My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 30 April 2013

Корени без дърво или кой сте вие мистър Смит?
/На Дейвид/

Все повече се убеждавам, че Животът е Велик Експериментатор. Точно, когато умореният от състезанието със себе си индивид пожелае малко анонимност и потърси света за временно укритие от личната си легенда, започва играта на битието. Уж невинна провокация към сърцето и разума, а всъщност навременно спасение от егоизма на скъпо платената самота. Защото разликата в цената на едно кафе, сервирано в сърцето на Сен Тропе, със сигурност може да варира от няколко десетки евро, до приятелство отвъд настоящето.

Ако ви се случи да бъдете поканени от френските си съседи на малко следобедно рандеву с кокетна масичка, преливаща от гостоприемство, съветвам ви да не отказавате този шанс в живота. Има моменти, които се запечатват във фотографската памет на спомените. Има и такива, които просто се заселват в същността ви. За да не забравяте, че принадлежността към Човечеството не се измерва с лоялно платени такси и данъци. Нито с анонимна благотворителсност за успокоение на работещата ви съвест. Завръщането към себе си понякога означава просто да преминеш през другия, ако имаш късмета той да е отворил душата си за теб. Рядкост е. Но все още се случва.

В лазура на флиртуващата френска пролет, насред мелодията на покоряващата, непозната реч, започва участието ми в нов филм. С неизвестен финал. Режисиран единствено от случайността. Край пухкавите облачни дантели на мъничката покривка пристигат участниците в този слънчев епизод. Без предварителни репетиции в кулисите на учтивостта. И без подготвени безопасни реплики за времето. Бях забравила, че нишката на човечността може да се разплете с целувка. Че усмивката не винаги е гимнастика за диетично поддържани скули. И че, ако край мен са насядали преродените мускетари от 21 век – Дейвид, Лео и Мишел – заплетени в гъделичкащите дуели на шеговити диалози, нищо предевидено не може да ми се случи! Защото Животът е Велик Експериментатор. Което, понякога, е за добро!

- Защо сте донесли тези бисквити? – превежда Дейвид шансонната изненада на Лео, потънал в слънчевата аура на блюдо с кроасанени лъчи. – Така ли правите,когато пиете кафе със съседите си в Англия?!

Напомнянето за люпилнята от правила, от която току що съм се измъкнала, ме кара нервно да потръпна в неясен хлад :

- Какви съседи? Какво кафе? – вадя недоумението си като шпага от ножница – та ние почти не се познаваме с индивидите, които обитават къщите наоколо. Разменяме по някое суховато „добро утро“, ако се засечем на паркинга сутринта и това се смята за достатъчно в близките няколко седмици. Хайде, Дейв, та ти си англичанин, не се прави, че не знаеш какво представляват английските съседи!

Калейдоскопът от синьозелени лазури в очите на необичайно сърдечния британец се натрошава в загадъчен смях. Компанията разменя нерзабираеми думи помежду си. Като френски сладкиши, изпечени по тайна рецепта. Намиганията в мъничкия ни разноезичен кръг ме завъртат в неочакван заговор, чиято цел, поради изгубването ми в превода, остава неизвестна.

- В България имаме такава традиция – обяснявам аз – когато се събираме с приятели, всеки донася по нещо, което слагаме на масата. Така помагаме на домакините и се радваме, че споделяме обща храна с тези, които обичаме и с които ни е хубаво в този момент.

- Значи сте българи? – грейва Дейвид – А аз се чудех защо толкова ми харесахте още от пръв поглед.

Объркването ми е тотално. Някъде, в килера на паметта ми, се принтират вестникарски плювни против „прилива“ на българи и румънци на Острова. Психясали реплики на ужасени „данъкоплатци“, „загрижени“ за комфорта на ситите си хобитски дупки, се смесват с предизборни уговорки към „нашествениците“ да оставят свестните местни на мира. Да се отвратят предварително от времето и да свърнат надругаде, където..., всъщност..., дори..., емигриралите англичани... им се... радват?

