My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 28 May 2013

Хъкай му, майка, че да та уважава!
/въображаем диалог между преситен английски пес и изстрадала балканска кучка/

- Хъкай му, майка, че да та уважава – наставяше някога стринка Калинка на окумената от житейски несгоди кучка Ружка, пазителка на имота на сина и́, клекнала смирено пред колибката си след пороя от зверски псувни по неин адрес, изсипан от щуравия и́ стопанин.

- В йерархията на любовта, на първо място поставям Арчибалд, моя расов лабрадор, а след него всички останали членове от семейството, без значение кой от тях се натиска да се пререди за второто място. Арчи просто ги засенчва с благородството си до последния индивид от фамилията!

Това пък е Хейли, приятелка по стечение на обстоятелствата в английското изпитание за душата ми, което вече тринадесета година ме държи в постоянен, емоционален, електрошок.

Разногледо вперила вътрешен поглед в изтока и запада на разпнатите си чувства, усещам как разтърсеното ми въображение поражда сюрреалистична картина. В нея жестокият живот на хора и кучета ословесява четириногите и съвсем според правата на животните, учредени от хуманното капиталистическо общество, дава шанс и на тях да изложат вижданията си по въпроса за любовта:

- Аууууу, каква стегната задна половина, без грррам излишна тлъууустина, излагате на показ пред светаууу, уважаема мис Българрррия! - излайва със сподавено от дресура вълнение мистър Арчибалд Хейлис‘, току що пристигнал на лятна ваканция в непозната за него балканска страна. – Диетата Ви, очевидно, съчетаваууу активен уличен фитнес, с натоварване на кррррайниците по време на ррровичкане в отпадъци с убиваща апетита боклоуууджийска мирррризма! Грррррандиозно и прррррросто! Как не съм се сетил досега!

- Рррррразкарай се от пътя ми ррррразглезено туррристчеее! – заплашително оголва пожълтели зъби срещу новодошлия, госпойца Ружка Калинкина – Туй тукаууу си й моя терррритория! Кви диети, к‘ъв фитнес, кви кррррайници бе кррретен! Аз съм самотна майка, пет крррастави палета ма чакат зад кофите да бозаят, и цял кваррртал песове ми въррртят опашки да ги обслоууужвам гррратис! Ко та опънат тебе на тоз ррррежим, от хотдог на кучешка бисквитка ша са сгърррчиш, ама внимавай да не та нахррррускат местните песове, че много бауолиииии!!!

- Нещо се губя в прррревода, крррастива Чаррровнице – предъвква каишката си възпитаният Арчибалд – с Вашата външност и шест перррфектни бауомбастични гърррди бихте могли да покорррявате подиаууумите на всички киноложки изложби по светаууу!

- Нема бррррат! – квиква изнервената Ружка – Тука сички се дърррлим за единия кокал! И кой‘т го докопа, той ша кльопааааууу... Кррриза и джафкане за всеки полуррразложен боклоуууук. Ей тва е положениетоууууу!

- Бааавти ужаса, еййй, бааавти трррагедията – забравил перфектните си обноски, мистър Арчибалд закрива с лапа очите си – няма ли социални помоаууущи тука в тая сррранá, че да ти се облекчи малко статоуууса? Нещоууу като общински коууулиби за изстрррадали самоууутни коууучки с повече спаууулни за дечоууурррлигата им???

- Имаууу, - извива жални трели размекнатата от съчувствието на чужденеца Ружка - ама за тях са уреждат мъррршите на Еди Коуууй Сии, ав, авееер, ние дррребните ррриби само лаем за тоуууз дето доууухаа!

Потресен от липсата на система за защита на социално слабите животни в иначе прекрасната и слънчева балаканска страна, благородният Арчибалд отваря донякъде сърцето и осигуровките си за изпадналата в мизерия улична красавица:

- Земвав – ав –ав те, Дарррлинг, земвав – ав – ав те! Ама тоууулкоуууз незакоууунни деца бауууя ще ме вкарррат в ррразхоуудии! Ррроднините ми до един са бррритански аррристоууукррати, веднага ще повдигнат въпррроууус за наследствотоаууу!

