Изкачване в ниското/На едно човешко същество/

„Животът е всичко онова, което ни се случва, докато си правим други планове“, беше казал някой мъдрец.Изкачването нагоре, по незнайните дестинации на битието, обаче, може да ни отведе до погрешния връх, откъдето светът изглежда хубав, защото е далечен. Долу, в ниското, върлуващата красота на живеенето изисква друг вид катерене. Разбрах го това лято. У дома, в България, след сбъдването на една мечта.

Исках да изкача Седемте Рилски езера. Когато го направих, разбрах, че винаги съм го жадувала. Не , разумната аз, а душата ми. Дето е част от Творението, отвъд измислените човешки названия на безкрайния дар да бъдеш за малко жив.

Достигането до онебесените ридове на Рила изисква от дръзналия само вървене. Няма пътеки, а единствено скали, по които не мога да оставя самолюбива следа. Защото славата на покоряването принадлежи по божествено право на Планината, Която днес ме притежава. Аз съм никоя, допусната за кратко в суровия и космос, извихрен в каменна неподвижност преди и след отминаването ми. Извечна е, Рила. Недосегаемо спокойна към непостоянния човешки възторг. Когато съм в Нея, усещам, че няма какво да добавя към потресаващото изричане, отворило небитието да бъде в камък, небе и води. Едно магнитно привличане на ниското към високото. Докато животът ги раздели...

Секундната смяна на гледките около езерата – Божии сълзи на снизхождение към гордостта на върха – отчита ограниченото време, отпуснато свише на човешкото възхищение. Само за мигове, пред тленните ми очи, България е хоризонт, по който с вазовско умиление насълзявам любовта си. Щедра земя. Женствена. Майчинска. Непреодолима. Красотата и трепти в горещата длан на август като капка дъга след сбъднато желание.

Поради изтъняването на кислорода, там , горе, в поднебесното лоно на Рила, душата ми намира подвеждащо, кратко равновесие. Височината предполага смаляване на грозотата. Моментумът на личното щастие егоистично я затрива до пълно изчезване. Светът услужливо позира с усмивка в щракването на спомена , осигурил надеждно плацебо за преживяване до следващото лято.

Завръщането в ниското не е страшно усещане , ако си се научил да задишваш правилно мръсотията на битието. Постепенно напасвам себе си обратно в нея. Лъжичка разочарование от разбити магистрали. Хапка трохи от изоставени къщи. Глътка от локва в недовършен асфалт. Поема за изгонването от Рая, с неравноделно прекъсване в цивилизацията след изскърцване на спирачки...

Болярската ,живописна снага на Търново покоряващо искри под фанфарите на ярки слънчеви лъчи. Шпалир от туристи празнува старопрестолното лято. Градът се кипри в радост и жега, наметнат с кичестите си хълмове,с обещание за прохлада само след миг гореща въздишка по прощалната ласка на залеза. На стъпка от суетата, поела надолу в уличката на детството ми, се спъвам в нагърчено човешко същество, проснало кости в чувалено - празната си кожа. Никога не съм подозирала, че две тротоарни плочки могат да заместят един липсващ дом. Прекрачван и отминаван. Прекрачван и отминаван. Прекрачван и отминаван... от... хора? Ако пулсът на битието внезапно спре, кой ще направи изкуствено дишане на Човечеството?

Хуквам по околните офиси. Трескаво викам за себеподобни. Настоявам за помощ. Изисквам спомен за милосърдие. Отговарят ми, че вече са се обадили, където трябва. Казали им, че жената( защото купчината човек на улицата била жена), не била клошарка?, имала собствен доход и апартамент? и категорично отказвала да и бъде оказана каквато и да била подкрепа! Обиденото стадо се отдръпнало от болната си овца, драги читателю и прикзаката можела да свърши дотук. В полза на здравите. Слепите. И висшите духом.

Низшите в ниското трябвало да предприемат ново изкачване до върха на тротоара, за да дораснат до истината, че няма какво повече да се направи. С треперещи пръсти набирам телефон 112. С неподозирано желязо в гласа разбивам мрънкането отсреща. И изкрещявам, че съм се върнала в страната си с мечта да напиша само хубави неща за нея. Искам да знам какво ще се случи в тази история?! И ще надцака ли някой тротоарщината с човещина, изкачвайки ниското, чак до изконния замисъл на Бог – да бъдем добри. Въпреки самите себе си.