- Изглеждаш ужасно озадачена – Дейвид ме връща обратно с изобилна порция френскоакцентен смях – Нека ти обясня. Да, аз съм англичанин. По паспорт. Защото съм роден в Брайтън. Но гените ми разказват различна история. Майка ми е полякиня, а баща ми – унгарски циганин. След като се разведоха, предпочетох от Ковалевски да се превърна в Смит.

- Защо? – изумена от новия ми източноевропейски роднина по кръв питам аз.

- Защото никой от родителите ми не позволи да проговоря майчиния или бащиния си език. Останах помежду им като остров. И нарекох родни робинзоновските думи на английския. Но от разсечени корени не може да поникне дърво. А натрапеният език, макар и единствен, винаги си остава чужд, ако майка ти или баща ти не са те научили на него с любов! Затова толкова бързо го забравям тук, във Франция. Единствената страна в живота ми, която ми позволи да я обичам.

Над облото кадифеносиньо деколте на залива в Сен Тропе се надвесват вечерни, звездни бижута. С новите ми приятели кръжим около яхтите като лекомислени пеперуди, пръснати в ексцентричната тълпа, жадна за присъствието на знаменитости и милионери. И някак неусетно светът се отдалечава от мен. Безсмислен. Суетен. Мигновен...

- Когато спечеля много пари – казва Дейвид – ще си купя къща в някоя източноевропейска държава. Там хората правят всичко сами, с ръцете си. Искам и аз да се науча на това. Иначе, няма как да разбера кой, всъщност, е Дейвид Смит. Ти какво мислиш? Кой съм аз, Здравка – Сю?

- Аз мисля, че ти си истински щастливец. Защото тепърва ти предстои да избереш къде да принадлежиш.

Когато Животът, този Велик Експериментатор, ви срещне ненадейно с приятел, добре е понякога да го подкрепите с успокоително хапче от собствената си душа. Раздвоена между Здравка и Сю, все пак не забравям да благодаря на провидението, че ме срещна с искрени хора. И то в Сен Тропе – медената паничка на отегчените търтеи и уморените пчели.


/Следва продължение/


Здравка Владова-Момчева

Wednesday 17 April 2013

Франция – любовна история с безкрайно продължение!
/ На Дейвид Смит /

Съвет от мен. Ако ще бягате от Самотния си остров, направете го за кратко. Във Франция. За да разберете какво е влюбване до безкрайност!

Знам, че измъкването от политическата зима по света и у нас е гигантско усилие за ума и душата. Знам, че ежедневието е лепка в мислите, а закъснялата пролет – гонитба на изплъзваща се емоция. Знам! Обаче и това ще мине. Трябва само да се научите да се самоиздърпвате за косите от личното си миниатюрно блато. Както някога е направил любимият ми ухажор на истината, барон Мюнхаузен, който винаги е успявал да намери изход. Ако трябва , отвъд реалността.

Да се преместя другаде, когато унинието буренясва духа ми , за мен винаги е означавало да тръгна на път. То е като събличане на стара змийска кожа върху плочника на изчерпаните възможности, изречените думи и ужасяващото повторение на ситуации, в които не искам повече да участвам. Защото ми е омръзнало да повтарям едни и същи реплики. Времето е напуснало моята житейска гримьорна и се е плиснало навън. В намеци за цъфтежи и скрежни километри към сезона на личното ми пробуждане. Нощта е отлично начало. Тогава е най-вероятно да участвам в чудо.

Беше нечий Великден и потъването в евротунелния мрак ми действа като възкресение. Континентална полунощ и мастилени магистрали. Свобода на избора в посоки и предстоящи истории. Предчувствие за завръщане в себе си, където в дъното на натрупания багаж е душата ми, сгъната на четири, с Изтока, Запада, Севера и Юга на неизползваните си възможности. Трябва само да започна отново да живея, за да усетя , че се приобщавам към динамиката на пътя, където преминаването през битието е кинолента с отлитащи контури. Сред тях, движението на мисълта изписва нов сценарий с главна героиня самата Аз.

