от Господа в мъртвото село да тегли битието, той по навик говори сам със себе си. Думите се търкалят сред наронения чакъл и кремъчно стържат слуха му:

- Докъде я докарах, беееей, докъде я докарах! Да бродя из таз дивотия като някой таласъм! Ни куче, ни някоя живина да немам, баре да я напсувам якичката, че да ми олекне. И какво съм са присетил за таз кадъна, сигур щото край Кадънин гроб минавам, та ма удрят спомените, ей тъй, право в сърцето. Без предупреждение! Тооолкоз години минаха, що нещо са отече, изеде са и са изпи, що деца са навъдиха, що народ измря и що живот премина през мене и аз – на! Пак за туй, та за туй!

Стъпките потъват. Подгизналата земя тегли надолу. Изкачването е бавно. Пътят не се предава пред крачките му. Стоян Костадинов опира натоварения си гръб о ствола на една дива череша и пред тютюневите му очи лисват пороите на миналото. И там вали. Душегубно. Със злоба. Озверелите водни камшици плющят изнасилената земя. Строен и як, и безгрижен той тича в стихията, надолу към селото, а мокрият студ на дъжда утроява силата му. Възкресение е. Да пукне смъртта! Край Кадънин гроб тихо скимтене, гаче яре, изгубено в бурята, спира дъха му. Там, зад камъка, стопчено в ужас, хлипа златокосо момиче. Тънка риза облива разцъфтелите му гърди...

- Сякаш две рози... Проклета да е Тодора, че на стари години пак ма разпалва да я помня такава! И що съм бил толкоз глупав да я спасявам? Като агне я нарамих и право в село я донесох на техните, да ми опустей и честността да ми опустей! Не можах ли още тогаз да я надърпам хубавичката ей тука, право връз камъка... Немаше и да помисли да пристава на оня,загубения...

Стоян Костадинов стръвно пали цигара. Горчивият дим посивява спомена. Тя, Тодора сама избяга в къшлата на Пръщинко. Хубав, имотен и слабоумен. Стока имал, добре са грижел за овцете си, намирали му са и скътани парици за черни дни.

- Отделиха са двамата от света, ай там, на върха на пътя, обрастоха у гората, никой да ги не види, никой да ги не чува. Тя – мълчалива като камък, пък той – две думи накръст премята – такова и нáкако. „Таковааа“, викаше се у кръчмата, „аз да си въряяя нагоряяя, че кат си доди стадото, много ма й истрах, коча да н блъсни Тудора! Кат ма нема, нáкако мой да стани!“ Ама и той я обичаше серсеминът, грижа го беше за нея.

Самарът с дървата чепато се врязва в гърба му. Стоян Костадинов уморено наема и потъва в калната глътка на пътя. Крачките болят. Ръцете треперят под тежкия наръч.

- Секи си носи кръста, викаше мама. На по- ланшното Възкресение кочът наистина блъсна Тодора. Сама му са изпречила. Намушкал я до умирачка. После, у моргата, като я срязали, видяли, че е още мома. Небутната. Не можал да и са покаже мъж оня будала. Затуй останаха бездетни. Затуй и тя са смълча у пущинака. От срам ли, от гордост ли, де да знам и аз...

Дъждът зарешетва лютиво-студена стена пред очите му. Метър по метър, с тромава упоритост, краката напредват в поройната земя. Гората, разлюляна от вятъра, милостиво протяга клони към самотното усилие да продължи напред. Само до върха на склона. После е лесно. Крачка вляво и разкривената къща на Пръщинко ще го запре. Като камък в душата. Като удар в скръбта.

Протката, отвъд обезобразения двор зее проточена на изгнило въже. Тънък писък, гаче яре, изгубено в бурята, нацепва тишината.

- Излез бе, Пръщонкоооу – извисява гласище Стоян Костадинов – излез бе, абдалинооо! Дърва ти нося, че както са й застудило и къвто та знам, не мож ни огън да си напалиш, ни манджа да си сготвиш като хората. Ха излез, че душата ми са скина доде изкача тоя баир. Изеде ми силата пътят...