След пет минути системата милостиво откликва. Пристига полиция, сподирена от жална линейка. На уличната сцена се появява доктор. Ангел в бяло облекло, заобиколен от сонма на съчувстващата масовка. Зрителите са покрусени. Трагедията е успешна!

По зеленото било на една ненужна човешка зеница, пониква езерна жива сълза. И се стрелва право нагоре. Може би в недосегаемото спокойствие на Рила. Където България е само хоризонт и грозотата изчезва. Докато всички повярват в това.


Здравка Владова-Момчева

Писането е дишането на духа ми/интервю на Владимир Шумелов със Здравка Владова-Момчева за Алманах «Света гора»/

Разговаряме със Здравка Владова-Момчева по време на редовното й лятно завръщане в родното Велико Търново. Както обичайно – за живота и литературата…

– Добре дошла в родината, Здравке! Повод за нашия разговор ще бъде поредното ти пребиваване на родна земя, както и излязлата през 2012 г. твоя книга „Ало, България!“, която до този момент има огромен успех сред читателите и критиката. В един от текстовете ти от книгата с посвещение „На Шотландия с любов“ пишеш: „Обичам пътищата. Те са като живота.“ Какво са за теб пътищата?

Здравей Владо! Здравей, България! За мене пътищата са вдъхновение, че животът продължава, избор за отиване и завръщане, въплъщение на движението и шанс за пълноценно участие в битието. Като наблюдател. Или главен герой в подходящия момент. Вълнуващо е, нали?

– Как се озова в Обединеното кралство?

Преди повече от тринадесет години се опитах да си намеря спонсор за стихосбирката, която бях написала, но поради липса на средства все не успявах да осъществя своя проект. Тогава, „приятел“ – бизнесмен, към когото се обърнах за съдействие, ми каза следното – „толкова хора работите у вас, а ти нямаш пари една стихосбирка да издадеш!“ Тази негова унизяваща реплика ми подейства като съживяващ шамар. Разбрах, че е прав, защото „човек, дори и добре да живее“, не бива да умира преди да се е почувствал поне относително свободен. От зле функциониращата социална система у дома, от „приятелите“ – бизнесмени и от собствената си териториална зависимост, погрешно озаглавена „любов към Родината“. Именно тогава на помощ ми дойдоха пътищата, в които съзрях избор в посока на моята самостоятелсност като личност, българка и авторка на поезия и проза. Осмеляването да прекрача сухоземната граница на Континента и да се озова на Острова, всъщност, ме спаси за това, което съм днес – един патриархален космополит, с непоклатима любов към корените си, който се радва на своите книги и интереса на читателите към тях.

– Англия е пуританска, нормирана, нормализирана; тя е страна на възпитаните, сдържаните и точни хора, на висока култура (но и халтура); на хората, които играят отборно, а не индивидуално; но тя е и страна на калъпите, на строгата йерархия, бездушието и фалша, на етикета, на потребителската мания и меркантилизма… Всъщност какво означава терминът „dogging“? Какви са разликите и границите между морал и благоприличие у нас и „оттатък“?

“Dogging” е по-скоро съвременен жаргон за безразборното сексуално чифтосване на непознати хора, което се случва дискретно по някои определени, крайградски райони във Великобритания. Буквално, означава „кучкуване“, защото, както мъдрите му изобретатели са забелязали, този тип съвокупяване е натурално типичен за животинския свят, който, поради изброените по- горе във въпроса причини, е започнал очевидно, да доминира високите постижения на социума. За мен, падението до догинга е резултат от потискането на емоциите, толкова типично за британското общество, невъзможността да бъдеш себе си, пресата да бъдеш постоянно учтив и усмихнат, да живееш в матрица, която те вакуумира до състояние на все още дишащ и говорещ полуфабрикат. И тогава, ако не си достатъчно образован и духовно издигнат индивид, който би предпочел да се спаси чрез пътуване, плуване или интелектуално контактуване, не ти остава нищо друго, освен да се разпаднеш чрез кучкуване. Тъжно, нали? Защото, ако това е човешкия избор, то какво остава за горките кучета, чиито естествени права се нарушават, според Хартата за защита на животните? ;-)

А иначе, у нас уж има морал, пък благоприличието липсва! В Англия е точно обратното. Такава благоприлична страна, а моралът и е унищожен още от времето на Хенри Осми насам. Не ми е ясно и как биха могли тези две държави да установят някаква комуникация по темата, тъй като ние българите си кучкуваме на всички обществено-политически нива без капка свян от световната общественост. Докато англичаните благоприлично се крият по градинките и никой не ги разбира кучкуват ли или просто си шушукат за времето под някой храст...

