My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 24 September 2012

Защото си изухме обувките!


Изуването на теория означава една много полезна практика! То дава възможност на изуващия се да се самопостави в позицията на ищец, на когото уж нищо не може да се откаже. Изуването демонстрира смирение, хрисимост и една изключтителна душевно-телесна мекота, която поставя отсрещната страна в позицията да те меси като тесто докато втасаш за идеята, че каквото и да получиш не е съвсем това, за което си се надявал, старал и изувал, с наивната вяра, че усилията ти няма да отидат напразно. Затова пък този, който ти дава нещото, придобива удовлетворението на изувач-благодетел, озарен от собствената си щедрост и милосърдие.

Тази житейска истина ме осени още в ранна възраст, когато с възпитателна цел ме изуваха всеки път, когато посещавах уютния, бездетен дом на стринка Латинка и стрико Дико, пълен с кукли, ковьорчета и вазички с изкуствени цветя, наблъскани чак до тавана в буржоазния зрак на обръшлянената им къща, накипрена като калдъръм-кокона баш до шекерджийницата на търновската чаршия. Там, в централната витрина на дъбовия старинен бюфет, обитаваше една целулоидна примадона в жълта рокля с тюлена гарнитура, коси от боядисана вълна и стъклени немигащи очи. Поразяващ идол за невинното ми въображение, хипнотизирано от възможността да го съзерцавам веднъж седмично, след като съм си изула обувките и обещала да пазя абсолютна тишина, докато възрастните си сърбат кафенцето и си приказват. Ужааасно се надявах някой ден да ми разрешат да подържа в ръце чудовищната красавица и затова се стараех да мълча като риба, да не дишам и колкото се може по-убедително да се сливам с порцелановите пастирки, джудженца, феички и тлъстички падушки (възглавнички), тирнати из кабинета в неподвижно очакване някой да поиграе с тях.

- Стринка Латинка много си го обичка това детенце! – елейно омазнява спомена ми охранения гласец на роднината – Ами че то направо е нямо! И как хубавичко си изува обувчицитеее, кажи Дико, не заслужава ли то едно подаръченце, а?

- Дха, дха, дха – възторжено грухва и стрико Дико, преливащ от отеснялото си кресло – кажи му да си затвори очичките и да си протегне ръчичките, че да го изненадаш.

Бързо покривам с клепачи прожекторите на детското си нетърпение, готови да стопят витрината с обожаемата цел. В златистото неведение на детството всичко е възможно! Дори шумоленето на жълта куклена коприна е в състояние да оживи мечтата в реалност.

- Пустият му вестник не ще да се загъва, тююююю да му се не види! - скрипва възмутената стринка Латинка – Я, я гледай, гледай вече детко, че то май няма смисъл да огъвам изненадата. Какви вестници имаше едно време, не вестници ами памук! И манджа да си покриеш с тях, и букли да си навиеш, па и да си позабършеш някои работи...

Отварянето на чифт малчугански очи може да доведе до облещване за цял живот! И, казвам ви, реакцията е необратима . Пред смаяния ми, размъглен от изумление поглед лъсва тумбест компотен буркан с три пръста вкорясало бяло сладко на дъното.

- От лани е, стриковата, ние с жената нещо му се назлъндисваме, ама баба ти каза, че го обичаш...