Апокалиптично безмълвие сепва задъхания пришелец. Къщата се взира насреща му ослепяла в плесен и мрак. Стреснат, той тръсва самара в калта и блъсва незаключената врата пред себе си. Проснат накръст, посинял от надежда за вик преди края, Пръщинко го посреща с вкочанено мълчание. Изпод корените на ледените му пръсти, треперщо и несигурно на тъничките си крачета се изправя новородено агне. Навън, облаците се разместват над земята като ковчежни капаци. Светът още веднъж се завърта. Безвъзвратно.

- Господеее – вие Стиян Костадинов – покажи са Господеее! Покажи са да та питам нещо, Господеее!

Небето позлатява кървавия си ръб и над смазаната земя бликва слънце.

***
- Мамо, мамо, слез от колата да видиш дядо! Ей го там, на върха на пътя, вика във въздуха, колко е смешен, нали?

- Остави го, сине, ще си дойде. Той обича този път, все го катери, все нещо доказва на себе си. Елате с баща ти да отключим къщата. Великден е. Ще си нарежем козунаци.

По изпръхналия гръб на пътя се стичат изтънели дъждовни води. Като сълзи. Обратно в разцъфтелия, неотворен гроб на живота.

Здравка Владова-Момчева

Бяло и тук-таме лилá

Ако искреността в наши дни е отчаяно старомодно понятие, то Англия е страната, където да си го кажеш „право куме та в όчи“, направо се превръща в немислим социален проблем. Я си признайте откога не сте били напълно открити? Едва ли е от вчера. Аз например, вместо с чуждестранна досада да отсека настойчивите подкани на екзалтираните си колежки, да участвам в колективните напъни за отслабване чрез зумба след часовете, просто прошепвам с усмивката на Мона Лиза, че имам други планове и изчезвам яко дим към дома, където ме очаква греховен и възкресяващ мързел. Истинска изневяра към общността и нейното акопунктурно любопитство, забито в българската ми нерзбираемост. Абе, уж личното пространство тук, на Острова, било неприкосновено, уж, никой не гледал в чинията на другия, ама колкото повече вбританясвам, толкова повече усещам разпада на викторианските ценности, дискретно прошепнати сред нашественическите викове на мултикултурализма:

- Незнам, по наследство ли ми е този недостатък или си е чисто моя особеност, но само някой да ме погледне и веднага забременявам!

Селин Блейк, симпатична мулатка, наскоро преселена в официално девствената територия на офиса ни по програмата за обмен на учителски кадри от простодушния свят на родната си Ангрила, намества неукротимо бедро право в целомъдреното полезрение на колегата Ейнджъл Хевън. Небесните му очи просто изтичат с усилие в друга посока, заврели от ужас в случай на нежелано бащинство. Откровението на сладката шоколадка пльосва като нешлифован диамант в блатните фантазии на мъжката част от учителската стая, а дамите, всичките до една почтени до обезличаване, врязват танкови погледи в неутралната полоса на балканския ми непукизъм.

- Няма ли да кажеш нещо? – съсва в ухото ми Евелин Сноу – примерна католическа съпруга, забита като карфица, нажежена от любопитство, право в неизвестността на извънкласното ми битие.

- Защо пък аз? – дръпвам късото си социално въже с раздразнение – какво ми пука за това? Жената визуално си е истински идол на плодородието. Можем само да и се радваме, че е дошла сред нас.

- Вие, чужденците, сте ужасни! - клъцва Евелин – Ами че тя скандализира целия офис!

- Реагирайте, де! – не оставам длъжна и аз – Какво сте се нагърчили като смачкани хартии! Проявете малко съчувствие по въпроса! Трябва да е ужасно да страдаш от дистанционно зачатие.

Незнам дали забележката ми стимулира някакви морално-административни мерки, но на другия ден преливащия сексапил на Селин изчезва под безформен костюм, увиснал над груби кондурести обувки. Ренесансовата еротика в очите на колегите ми помръква в гъсти албионски мъгли. Офисът за кой ли път осиротява след плахото ехо на плътта.

- Колко е скучно тук! – прилепя инстинктивното си доверие към мен ангрилската красавица. – Как издържаш на това мълчание? Хайде, научи ме нещо на български! Как да кажа обувки на твоя език?