Разнежена от любов и вдъхновена от надежда за по-сит живот, за който може и да няма втори шанс, госпойца Ружка Калинкина излайва спасителното решение:

- Не баоуууй се скъпи, на баоуууй се! Ша ги тикнем тез коууучета в ав, някоууй приют, ша им пррращаме по някоууй кокал на месец да са ррръфат за него, пък аз ша ти хъкам начестоуу, ти ша ма уважава-ав-ав –аш и нема да ррразлай –ав-ав-ваме ррродата напррразно! Може и на стррринка Калинка да фърррляме по някоя английска бисквит –квик – квитка, че бауууя си й аууугризала пррровизиите напоследък. Амаууу да й жива и здрррава, че ма научи да хъкам на чоуууждите песове, че да са бррракувам и аз кат почтена коууучка във висшето общество! Бау-бай, мизерррийо, бау-бай!


Превела от кучешки,

Здравка Владова-Момчева ;-)

Wednesday 8 May 2013

Добрият Бял Лъв Лео и неговото Кресло на Разбитите Сърца
/На Лионел Бертран/

- Стига с тая Франция! Светът не се върти около нея! Страната е отвратитетлна, храната там е противна, а хората с техните безкрайни мляскания по бузите на всяка социална сбирка са абсолютно гей! Изобщо, цялата атмосфера е гей!

Това е мнението на разпаления ми колега Ричард Лонг, непоклатим защитник на английските ценности, по време на петъчното събиране на колектива в пъба на ъгъла, приютил смачканите ни фигури и мисли от люскавите, безмилостни шамари на дъжда. След великденската миграция от Острова се окзава, че всички, освен железния Ричард,сме забегнали натам – я поради дребнаво желанийце да краднем малко слънце, или просто по непризната човешка потребност за контакт със света на живите. По стара британска традиция, дневниците на паметта ни отварят страниците си назад, към слънчевите пера на спомените, където със златисто мастило, преживяната радост възкръсва в живи думи с кокетна отсянка от френски акцент. Споделената обща меланхолия по земята на любовта отвъд Ламанша, очевидно разлайва негодуванието на събеседника ни и с нетърпяща възражения интонация, той забива темата на днешната ни среща като дарт в мишената на нашата цветна носталгия :

- Достатъчно! Вече започнахте да миришете на чесън от тези френски разговори! А днес се събрахме да обсъдим подаръка, който трябва да закупим послучай пенсионирането на мисис Райли, готвачката на колежа, която, по мои изчисления, след като достойно е работила за Англия цели тридесет години, е приготвила три хиляди седемстотин и деветдесет обяда, още толкова закуски и поне двадесет и осем гала вечери за родителската асоциация по време на годишните балове. Две години е отсъствала от тези събития по семейни причини, затова бройката възлиза на двадесет и осем. Логично е, след като се е трудила денонощно за страната ни, да си почине най-сетне! Затова, предлагам да и подарим удобен стол, на който да посяда и да отдъхва след изпълнения дълг... Да гласуваме ли предложението ми или направо да преминем към обсъждане на цената?

Игрив утринен звън на флиртуващо с ехото чукче приласкава сепнатите ми мисли в посока Сен Тропе, моето ново спасително убежище от острите ръбове на неудобните английски столове. През вратата на пъба, разклечена от жадния порив на връхлетял клиент, се просмуква кристален лазур от фантазно разсъмване, огласено от лекомислен шансон. Виждам Колет, чаровната асистентка на моя приятел Лео, най-храбрият шивач на дрехи в света на глобалната конфекция. В мъничкия, искрящ от чистота двор, пред вратата на пеещото Леово ателие, Колет съблича потъмнялата дамаска от изящния скелет на старинно кресло. Чукчето в ръцете и прославя предстоящото прераждане на изкуството, а стройните и загорели крака мистрално полюшват пространството в копринени дипли от поли и дантели. Напред - назад. Безсмъртна, въздушна мелодия по безкрайното бедро на Южна Франция.

- Това ще бъде Креслото на Разбитите Сърца – пояснява Лео, застанал до мен с чаша кафе в завладяаващата синева на деня.

- Цялата улица обожава моя шеф! – раздипля неустоимото си „р“, усмихнатата Колет – Наричат го „Добрият Бял Лъв Лео“, както в онази детска анимационна история, защото помага на всички и винаги дава чудесни съвети за сантименталните им проблеми.