Понякога изуването може да бъде изтълкувано абсолютно погрешно.Ако имате, като мен, вродена склонност към бързо помъдряване, съветвам ви колкото се може по – скоро да се самоизтръгнете от отровното биле на детството и да се изувате само в краен случай! И то поне при петдесет процента сигурност, че ще получите точно онова, което искате! Уверявам ви, така се получава. Години по-късно, подгизнали от обезсърчителния английски дъжд, стоим със съпруга ми до паркирания бял мерцедес в двора на лелеяната къща в стил „тюдор“, която искаме да наемем. Обявената рента е доста висока и няма гаранция, че ще се ощастливим като временни жители в престижен квартал. Вратата дискретно се открехва и на прага, неочакваното въплъщение на надеждите ни се материализира в дългобрад благородно – старозаветен мюсюлманин, облечен в искрящо-бяла туника и кехлибарена броеница в ръка. Зад гърба му,във вътрешността, тюдорският стил на къщата просто отива на кино с вариации по приказките от хиляда и една нощ. Копринени розови тапети диплят драперии от тежки зелени завеси, а тумбести миндерлъци харемно приканват към леност и локумен мохабет. Сепнати, но не и разколебани, ние чинно се разделяме с обувките си в коридора, твърдо решени изуването ни този път да не бъде напразно.

- Откъде сте? – с благосклонно уважение в погледа пита собственикът на английската ни мечта.

- От България – честно започваме диалога ние.

- Ааааа, значи затова още от първия миг ви харесах – поглажда брада господинът – България е била част от Отоманската империя, ето защо сте толкова възпитани и си събухте обувките на влизане! В тази страна никой не благоволява да го прави. Но браво на вас! Научили сте се как да печелите сърцата на хората. Та казвате, че искате намаление на наема, така ли? Мисля, че ще се съглася, даааа, мисля, че ще се съглася...

Извод: Изуването на точното място и в точното време на глобално ниво, според скромния ми житейски опит означава:

- да получиш уж английска къща но с ориенталско обзавеждане;

- да се изчервиш от искрен комплимент, че уж си бил добре възпитан като поданик на султана;

И още:

- уж да си българин, обаче да си британец;

- уж да си британец, обаче да си българин;

- уж да си европеец, ама не дотам;

И най-вече:

- сериозно да се замислиш дали си струва да се изуваш следващия път, след като, всъщност, това е положението?!

 Намигам ви! Чао!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 2 comments:

Sunday 9 September 2012

Двадесет и седем години по-късно
/На Мария и Станимир Петкови/

- Петдесет хиляди за разширение на къщата, три хиляди за липосукция, десет хиляди за таксата на Тиъдър в Кеймбридж и две и петстотин за кола на старо за Илайза! Като си помисля колко финанси отиват по това мое семейство, изобщо не се учудвам защо Едмънд работи денонощно и нарича секретарката си „скъпа“. От това правене на пари всички понятия му се объркват. Не знае кога е в къщи и кога на работа. Няма да се учудя, ако ми поръча по домофона да му оставя кафето и пресата на бюрото в офиса някой ден.

Опънала хербарийно-изсушено бедро, Сара Пош центрира дискретната ни колегиална завист в златистия залез на неопределената си възраст. Разхлабените връзки на ненаситната и за доходи фамилия очевидно разбъркват калкулациите на иначе непоклатимото и его.

- Предстои ми толкова важна операция! Започнала съм да се окръглям в ханша, а за жени на моята възраст тези неща са болезнено неприемливи! Докато съм шефка на комитета по женски хокей на трева трябва да бъда в перфектна форма. Иначе как ще поддържам социалните си контакти? И как ще очаровам приятелите си? Важно е да им натискаш правилния бутон, ще знаеш! Иначе започват да ти се изплъзват. Като пеперуди, привлечени от нечия чужда светлина. Ти кога си заминаваш за България?

Аз ли? Колкото се може по-скоро! Нажежената кола поглъща километрите в бруталната слънчева лава на европейското лято. Някакво диво, неопитомимо ликуване първично завладява озверялото ми за хаос и цветове същество. Отвикналите ми от блясък и прах зеници алчно трупат впечатления, а пътищата вибрират като рокаджийски жици под неудържимия бяс на скоростта, оплетена в тържествуващия жаргон на свободата! Еееееееееееегати колко е яко да усетиш, че си жив! В отворената паст на възкресеното ми любопитство пропадат парчета от Алпите, плацикат ледникови езера, Италия се разтегля в спагетено-маслени магистрали. Светът се нагъчква в несмилаемо-пъстър порцион чак до пресъхналото дъно на душата ми, зейнала към България с неизстрелян в пространството крясък.