- Бацамаци! – отсичам с вкиснат, туршиен сарказъм – това твоето на български не може да се нарече обувки! Как можа да се пречупиш толкова лесно и да се обуеш с тези грозилища! Да не би да предпазват от забременяване?

Двете се смеем до пълно възпаление на сливиците, въпреки възстановеното девство на враждебното обкръжение.

- Забелязваш ли, че онези бацамаци Евелин и Ейнджъл тайно се свалят? – казва Селин, светкавично усвоила предложения и термин.

- Стига бе! – сепвам се аз – Та те и двамата са семейни до неузнаваемост!

- Да, ама се свалят, сляпа ли си? Виж го как насочва нагризания си банан в обедната почивка право към нейната чиния, а тя му търкаля ябълки по ръба на масата. Така в Ангрила подсказваме на гаджетата размера на сутиена си. Тук, на това не му ли викат свалка?

- Не мила, тука му викат „бяло и тук-таме лилá“ – отвръщам с удоволствие, че мога да приложа малко британска завоалираност в освежаващо –позабравената откровеност на диалога ни.

Очите на събеседничката ми се разрастват до размер ябълка чашка „D” и аз набързо я просвещавам по въпроса:

- Когато една благоверна английска съпруга позвънила в погребална агенция с цел да планира собственото си погребение, служителят учтиво я попитал с какви цветя желае да бъде аранжиран ковчегът и. «Какви цветове предлагате?», осведомила се дамата. Бяло, за целомъдрените и лилаво за прелюбодейките, отвърнал агентът. Тогава, отсякла решително клиентката, за мен да бъде бяло и тук-таме лилá! Случаят на Евелин и Ейнджъл е точно такъв. За никава свалка не може да става дума!

- Ааа-ха! – кима разбиращо Селин – Аз пък си мислех, че неможе хем бяло и хем лилá, а пък то не било съвсем така! Ами, щом е тъй, защо не организираме едно благотворително парти с мъжки стрийптийз за колежките от офиса, които толкова се оплакват от скука и липса на положителни емоции? Така всичко ще си бъде бяло и няма да има нужда от никаква лилá!

Като се замисля, ако поредната откровеност на ангрилката пробие консерватизма в академичната ни микро-геена, ще взема тоя път да се присъединя към събитието. Няма все да се цепя от колектива, я! Нали така?

Здравка Владова-Момчева

Де е България, благоразумний ми уроде?
(видрица от спомени и настояще)

Вече никой не ни пита де зората ни й огряла първи път и едва ли на някой му пука де й земята що най- любим на светът . Някак си, опашкулени в грижи за рода, забравихме за Родината. Страх ни е да се поинтересуваме за нея. Как е, къде е, иде ли след нас по странство? Чака ли ни да се завърнем? Обича ли ни?

Щастието на какавидата е в слепотата. Когато прогледне, за да разпери крила, тя вижда света и ужасът от живота я поема в полет. А там, в небесата на неизвестното всеки изгаря сам – като летяща пепел над чужди огньове, лумнали, за да означат границите на други изплашени какавиди, твърдо решени да не се люпят под слънцето. Току виж, че се изкушили да странстват в безродие. Защото май е по-добре да си благоразумен урод в зародиш, отколкото красива пеперуда без черупка, в която избираш да си умреш по рождение.

А моята България ме последва още в детството. С човешка алчност, завист и мъдрост, горчиви като живот, започнал след разграбване на душа...