- Желаете ли да настроя теливизионните канали на английски език? – пита съседът Дейвид - свойски ориентиран в луксозната огледална обстановка на апартамента в Сен Тропе, който сме наели за ваканцията.

- В никакъв случай! – отсичам аз – Предпочитам да слушам радио „Марсилия“!

- Ок – смее се дългогодишният емигрант от Острова с неотразим френски акцент – съмнявам се, че ще разберете нещо , но е чудесно, че се оставяте Франция да ви превземе още от първия ден. Така постъпих и аз преди двадесет и три години, когато дойдох тук и останах завинаги.

Априлският хлад на тъничка завист докосва предпазливото ми лице надвесено в атмосферата навън. По средновековната уличка пъплят бегълци –късметлии, също като мен, изхлузили ежедневието в скучните си страни и доверили бледите си кожи на слънцето за първа целувка с Франция. Желанието поне за малко да принадлежиш на себе си е световно човешко явление. Нужно е само да намериш подходяща точка от планетата , за да спреш и поканиш душата си на среща. Любовна среща. Където комплиментите, ухажването и тръпката от преоткриването на Аз-а могат да се случат в едно малко градче с хрускавосиньо небе и залив като течно ветрило, по което като бели пера се поклащат яхти и кораби. Кратколетна илюзия, че комфортният изглед в пристанището е декориран само за теб.

- Защо напусна Англия, Дейв? - питам вперила неанситни зеници в уникалната светлина през прозореца – понякога не те ли измъчва носталгия по дома?

Отговорът на една бъдеща сродна душа понякога може да ви обърка. Не изпускайте , обаче,шанса си да навлезете в света на ближния, ако и да ви се струва извънземен.

- Англия не приема моите принцеси – абсолютно спокойно, без атом притеснение от неразбиране, отвръща потресаващо необичайният британец – едната е лейди Даяна, към която се отнесоха с мълчалива жестокост.

- А другата? – с придошло любопитство и изгъделичкан от „нормалността“ смях, шепна аз.

- Другата е дъщеря ми – Алекс-Он-Дре! Кръстих я на руската принцеса Александра. И настоявах името и да бъде записано в регистъра именно по този начин, защото вярвам, че точно така трябва да се произнася! В онези години нищо руско не можеше да бъде прието спокойно в Англия. Камо ли с императорски произход. Затова отказаха и ми предложиха да избера нещо друго. Направих го! Избрах да напусна Острова и детето ми да няма британски паспорт. Спасих поне една от принцесите си. Алекс-Он-Дре днес е французойка.

- Разказвай ми още – настоявам , захапана от изострен писателски глад.

- Има време – със слънчева мъдрост в гласа отвръща Дейвид – но първо заповядайте на закуска в двора. Със съседите сме изнесли маса. Франция ви очаква на кафе.

По внезапно избухналите цъфтежи в настървената ми за възкръсване душа, усещам, че е време за влюбване. В мъничкия , преметен двор кокетно се полюшва бяла покривка. По нея захарните мигли на златисти кроасани докосват кръглите , черни очи на кафето. Премрежени, следобедни погледи с аромат на предстоящи сюжети. Обещание за продължаване в живота. Докато той ни раздели...

( Следва продължение)


Здравка Владова-Момчева

Италиански Квазимодо

По заскрежените стъкла на колите в училищния паркинг пробягват подгонени слънчеви капки. Всички си тръгваме сред усмихнато – учтиви довижданета. Пред нас, в къси, задръстени пресечки, се разстила асфалтирания ребус на живота. Той няма нужда от извървяване, защото придвижването от офиса до супермаркета се равнява само на пет, изшофирани минути. Останалото е въпрос на приемане. До пълно претъпкване на душата с опаковките на бивши истини и настояща, вярна до смърт , самота. Монотонното съществуване на остров те превръща в Робинзон, абсолютно неподготвен за среща с някой непокварен Петкан, подгонен като слънчева капка по заскрежените стъкла на очите ти.