– Разбира се както кастриш Обединеното кралство, така посрещаш и лошите порядки у дома, когато се завръщаш, зажадняла за слънце, срещи с приятели и житейско безветрие. Мислиш ли, че си пределно обективна, че нищо добро не е случило в България през последните години? И както твоята ученичка от Велико Търново Наташа Широкова да пишеш за родината си днес с „любовь и омерзенье“...

О, България, дори и в този пореден напрегнат политически епизод, кипи от културни изяви, възобновени традиции, фестивали и интензивен творчески живот! Никога не съм отричала това и винаги съм го изтъквала!/ Виж разказа „Старопрестолни светове“ в книгата ми „Ало, България!“/ Просто, няма идеално място под слънцето. Разказите ми по преживени случки от Острова го потвърждават. Но, когато видя хора да ровят по кофите за боклук, подминавани от луксозни коли или равнодушни обитатели на квартала, не мога да не се почуствам омерзена. Вярвам, че никой цивилизован човек не би се усетил възхитен в такъв момент. Моята страна в момента е земя на контрастите и страстите от всякакъв вид и социални категории. Само за няколко години, добродетели, които още се спзават в семействата на много българи, живеещи в чужбина, са буквално пометени и подменени от „криворазбраната дебилизация“ на шестващия меркантилизъм у дома. Немога да премълча това, съжалявам. Живея във времето на глобализма, а възрожденска носталгия мога да изпитвам само по онова, на което са ме научили някога светите ми български родители и учители – да бъда милостива, гостоприемна, да няма по-добро от дома и по-хубаво от България! На това уча и учениците си от Българското училище към Посолството в Лондон. Искам да вярвам, че и в Родината има много българи, които възпитават децата си по този начин.

– Смяташ ли се за УБЗГ (успяла българка зад граница), каквото и да значи това? Какво мислят УБЗГ за родината си, защото наскоро във великотърновския в. „Борба“ един такъв – Николай Стефанов, – завърнал се за малко през август казва: „Знаете ли, да съжаление определено не ми липсва България и не ми е тъжно, защото още при стъпването на родна земя се сблъсквам с неуважението и простотията“?

УБЗГ??? Прекалено ми е голяма вътрешната вселена, за да се наблъскам в такава абревиатура! Наистина ме разсмя с този въпрос. Впрочем, аз бих определила себе си като успяВАЩА българка зад граница и това е е бонус за мен предимно в личен план. Ако съм вече успяла, очевидно, ще трябва и да съм се пенсионирала. Но иначе, успяването за мен означава първо да запазиш и изтъкваш идентичността си, като накараш чуждите да те уважават за това! Питай английските ми колеги де е България и ще се изненадаш колко много знаят за тази невероятна, слънчева страна с изключителни хора, за които съм им разказала, а те са запомнили и научили урока си добре. Да бъда българка тук, означава, че съм съхранила търновката Здравка Владова – Момчева, с широко отворени очи към света и дома, където се случват и хубави неща, които си заслужава да бъдат преживяни и описани. А иначе, на Николай Стефанов бих препоръчала да изблъска неуважението и простотията с някакво свое, лично превъзходство, което би изблъскало неуважението и простотията навсякъде по света. Уверявам го и в Англия, и в Америка, и в България те са си едни и същи. Като космополитен гражданин той би трябвало да е разбрал, че свои и чужди простаци няма. Не ми се вярва, че не се е срещал с тази категория хора и там, където живее.

– Преди да заминеш за Англия си била учителка в София, а след това и в елитната Хуманитарна гимназия на старопрестолния град, която днес е пред закриване по ред причини. Как според теб може да бъде решен нейният казус: нов статут, лицей…?