***
Подготвят за събаряне старата ни търновска къща, строена още в турско време. Баба вади част от новите си дрехи, нагласени за „мрене“ и се облича в тях. Застава до прозореца на опразнената си стая и се заглежда в кушията на озверелите ни комшии, които с отприщена ненаситност преравят нейната градина за луковици и коренища. Има нещо диво и необуздано в къртичата страст, с която дългогодишните ни съседи опустошават Бабиния растителен Едем . Те тъпчат в найлонови торбички още живите стебла на лалета и рози, натежали в калните сълзи на пръстта. Баба отглежда уникални цветя, наблажнени в охра и кармин, сякаш топнати в маслените бои на фламандски майстор. С години, между тях надничат безхитросните, червендалести физиономии на вкусни бутрачести домати, а зелените свински опашчици на кривунделести корнишони друндят дворчето ни със зеленчуково изобилие, потънало в багрена красота. Всички завиждат. И когато „Паметници на културата“ тръгват да събарят тристагодишната ни къща с цел да направят гледката пред Интерхотел „Велико Търново“ , стилизирана като панаирджийско ковьорче, страстите в махалата се отприщиват в бясно и лакомо ровичкане пред дома. За нула време парчето земя под прозорците ни се превръща в черна, разкашкана копаня, откъдето изтръгват корените на Баба до последната власинка. Замирисва на обрулен живот и съседско поругание . В хаоса на изританите буци по стъпалата не остава пътека, където да стъпиш на чисто.

Застанала до желязната зинала порта на двора, с кутия шоколадови бонбони в ръце, по нареждане на Баба, подканям посегателите да се почерпят. Миниатюрна и трепереща като прилеп, под сянката на моята бонбониера се тресе деветдесетгодишната госпожа Мими, стиснала порцеланова, десертна купичка, пълна догоре с едрите луковици на прочутите Бабини кокичета :

- Хе, хе, хе мерси, мерси! – църка тя – Тия със сребърна лъжичка ги изрових, че да ми цъфтят още по-големи като ги бодна у дома. Туй е стара магия, дете, няма как да я знаеш. Ама тръгне ли завинаги опитна цветарка от къщата си, занаятът и се преселва при този, който го подмами със злато или сребро...

Разтреперана в изгарящ гняв поглеждам към прозореца, откъдето усмихната като старопрестолна Джоконда, Баба се взира нагоре по разхвърляната улица. Поръчала е да дойде Лазар – хубавецът на квартала, 25-годишен развейпрах, по който всичко живо пищи – я от любов, я от ревност. Красавец като дим. Обърнеш ли се, вече го няма. Ала днес той идва навреме, издокаран, същи младоженец, да изведе подръка Баба от къщата ѝ, облечена в новите дрехи за мрене, с последен букет от собствения ѝ люляк, нечовешки окършен от вековните и съседи. Отляво, по „Стоте стъпала“, гръмва траурна музика и шествие от опечалени сурва надолу ковчега на Колю Пощаджията – пияница и женкар до последния дъх на изпрепусканото си битие. От изпразненото обитание на нашата порта Лазар извежда Баба с жиголована сватбарска тържественост. Животът и смъртта поемат един и същ кълдъръмен път в шумна, плачливо-благославяща успоредица.

- Хайде, на добър ти час, комшу! – възкликва Баба и лепва последния разтопен бонбон връз ковчега на Пощаджията, като сладък печат на общата ни обреченост.

- Бабо! – подсмърчам в горещи сълзи след кавалкадата от изпращачи – тия уроди обраха градината ни!

- Благоразумни уроди, дъще! Спасиха цветята ми. Пак ще поникнат, пак ще са тук, наоколо. А ние, където и да отидем, все е България! Не бой се!

***
Тридесет години по-късно, английските ми колеги на Острова, нарекоха офиса в който работя „Българската къща“. Научих ги да сядаме там по обед и да си говорим за живота. И понеже много вярвам на Баба, дълбоко в сърцето си знам, че щом съм дошла чак дотук, значи ... и тук е България!

Здравка Владова-Момчева

Thursday 16 February 2012

Мъдрост от боклука

Няма нищо по-саркастично от лондонския студ. Пътуването през центъра на британската столица в ранния мрак на зимните вечери винаги ме е изпълвало с неистово желание да оцелея. Физически. Психически. И емоционално. То е като плъзване в кинолентата на личното ми битие, от която бързам да изпързалям всички дневни грижи, да разфокусирам стотици лица и да се гмурна в комфорта на настойчивия си егоизъм. Да Го нахраня, затопля и отпусна пред телевизора за няколко часа, докато повярвам в идеята, че съм зашила себе си в приемливо франкенщайнско цяло, готово на другия ден пак да преборва света.