- Добър ден сеньора! Исфинете, мозете ли да ме насоците към кабината по история ф тофа уцилисте?

В операционно-неоновата светлина на коридора, пред мен се извисява фигура, неадекватна на английския порядък. Огромен, разчувален индивид, с гърбица над лявото рамо и добри кривогледи очи, които ме фиксират с детинска, невинна настойчивост. По игриво заострените шушукания в учителската стая през междучасието, долавям, че сутринта съм се сблъскала с новия ни колега, Анджело Франки, току що пристигнал от Италия, тотално непосветен в изкуството да оцелява незабележимо в ежедневието на оскъдната островна суша.

- Децата просто ще го побъркат от подигравки – щипе ухото ми злорадият шепот на Лин Корфтън – с този невъзможен акцент, с тази мечешка непохватност! И непрекъснато иска да си говори с някого. Сякаш очаква да го приемем веднага, просто така, без никаква трансформация...

Очевидно, да те приемат, означава шанс за живот в тази страна.

Трансформацията на Анджело се проточва в дълги, мъчителни дресировки по неконтактност, токсична учтивост и изпепеляващ сарказъм. Всекидневен разстрел в беззащитната доверчивост на пришелеца. Окрилени от всеобщата безмълвна атака спрямо италианския Квазимодо, невидимо етикиран заради тромавото си присъствие в нашия сантиметров свят, питомките на колежа също го атакуват със симпатия и жестокост:

- Вчера мистър Франки се разплака в края на часа – казва Андрея, демонично озарена от необичайната емоция в скучния и ден – да го бяхте видели, мисис Момчева, сълзите му се кръстосваха под носа, защото е кривоглед. Много беше забавно!

- Защо си толкова злорада, Андрея, та ти самата си италианка, би трябвало да проявиш съчувствие към него. Нали и той се опитва да си изпълнява задълженията, като всички нас...

- Само родителите ми са италианци, госпожо – възмутено ме поправя момичето – аз съм англичанка! И какво му влиза в работата на мистър Франки да ни претъпква с подробности по история, каквито изобщо липсват в нашите учебници. Той твърди, че трябва да имаме широк кръгозор, но ако повярваме на това, всички останали ще ни се смеят!

- Как така ще се смеят? – изумено потръпвам аз.

- Защото различните са смешни, госпожо. Никой не иска някой смешен човек да знае повече от него!

Да подадеш ръка на аутсайдер в света на еднаквите се равнява на болезнена , социална ампутация. Скришом, в унизителни, къртичи прибежки през междучасията, обхваната от комплексирана европейска солидарност, откънтявам по някоя спасителна дума в отеснелия, останал без ехо,нов свят на Анджело:

- Опитай се да спечелиш момичетата на своя страна , накарай ги да ти повярват!

Минават месеци и крадливо подхвърлените ми съвети разцъфтяват с обнадеждаващ успех. На сутрешното петминутно събрание във вторник, с киселинен възторг , директорката мисис Данс, уведомява колектива, че на националното състезание по история, ученичките на мистър Франки са спечелили първото място с изключителните си познания и увереност по този предмет. Следват аплодисменти. Кривогледа, южняшка радост изпълва кухите ни, бивши души.

- Мисля, че и без трансформация, Анджело Франки заслужава най-сетне да бъде приет тук – пошепвам тържествуващо в тънкото вампирско ухо на Лин Корфтън.

- Заблуждаваш се скъпа – лисва право в сърцето ми отровното и облъчване – Единствените, които вярвате в това невъзможно приемане, сте само ти и мистър Пендър. Може би е така, защото ти си българка, а той – ирландец, на всичкото отгоре и гей! Впрочем, този фенклуб от двама е твърде добро постижение за нашия Квазимодо за толкова кратко време.

В опустелия след звънеца коридор отекват гръмки ръкопляскания. От кабинета по история , на криви потоци изтича смях. Анджело Франки раздава бонбони след всеки верен отговор на някой различен, изискващ исторически подробности, въпрос.


Здравка Владова-Момчева