По време на протеста в защита на Хуманитарна гимназия през юли тази година, един от бившите и възпитаници възкликна – „Не унищожавайте това, което не сте съградили!“ Мога само да повторя тези думи и ще го правя, докато се намери решение за училището. Гимназията е не само местно, но и национално богатство! Подобно на изоставените хора, които късаха сърцето ми, ровейки по боклуците това лято във Велико Търново, тя заслужава не само обществена милост, но и всенародно уважение! Затова, идеята тя да бъде превърната в базово училище към Университета в нашия град, ми допада изключително много. Така ще се привлекат ученици, а младите хора ще се научат, че традициите могат да предизвикат приемственост и да създават световно самочувствие не само за завършилите, Кеймбридж, Оксфорд или Йейл, а и за тези, които са избрали да почетат достойнството на образованието в един град, наричан в историческите хроники „втори Константинопол, трети Рим“! Ако трансформиираме старата си слава в новите условия на пазарна икономика, включително и в областта на образованието, абсолютно МОЖЕМ да се радваме на плодовете на своите усилия. Ако това, което е било преди нас не ни следва и не ни служи напред във времето, виновни ще бъдем единствено ние! Не искам да повярвам, че сме неспособни да си осигурим бъдеще, след като миналото ни просто призовава към духовно спасение и просперитет!

– Смяташ ли, че образователната ни система е по-лоша от тази в Англия? Защо все пак се увеличават желаещите млади българи да учат в Западна Европа и Америка? И изобщо има ли огромни предимства „модерното“ английско образование и възпитание пред традицията на българската „даскалоливница“?

Образователната ни система, дори и днес, след толкова сътресения в нея, има абсолютния шанс да бъде по-добра / говоря за ниво средно училище/, отколкото тази в Англия. Притесняват ме, обаче, механичните опити да се приложи английската окастряща система към българското литературно наследство, без никакво съобразяване с нашия манталитет, език и дори граматически особености. Да бъдем в Европа чрез образованието си не означава да заличим идентичността си, а да накараме младите хора да я възприемат, разбират и уважават такаква каквато е! Защото е различна и не бива да бъде пометена от уравниловката.

Винаги съм смятала, че един млад човек се възпитава/ съответно осакатява/ предимно в семейната среда. В момента, една от трагедиите на България/ както и в целия свят/ е, че семействата се разпадат, а масовата психоза, че на Запад е по - добре да се живее и учи, съвсем естествено завладява и тяхната крехка, неукрепнала психика. Забелязвам, че много представители от други емигрантски общности/ поляци, чехи, словаци/, тук във Великобритания, образоват децата си на Острова, но след това те се връщат и работят в родните си страни. Някога, след Освобождението, така е било и в България. Някъде, по родовата ни жица, тази традиция тъжно се е прекъснала. Ако не свържем краищата, прогнозата е, че можем да се окажем физически производители на чужди граждани и просто да се затрием като народ.

Колкото до модерното английско образование мога да кажа и нещо добро. То не е умозрително. Изключително практически ориентирано, то дава възможност на всеки ученик да намери своята социална ниша в бъдеще, в зависимост от интелектуалните си възможности. Ако имаш интелект за професор, Кеймбридж и Оксфорд са отворени за теб. Ако ли пък си с възможности за метач на лондонските улици, имаш шанса да станеш най- добрият в тази област./ виж разказа „Изкуството да белиш картофи също изисква социално признание“ в книгата ми „Ало, България!“/

Ако пък си говорим за английското възпитание, дори и аз, критично настроената към Великобритания дама, мога само да изразя възхищение. Тук, учтивостта е изведена в норма, която покрива всички прослойки на това йерархично общество. Няма значение дали говориш с принц или просяк, маниерът и поведението на англичаните за мен, са наистина световната марка на тази страна.

– Днес преподаваш и религии. У нас все още е в сила дебатът Религия (православна) или Религии. Как би трябвало той да се реши?

Въпросът ти на тази тема ме ядосва, поради ориенталско-локумджийското протакане, с което „виси“ на дневен ред от незнам си колко години! Разбира се, че трябва да се изучава предмет „Религии“! Спешно е! Младите ни хора имат нужда от морал и духовно приобщаване. Иначе ще се разпаднат като личности без ориентири във вълчия свят, в който живеем. Как ще ги научим на милосърдие? Как ще им докажем, че да посегнеш на чуждото е грях, а не предимство?

Мисля, че трябва да се изучават информативно и шестте действащи днес световни религии, като се приложи разширена програма по Православно християнство, което е официалната религия на република България! Първото, трябва да се направи, за да разберат младите хора, че няма религия, която да проповядва зло или насилие, а второто – за да се научат на приемственост и уважение към своята култура, градена като език и добродетели през вековете до голяма степен благодарение и на Българската Православна Църква.