Понякога, лондонският студ ме изненадва в стоп кадър. Леден шамар в стъклото на колата ми, светофарен проблясък в отклонението на друга сюжетна посока. И тогава гузно провиждам в живота на ближния, потресена и неспособна да се намеся, защото светва зелена светлина и ми дава шанс да продължа напред. Зелена светлина, само за мен.

За жената, струпана в мърляво одеало зад ъгъла на Уейтроуз, зеленото е само мъртъв,пореден проблясък в унизителния сън на улицата, а крадливият ми, съчувствен поглед - разтеглена лепка в без - думната суета на града. Бездумието е еманация на правилата. Преминаваш през него като през вакуум, за да се добереш до личното си спасение. Трябва да бъдеш сам. Не можеш да си позволиш да спреш и да подадеш ръка на някой друг. Току виж си останал в нищото, с единствения шанс да бъдеш подминаван от себеподобни.

Истерията от клаксони ме тласва напред и циментираното лице на бездомницата остава зад гърба ми като архитектурна замазка в стена от супермаркетно безразличие. Столицата се изнизва в електрически насочващи ленти и асфалтовата писта пред мен ме хлъзва в спомена – назад, през сезоните на живота ми, където все още беше възможно да изпросиш оцеляването с достойнство...

Треперещ бийп от разтресен в жегата запорожец, застопорен срещу контейнер, преливащ от смет, събужда усмивки от старите ленти на миналото ми. С младоженска упоритост, двуседмичният ми съпруг лежи под возилото, твърдо решен да го възкреси за нашето първо законно любовно пътуване към сините чаршафи на морето. Разпуснала диви коси, нетърпелива и бясна на битието, вместило социалистически задник в захарния памук на мечтите ми, аз стоя до боклука и вдишвам утринна смрад от вкиснати дини.

- Дините ухаят на море, нали?

Кафявите кашонени купчини, наринати до контейнера, оживяват и като фигурка от бракуван пъзел пред мен се сглобява човек. Хартиено тънък. Потъмнял от употреба. Бунищен. Втрещена от рециклирания субект пред мен се тръшвам на зидарията до контейнера и паля поредната „Стюардеса“ :

- Искаш ли една? – подавам пакета на несретника, примирена с омърсяването на деня.

- Само за да Ви направя компания – учтиво отвръща той – по принцип не пуша толкова рано сутрин.

- А какво обичайно правиш по принцип толкова рано сутрин?- с груба инерция продължавам боклуджийско – аристократичния диалог.

- През лятото имам навика да си чета „Старецът и морето“ от Хемингуей. Много помага в менталното преодоляване на жегата, а и ме стимулира да преследвам мечтите си.

Долната ми челюст увисва като гилотина над пресеченото ми изумление.

- Как.. Какви са Вашите мечти в момента, господине? – задавам потресен от учтивост въпрос.

- Ами, например, по чудодеен начин да се сдобия и с чаша кафе, като допълнение към утринната ми цигара – усмихва се събеседникът ми.

Запорожецът оповестява свестяването си с продължителен, осмърдяващ търтел. Мазен и одимен като клошар тържествуващият ми съпруг изпълзява изпод заробващата ласка на металната сапунерка и намъква саковете в тресящия се багажник. Купувам прясно еспресо и топла кифла на изтънчения мечтател и почесвайки галантно целунатата си ръка се намъквам в движение в отприщената таратайка. Пътят, обрасъл в макове и острика разстила зелена светлина пред медения ни месец.

- Мило – предпазливо гугукам аз – ти просил ли си някога през живота си?

- Да, мило – отвръща смутената ми праволинейна половинка – само веднъж. Без никакъв успех. Бях на пет години, а съседката ми на село – на седем. Дебеличка една, много яшничка. Все и пържеха хамбургски салам за закуска. Лигите ми изтичаха, ще знаеш. И веднъж, гледам я аз, нагъва та ушите и пращят. Како Надке, викам, имаш ли салам... да ядеш? Ъхъ, вика тя и гълта ли гълта насреща ми, пък аз тъй си останах облещен и олигавен от неспособност да си изпрося.