- Омръзна ми, обаче, да правя това вечно изправен пред вратата на моето ателие – с охота се гмурва в разговора новият ми приятел - боя се, че ще получа разширени вени. Имам своя любима табуретка, която искам да използвам за предстоящите изповеди, а за бъдещите ми гости предложих на Колет да реставрираме това кресло, което намерихме изхвърлено на бунището до замъка на хълма. Хората понякога не разбират, че душите ни са също като него – отвреме навреме трябва да им се сменя тапицерията, за да блесне отново износената им красота!

- Ако креслото беше готово и ти трябваше да си първият, който да седне в него, каква история за разбити сърца щеше да ми разкажеш? – намигам заговорнически аз.

- Тази, на моето собствено. Няма друга – казва Лео, внезапно обожурен в червени петна по бузите – без друго не искам да я научиш от съседите. Трябва сам да ти я доверя. А ти после ще прецениш, дали искаш да продължим нашето приятелство.

Когато смехът внезапно става сериозен, човек увисва в пространството. Навярно знаете, че безтегловността между шегата и реалността е безвъздушна и често изисква оцеляване без дишане. Докато издържиш до някоя спасителна усмивка.

- Бях много млад – започва Лео и небето над посърналото му лице леко се смрачава – и се влюбих до полуда в едно момиче. Бяхме диво щастливи, защото не знаехме, че животът, всъщност, е камшик за опитомяване. А кратките мигове на свобода и радост само разпалват желанието му за дресура. Родителите на Розет прецениха, че не съм достатъчно переспективен, за да се оженя за нея и уредиха семейството да емигрира, за да се спаси дъщеря им от пагубната любов на един вдъхновен шивач. С огромни усилия успях да открия любимата си и да получа вест от нея. Ние имахме син. Затова в продължение на двадесет години не се ожених, а чаках! Чаках своите жена и дете да се върнат при мен. Вярвах, че отново можем да бъдем едно цяло. След като майката и бащата на Розет си отидоха от този свят, тя реши да изпрати сина ми обратно във Франция, за да се запознае с мен. Тя... самата... предпочете... да остане при заможния съпруг..., за когото междувременно грижовното и семейство я беше оженило насила. Парите също пораждат любов...ако всекидневно те купуват с тях в продължение на двадесет години.

Гласът на Лео сепва като ехо.

- Не продължавай – шепна аз – ще счупиш Креслото! Няма да има на какво да седнат хората, когато дойдат при теб.

- Почакай – откликва Добрият Бял Лъв – жестоката и после срамната части от тази история тепърва предстоят. Синът ми обичал високите скорости. Също като мен през младостта. Решил да пътува с кола. И когато погнал магистралите на Континента, той се врязал в насрещното платно. От сблъсъка с другата кола останала страшна гледка... Не... ми...разрешиха да видя дори останките му. За да... не...полудея. В катастрофата оцеляла само една малка табуретка, която моят син изработил сам. Искал да ми я подари. Може би щеше да стане добър мебелиер. Ако се бяхме срещнали.

Лицето на моя приятел изчезва в болката. Онемяла, оставям мълчанието да ме продължи.

- Оттогава немога да имам връзка с жена – шляпва в потреса ми Лео – станах гей. Защото любовта с мъже е безплодна. Тя не ражда синове, които разбиват сърцето ми. Затова, кажи ми, скъпа, можеш ли да приемеш такаква...

- ... цена за един стол, Сю??? – възмутеният глас на колегата Ричард Лонг ме наблъсква обратно в реалността. Целият пъб се обръща въпросително към мен.

- Мога – отсичам категорично аз - Ако това ще е столът за разбитото сърце на мисис Райли, която тридесет години е блъскала в кухнята, без да помисли за собственото си щастие, МОГА, Ричард! Какво са няколко стотачки в името на малко комфорт за преумореното и седалище, ако умът и душата и не са имали шанса да страдат от любов!

Трясъкът на вратата след мен оставя многоточен повод за клюки от страна на втрещените ми колеги. Отивам да напиша имейл на Лео. И да го помоля да ми изпрати парче от тапицерията на онова Кресло. Ще го нося в чантата си. За да запушвам с него устата на всеки, който заглушава сърцето си, докато се пазари за цената на един стол!


/Край/


Здравка Владова-Момчева