– Текстът „Косачки и ливади“ от книгата ти „Ало, България!“ започва с изречението „Да бъдеш себе си в наши дни е равносилно на социално самоубийство“. Не е ли твърде скептично, след като фразата „Бъди себе си…“ е станала езикова щампа за културата и манталитета на Запада? А искреността, откритостта (които, казваш, там са социален проблем)?

След като и сам казваш, че фразата „бъди себе си“ е станала езикова щампа в западната култура и манталитет, мога само да предложа, тя да бъде принтирана върху някой комерсиално успешен модел на тапет, постер и така нататък. Много подобни фрази тук се ползват за окуражаване на обществото, подобно лозунгите от нашето соц минало. Даже често си мисля, че ако лепна например в кабинета по трудови технологии на колежа, в който работя, бодрото лозунгово провикване от детството ми – „Работи не само с ръце, но с ум и сърце!“, ще получа официална похвала от ръководството.

Да бъдеш себе си тук, в интерес на истината означава, да бъдеш толкова, силен, че да не позволиш на средата да те превърне в някой друг! Аз се справям. И се поздравявам за това.

– Коя формула е по-силна: „Моят дом е моята крепост“ или „Моята крепост е Царевец“? Предвид геополитическото ти ситуиране в момента, какъв човек си – островен или кръстопътен?

Моята крепост е Царевец, разбира се! Тя е домът на душата ми. Останолото е само смяна на обзавеждането. За кръстопътни хора като мен, домът трябва да е крепост с непреходно историческо значение. Отворен за посетители, които идват в него само като приятели. Островите са ми тесни. На тях аз само се забавлявам, подобно на Гъливер в страната на лилипутите. – Ти твориш една Англо-Българска вселена. Тя е населена с истински (и неизмислени) хора. Тя е едно откровение за писателя, който пише в областта на нонфикшъна, и е наситена с емпатия. Проза от висша класа. Кратка, добре орнаментирана, без да е бъбрива… Казвам това, не от куртоазия, а за поговорим за литература – може би тя те спасява зад граница? Кое спасява всъщност българската ти идентичност там?

Българската ми идентичност е толкова по-силна от мен самата, че дори и в моменти на слабост ме потриса с факта, че не мога да бъда друга! Впрочем, това стъписва и най-упоритите желаещи да ме променят. Колкото до писането, то е дишането на духа ми. В момента не се опитвам да бъда патетична, говоря брурално честно, както го правя и в прозата си. Писането е един от смислите на живота ми. Друго спасение няма.

– Чела си, естествено, „Корените“ на Васил Попов, чувала си понятието „коренотърсачество“ в критиката от ония соцгодини. Какво е за теб „спасение при корените“? Не е ли днес то илюзия, някаква проява на неспасяема носталгия?

Не е! Спасението при корените си е чиста реалност за мен. Знаеш ли, това лято имах възможност да прекарам само около пет часа в село Бадевци, където е родовата ми къща. И два от тези часове ги преспах в изконния родов железен креват, където физически, за белия свят е сътворявана тази умна и мъдра моя Владовска рода. И като се събудих, осъзнах, че това ми е било годишното зареждане, подъзнателното пре-свързване с предците ми, които ме успокоиха, зарадваха ми се и ме напътиха отново с увереността, че където и да ида, аз съм си тяхната, кръвната щерка, която просто трябва да следва живота си и да знае, че там е домът и. Че няма друго, което да го замени. Че коренът ме чака. Че няма опасност да бъда присадена другаде. И това ми даде сили да тръгна. Защото ще се върна пак. И един ден просто ще остана.

– Според теб има ли „емигрантска литература“? Защото според Димитър Динев (Австрия) това понятие, взето от политическия речник, е дискриминиращо?

Съгласна съм, че е дискриминиращо това понятие. Има българска литература, която е обогатена в наши дни от автори - сънародници живеещи в чужбина. Аз недолюбвам вече и определението „емигрант“. Живеем в глобален свят. Изборът да работиш другаде е човешко право номер едно в етиката на глобализма. Къде принадлежиш духом и къде ще избереш да останеш е също индивидуално решение, което трябва да се уважава. Някога, „емигрант“ е означавало да бъдеш и невъзвръщенец. Комунистическите идеолози добавяха още негативизъм в термина, наричайки емигрантите и родоотстъпници. Категорично не съм съгласна! Познавам българи, живеещи извън страната ни, които са много по-големи патриоти на дело и по разбирания, от сънародниците ни у дома. Така че, добрата новина е, че литературата ни само може да спечели от една по-космополитна българска гледна точка, изразена в поезията и прозата на наши автори, живеещи извън България. Ние не сме чужди за своите си и не желаем да бъдем отделени от културните процеси в нашата родина.