- Нищо, коте – глезкам се аз- като идем на къмпинга всяка сутрин ще ти пържа саламче.

- Не е там работата бе, рожбе – мъдро констатира мъжът ми – още тогава разбрах, че като си нямам талант за просия, цял живот ще бачкам за салама, докато преследвам мечтите си.

Здравка Владова-Момчева

Размяна на родини и роднини

- От ден на ден ставам все по-дебела и намразвам Англия от все сърце!

Деби Сондърс уплътнява с гардеробната си снага пространството на поиздънената софа в учителската стая и захапва с апетит димяща баничка с бекон и чедър. Стоя пред нея с дигитална флашка в ръка и с нетърпение си мисля за края на деня. Когато ще се прибера в моя дом, моята крепост и ще блокирам света като нахален просяк пред вратата ми. И няма показно да му милосърднича нито с личното си време, нито с наизустена учтивост, нито ще му подхвърля парченце от душата си – да дъвче, докато пресова спомените ми в безлична слънчева пихтия.

- За Бога, Дебс – дочувам служебния си глас, включен в колегиалната комуникационна мрежа – такъв е сезонът. Всички дебелеем през зимата.

- Не в това е проблемът, скъпа – прекъсва заучената ми добронамереност моята събеседничка - проблемът е, че няма къде да отида, няма какво да правя и незнам как да се измъкна оттук! По цял ден вися пред телевизора, нагъвам чипс и проверявам тетрадки. Живот ли е това, кажи ми? Матрица! Искам оживени улици, пълни кафенета, непознати хора, с които да си говоря и храна, която да ме прави щастлива! Толкова ли са неизпълними желанията ми?

- Затова ли ме помоли да ти донеса снимки от родината си? – започвам да се досещам за причината на този малък островитянски бунт.

- Именно! Сядай до мен и дай да я видим тази твоя България, от която все не можеш да избягаш.

Колко си права, Деби, потръпва душата ми. Тук се научих да говоря с къси фрази, а България ми остана като недовършено изречение. В което продължавам да трупам устремени сказуеми като крачки в завръщането към себе си.Тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се...

- Намирам страната ти за изключително привлекателна – констатира колежката ми с туристическа искреност – Ама че слънце, ама че планини! Чувам, че и къщите там са доста ефтини? Колко струва имот към границата ви с Турция, имаш ли идея?

- Какво? Нне, не. Незнам със сигурност, защо пък точно този район те интересува?

- Ами с партньорката ми искаме да се установим на такова място – близо до Ориента и все пак извън него. Да можем да ходим до Турция. На уроци по бели данс. Еротично е, разбираш ли? Някак си съживява връзката и взаимно поддържа интереса ни една към друга.

Увисвам с безтегловна усмивка в пространството и предпазливо се премествам на съседния стол. Едно време, като ходех на модистка да ми шие абитуриентската рокля, баба идваше с мен. „Там да съм аз, с тебе, дъще“ – казваше тя – „да не земе да те побара на грешно място онази, че после не можем си отлепи очите от срамове и позорища!“

Деби плъзва оценяващ поглед по стегнатата ми спортна пола и окуражаващо констатира:

- Впрочем, ти имаш точната фигура за бели данс. Женствена, с много приятни извивки. Искаш ли да те препоръчам на Сеналда? Тя е ненадмината в ориенталските танци. Веднага ще те обучи...

- Не, благодаря – отсичам категорично аз, ужасена от переспективата да открия съвременния остров Лесбос на Острова.

Моят дом е моята крепост, моят дом е моята крепост, повтарям магическата формула на Великобритания. Скоро ще се прибера и ще затрясна вратата след себе си. Но къде е моят дом? Знам само, че моята крепост е Царевец и няма как да прескоча битието си, за да походя по мъхнатите зидове.

- Ами аз да тръгвам тогава – тежко се надига Деби – и без това днес ще е труден ден за мен. Вторник е. Трябва да обядвам с баща ми, а той е на деветдесет години. Непрекъснато ми натрапва спомени за войната и разлива супата по костюма си. Всичко в този живот трябва да има край, ще знаеш. Проточи ли се по-дълго, става досадно задължение. А и аз искам да поживея малко. Та, казваш, храната в България е органик, така ли?