- Хайде бееее! Доживяхме да се видим!

Станимир ни нагърмява в прегръдка като бомба. От последната ни среща на абитуриентския бал в Търново са изминали двадесет и седем години. Мълчание, напоено с тиктакащи часовници, безсмислена рутина, малки радости, големи проблеми. Започване, напредване, застой, кръговрати. И после, миграция, емиграция, алиенация, профанация. Абсолютна обърквация! Незнам как да натисна правилния бутон? Как се управлява приятелство? И какво да кажа след океана от време пред локвата на една единствена сълза?

- Давай да се махаме от София! Да отиваме в Рила! Час по-скоро! Да си покараме с мастика битието под покрива на тази омиротворяваща планина!

Аз съм отново на шестнадесет години. Под електрическата крушка сред кичестата лозница думите ми полепват по звездите като полудели пеперуди. Двадесет и седем години в словесни кадри. Усмивки от старите ленти. Един недогледан сериал.

- И после, Красимир и аз се оженихме, роди се Пламена... Животът ни вкара в някаква логика.

- Трябва на всяка цена да опитате домашната ми лютеница – казва Мария, съпругата на Станимир – откога не сте яли домашна лютеница?

Скъпа Мария, никога не сме яли такава лютеница! Просто си нямаш идея какво означава да почерпиш приятелите си с бурканче сътворение. Сякаш в него е бръкнал Божият пръст, преди да нахрани гладните с хляб и риба.

Земя. Въздух. Огън. Вода. Четири елемента, чрез които съвземам истинската себе си под високото чело на Рила. И приятелство. Петият елемент на живота.

- Всичко е страхотно – възкликва Красимир – но имаме проблем с колата! Трябва да я оставим в София на поправка и да продължим към дома с автобус.

- Няма да се плашункате – намига Станимир – ще вземете моята кола. Нали трябва да отидете и до Бадевци, и до Търново, и до всички места, които обичате.

Точно така. И нали след двадесет и седем години все пак трябва да си припомним, че радостта от завръщането продължава, само защото това ни го е пожелал един приятел!

xхх

Песента на колелетата в скокливата Станимирова кола ме държи в щастливо очакване. Там, зад завоя, искри нажеженото Търново – лятната клада на предстоящите ми ваканционни емоции. С британска коректност бързо набирам загрижен есемес до Сара Пош. „Как си скъпа? Как мина операцията ти?“ На минута от прага на дома ми, миг преди прегръдките на мама и татко, с прецизна електронна вибрация английската ми приятелка ме уведомява, че току що шофьорът на съпруга и я е откарал от болницата в къщи. Мъжът и не успял да отиде да я вземе. Наложило му се спешно да замине със секретарката си на много важна командировка на Карибите. Стават и такива работи. Само няма да се плашункате!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в No comments:

Кръстопътища и острови

Родените на кръстопът не притежават нищо друго, освен стратегическо географско положение. Оттам нататък посоките на света са отворени за тях в засмукващи магистрали, по които вървенето и отдалечаването от центъра са единствените алтернативи на оцеляването. Обръщане назад не се препоръчва. Носталгията е опасна величина. Тя причинява сантиментални заболявания, придружени с бездейсвен размисъл. За дома и близките. За щастието да си останеш неотпътувал. И за шанса да бъдеш неоткрит от човечеството.

Родените на остров нямат стратегическо географско положение. Те притежават света. Напук на времето и липсата на посоки. Напук на оскъдната си земя. На острова не можеш да се обърнеш назад. Всичко, което те заобикаля е хоризонт като спасителен пояс. Той те изтегля във времето и пространството. И те дарява с шанса да събираш и трупаш. Няма значение какво. Стига да е продаваемо за другите – история, култура, сувенири, езици, митологии, подправки и съдби. Островът е крайъгълната лавка на човечеството. От нея можеш да откупиш дори самия себе си, изненадан, че себеподобните са те открили..