– На задната корица на книгата ти „Ало, България!“ проф. Радослав Радев, перифразирайки Бешков, говори за вплетените в книгата ти четири измерения на устойчивата култура – ритъм, жест, орнамент и хумор. Бих добавил с основание – и език, но въпросът ми е по-скоро до хумора: някои от текстовете ти звучат почти фейлетонно, без това да ги снизява от високата литература, към която несъмнено принадлежат (ще цитирам само „Поезия „алангле“, но те са много). Какво ти дава хуморът, или поне (авто)иронията в книгата? Би ли разбрал англичанинът нашите хумор и ирония?

За мен, чувството за хумор се равнява на талант, какъвто е талантът на писането, композирането на музика или виртуозното пеене. Дълбоко уважавам смеха и смятам, че той е един от най-здравословните дарове, които Бог е вложил в човешката природа. В този смисъл, „смешното писане“ не е нисък жанр, а тест за висока култура и изискано гъделичкане към читателя, който може да оцени подобно позитивно духовно приобщаване. Умението да се пошегуваш със себе си и другите за мен е авторската прошка към несъвършенствата в човешката ни природа. Тогава някак си си ставаме по-мили като хора. Сякаш роднини по недостатъци и слабости, с които сме дошли на света. Подобна ирония и хумор биха били разбрани от всички, които все още се чувстват човеци. Дори и от англичаните. Колкото и да им е трудно това.

– Вера Маринова е автор на едно от предисловията към книгата. Как се запозна с нея и каква е връзката й с „Ало, България“?

Вера Маринова е една от трите велики жени, които имат голямо влияние в живота ми. Другите две са майка ми и Снежина Мечева – авторка на другия преговор в „Ало, България!“. За тях, трябва да ме попиташ отделно. Колкото до срещата ми с Вера, тя е толкова съдбовна, колкото няма случайни неща в човешкото битие. Случи се на 3 март 2010 година, когато, заедно с моите ученици от Българското училище към Посолството, представихме спектакъл по „Епопея на забравените“ от Иван Вазов, пред българската общност в една зала на Оксфорд стрийт, в сърцето на Лондон. Децата рецитираха безсмъртните строфи на Патриарха с портретите на нашите възрожденци в ръце. Хората плачеха. Бяха много. Над 500 души българи и англичани. В публиката мярнах лицето на Вера Маринова и си обещах, че след представлението ще и се представя, защото съм нейна почитателка още от детските си години. Вярвам, съгласен си, че такъв „жесток професионалист“ / по думите на Снежина Мечева/, с изискана, невероятно фина душевност / по моя добавка/, България скоро няма да роди. Каква беше изненадата ми, когато след аплодисментите тази невероятна жена се нареди на опашката от развълнувани хора, дошли да ни поздравят и сама дойде да се запознае с мен. „Веднага Ви познах“, каза тя, „Вие сте една вълшебница с думите. Изрязвам всяка Ваша история, публикувана във вестник „БГ БЕН“ и я добавям в специална папка, където събирам всичко написано от Вас“. Бях потресена. Какво още да добавя? Започна едно духовно приятелство, с което съм благословена. Идеята за книгата поникна още тогава. Подтикът за разказа „Ничии наши деца“ е на Вера. След като и разказах случката в личен разговор, тя настоя да я превърна в литература. „Това неможе да остане ненаписано!‘-каза тя. Както не можеше повече да се събира в папка и самата книга „Ало, България!“

– За финал да се върнем към пътя. Към края на книгата си пишеш: „Тук [Англия] се научих да говоря с къси фрази, а България ми остана като недовършено изречение“. Това, „тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се…“ – докога? Какъв е смисълът; какъв е смисъл на живота?

... тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се... е докато дишам. Това, всъщност, за мен е и смисълът на живота. Останалото са пътища, по които предстои да премина.


Едно интервю на Владимир Шумелов