Така. Ако душата ти внезапно се превърне в зеленчук, читателю, гледай поне да я запазиш органик. Иначе, рискуваш да изгниеш отвътре, докато раздрусваш разбиранията си в бели данса на ежедневието. И непременно си повтаряй, че всичко ще се оправи. Не че помага, но отвлича вниманието...

xхх
След три месеца Деби и Сеналда си закупиха къща в село Синапово, до турската граница. Взеха я заедно с бабата, която живеела там и нямало къде да отиде. Правела им страхотни баници. Органик.

Аз пък, следващия вторник ще обядвам с мистър Сондърс. Искам да ми разкаже за войната. Ще запиша спомените му. Може да потрябват на някого.

Здравка Владова-Момчева

Monday 23 January 2012

Стогодишна роза

В най-закътания и далечен край на личната ми Вселена, като ръждива брънка от миналото, скрипти и крее едно малко село. Всяко лято разпъвам туристически шезлонг под сипнатия звезден рой на Млечния път и сядам до съскащата чешма на двора. Просто центрирам откраднатото си завръщане в покоя на пустотата, превзела следите от живота на предците ми. Пред мен, впита в излинелия скелет на телената ограда, инвалидно-упорита, криви стебло стогодишна маслодайна роза. Гюл от казанлъшката долина, донесен от пра-дядо за чудо и смайване на планината. Помен от преминаването му през битието, всаден в аромата на единствения му къдрав цвят. Защото пра-дядовата роза дава само една китка. През август. Пестелива радост от моето присъствие...

Казват, че този мой предтеча някога намерил съкровище – цяло гърне с жълтици, заровено под чукарите от хайдути, несговорили равностойна подялба на имането. Скрили парите и се пръснали по света, а пък късметът се озъбил на Влад с крива захапка, да му гледа сеира, как ще отчува челяд и съвест, та с чисто сърце да достигне до оня свят. И колкото му нашепнала душата, толкова направил той за идващите след него. Купил най-личните места в селото, вдигнал къщи за тримата си синове, па отишъл на Божигроб и станал хаджия, а на връщане отчеснал гюла от Розовата долина и го врастнал в имота си. Да го запомнят хората с нещо хубаво и живо, дето да остане след него, да краси тишината...

Магарешки хляб
Топлият сумрак на съседната роднинска къща се раздвижва в сумтене и очакваните първични звуци от сподавени псувни и скокливи ритми от радио „Веселина“ ме вкореняват отново в Балканите :

- Тпрууу, хъсс, хъсс, хъсс, спри са бе, Мерцедесеей, мааамка ти магарешка, пуста да опустей! Надуши и ти пресния хляб, и па са нареди да ми омалваш тука, да та таковам у просяка да та таковам! Айде, на, на, на, земай, дъвчи, че да ми са махкаш от главата. Аз, дет са вика, още една ракия не съм пил, ма ти топлия комат не изпускаш, келепирджийо ниеден...

Разпасан, гологлав и ухилен, Братовчедът тика с недодялана щедрост димящи парчета погача в разчекнатата муцуна на магарето Мерцедес, наскоро закупено след смъртта на предишното.

- Ко да го прая, братчедке, взех го от един пекар. Научил го, серсеминът, да плюска топъл хляб всяка вечер, кат са опече фурната и сега ми са моли добичето, ама кат човек ми са моли. Тхъ, мхъ, иа, иа, бай Милане, кай, дай малко пресен лебец, че ми притреперва магарията, ша вирна копитата ако не ти са откъсне къшей от сърцето, кай.

Разперен накръст в изоставения космос на разпадащия се двор, като някакъв подивял Христос, с неандерталска нежност Братовчедът едновременно гали своето хлебоедно магаре с лявата ръка, а с дясната нервно ръшка станциите в разкапания транзистор. Хипнотизирана от примитивното разпятие пред очите ми, не смея да гъкна в сюрреалистичната вечер, където, като в кошмарно видение на Дали, главата ми, разцъфнала в стогодишна роза, хищно отваря венчелистчета, за да отхапе парче магарешки хляб от фурната на 21 век.