Кръстопътят пилее ветрове и хора. Той владее изкуството на преминаването. Стъпиш ли на кръстопът, сигурно е, че ще вървиш напред до точката на собственото си изчезване. Отвъд спомена за жестокото ти усилие да останеш в кръста на пътя. Без шанс за възкръсване. Движението не изисква вяра. То е механично преместване нанякъде в стъпките на отминалите преди теб. Кръстопътят не те задържа. Но умее да се вселява в цялото ти същество. Погълнеш ли веднъж такова жестоко разпятие, цял живот продължаваш разчетирен между изтока и запада, севера и юга на душата си.

Моята душа има форма. А вашите? Формата на моята душа удивително напомня картата на България. Малка, уютна, зелена, гореща и самодостатъчна. Един остров в кръстопътя на дните ми. Или кръстопът в острова на живота ми? Все още не мога да реша. Твърде много битувам между кръстопътища и острови, твърде малко оставам във всеки един от тях. Някои ще ми кажат – вече си космополит! Други ще се изсмеят – та ти си напълно бездомна! И аз, кръстопътната островитянка ще трябва отново да се намирам, да отвоювам и браня своя територия.

Днес няма да ви разказвам истории. Защото една малка случка с дъщеря ми, ме накара да се замисля по въпроса как един остров може да притежава един кръстопът. И да го накара да уважава себе си. А иначе, само преди няколко дни Пламена ми звънна от Оксфорд и развълнувано ми съобщи, че в изумителните библиотеки на този град е успяла да намери материали за предстоящата си дисертация на тема „Православни български манастири“ не само на английски, но и на български език.

- Ама колкото искаш, разбираш ли! Има книги на български от 30те години, напечатани със стария правопис, с еровете, ръкописи от Атон и още, сведения за делото на Кирил и Методий, за Теодосий Търновски, за Григорий Цамблак, за патриарх Евтимий!!!

- Ама как е възможно? – усещам щипеща ревност в гласа си – Откъде са се сдобили с това богатство? Не ти ли се струва странно, че те разполагат с всичко това?

- Ннеее - стъписва се дъщеря ми – тук е Англия, не забравяй. Тук всичко се складира до последната буква. Моето търсене просто не изненада никого. А, да и ме накараха да се закълна на глас, представяш ли си? Че няма да повреждам, късам, горя или унищожавам поверените ми за ползване книги. Предложиха ми, ако желая, да ми предоставят текста на клетвата на родния ми език, на български! Ало, мамо? Там ли си? Връзката ли прекъсна???

Връзката ли прекъсна, наистина? Мълча, вкопчена в класическото си кръстопътно недоверие, а пред очите ми сивеят купища стари книги, изсипани за бракуване зад търновската библиотека. Дали пък някой находчив англичанин не е спасил някои от тях, за да може Пламена днес да им се зарадва на български?

Островът пази придобитото. Островът умее да чака. Островът знае как да трансформира себепренебрежението в универсално уважение.

- Добре, маме- казвам с бодър тон – радвам се за теб! Колко хубаво, че си намерила материалите, които ти трябват!

- Тук има материали за целия свят – възторгва се Пламена – Страхотно е, че всичко е на едно място, нали?

На една незабележима стена в Британския музей, на малка бележка, със съвсем ситни букви може да се прочете следният надпис : „Сигурно посетителите се питат откъде сме събрали това огромно количесто експонати от световната история? Отговорът е : По много и различни начини!“

Винаги има начин да се превърнеш в остров за своето си. Нужно е само да се закълнеш, че няма да го повреждаш, късаш, гориш или унищожаваш. На български. И на всички световни езици.




Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 2 comments:
Subscribe to: Posts (Atom)