- Милосърден ли е съвременният българин? – пита професионално обработен журналистически тембър, внезапно уцелен по програма „Хоризонт“ в преплетените шумове на ефира.

- Ба, милосърден! Да го таковам у българина! – боботи Братовчедът, доволен от подновения контакт със света – Да ма беше видяла днеска пред пред магазина кво текме отпрах на един циганин дет ми просеше от хляба за магарето! Кат торба с кокалаци отхвръкна. Кат онез парцалаци, с мумиите, дет ги вадят по Нешънъл Джиографик. Хляб ша ми иска! Аз няма хайванчето с кво да нахраня, той ръка ша ми протяга, келепирджията ниеден...

Чаша еспресо
В най-закътания и далечен край на Хайд парк в Лондон, като къщичка, излязла от приказките се гуши мъничко дървено кафене. В сумрака на октомврийската вечер, пъстроговорни италианци пъргаво мият чаши и спускат кукленските щори над бисквитените прозорчета.

- Желаете ли нещо, сеньора? - усмихнато надниква към мен дребничко момче с къпинови очи.

- Тхъ, мхъ – смутено отвръщам - всъщност, исках да си купя чаша еспресо, но виждам, че вече затваряте.

- Еспресо? Разбира се! Веднага ще ви направя. Най-хубавото в света! Задръжте си парите. Вече приключихме. Нека бъде от мен. Да ви е сладко. Седнете тук и си го изпийте с удоволствие.

Присядам на пейката пред все още отворения бар и забивам най-екзистенциалния въпрос, който ме мъчи от лятото насам право в любезното неведение на момчето :

- Вие в Италия магаретата си с хляб ли ги храните?

- Ние в Италия – след мигновено колебание отговаря словоохотливото хлапе – първо гледаме да си нахраним хората. После и за магаретата можем да помислим. Но какво ще е – пица, спагети или трева, решаваме на момента, ей така, каквото ни подскаже сърцето.

Смеем се издъно, точно като след пресушена чаша еспресо. Благодаря и ставам, за да се смеся с навалицата.

- Изпуснахте нещо – тича след мене момчето – една изсушена роза. Сигурно ви е скъпа. Не трябва да я изгубите.

Поемам хербаризирания тъничък цвят. Още ухае. На август. На човещина. И на хляб.

Здравка Владова-Момчева

Писмо до всички

Скъпи мои,

Така започва всяко мое писмо, когато нанизвам многобройните ви е-мейли в дълга върволица по азбучен ред. Има толкова много случки от ежедневието, които искам да споделя с вас, а времето все не достига. Омръзна ми и да смачквам българските думи в ограничената фонетика на латиницата. А писмата се трупат в ума ми, задръстват емоциите ми, настояват за своето право да достигнат до вас. Стиховете и прозата ми се трупат в мълчание, а кратките мигове у дома, в България, не ми дават възможност да осъществя книгите, които съм замислила. Затова реших да се възползвам от бързината на Интернет. Колкото и да съм старомодна, колкото и да съм носталгична към писаните на хатия писма. Уви, те вече са изчезнал земен вид. Също като динозаврите.

Разбрах, че липсата на свободни минути не е извинение, защото животът все така продължава да ни залива с красота и помия, които настояват да бъдат забелязани, описани и досътворени.

Започвам да публикувам този блог, защото искам да ви пиша редовно и... да пиша редовно. На български език и на нашия общ език ! Този, дето ни свързва отвъд смисъла на думите и ни кара да се разбираме поради кръвната си връзка с дома.А той е онази невидима територия, която малцина в съвременния свят познават. Алфата и омегата на нашата идентичност. В моите поетично – прозаични „писма” , както условно наричам текстовете, което ще ви изпращам, ще има фрагменти от всичко, което ме е препънало или възвисило в пътя към себе си и в пътя към вас. Четете, очаквайте, мислете, съпреживявайте ! Пишете ми и вие, независимо дали ме познавате или не. Аз съм само една от вас, минута в циферблата на рода.

Обичам ви,

Здравка