Да бъдеш британец означава три неща – поведение, точност и рутина. Също като сезоните, които се превъртат в логичен кръговрат. Или като разходките ми край Темза – четири пъти в годината, до люспените ленти на водите ѝ, прииждащи и изтичащи до безкрайност. Защото няма друга страна като Англия, където всичко се случва по план.Дори и приятелствата, стига да са заложени навреме в календара. С годините се научих да разбирам, че няма феномени като „циганско лято“, „пролетна зима“, „есенна пролет“ или както там ги редяха мега-стихиите на континенталното ми въображение. Че цветовете са аномални отклонения от бялото и черното – скучните сътворения на разсъмването и мрака. Че сивотата изпомежду се нарича ден. И че времето, прекарано на един остров е късо измерение за душата, принизена в служба на здравия разум. А той винаги ми натяква, че колкото и да наближава Коледа, чудесата, в които вярвам със заинатен наивитет, стават все по- невъзможни, защото поведението, точността и рутината, не обичат да бъдат смущавани дори по празниците. Когато навалицата от озверели души очаква с настървение поредните намаления в шопинга на щастие.
Опитвам се да внуша всичко това на Бека, която с търпеливо покорство следва стъпките ми по крайречната алея в посока към бара на Темза, където с господарката и възнамеряваме да поспрем на кафе. Няма друг начин да разговарям с нея, освен по телепатия, но знам, че на какъвто и език да включа тока на мислите си, тя ще ме разбере. Защото е нетипична английска кучка. С едно кафяво и едно синьо око. И предпочита чуждестранната ми мълчалива компания, за разлика от дърдоливата си собственичка, която ме търпи от години, само защото замествам отегчения и съпруг в пешеходната преструвка, че всъщност слушам нескончаемите ѝ тиради.
- И като не можах да оползотворя проклетия ваучър в „Джон Люис“ вчера, днес просто не съм в настроение. Джереми, естествено си мълчи по въпроса. Тълпите го изнервяли, а кристалният полюлей за хола можел да почака до следващите разпродажби.
Джудит ме поглежда с тривиална надежда за съчувствие. В недоволното и изражение проблясва златен зъб. Постоянен строшител на мъжкия стоицизъм, с който можеш да сдъвчеш упорството на любимия, дръзнал да изразява себе си по темата за наложителните покупки.
Над ленивата драконова река, анемичната луна осребрява сивотата. Английска зимна зима. Тавтологията е признак за рутина. А това ме държи в безопасната зона на британизма. Аз съм във „филм ноар“ с жажда за малко цвят поне в последния кадър. Тайно намигам в синьото око на Бека и хвърлям играчката и в безформената каша на мъглата пред нас. „Хайде, миличка, донеси я“, прошепвам наум“, нека тази повторяемост отново ме увери, че и предстоящата Коледа ще е като другите“.
- Няма да се върна при теб – крещи тъмнината с глас на ужасено момиче – остави ме, Майкъл! Не те обичам вече! Просто не те обичам!
Светкавично сборичкване стъписва точността на отработеното ми поведение. Балансите на подредения ми, адаптиран свят се разлюляват в ледени, поглъщащи вълни. Сякаш Темза внезапно потопява душата ми, вселила се в тялото на една самоубийствена непозната:
- Помощ – крещи Някой, изоставен в порядъка – жена ми се дави! Няма ли кой да и подаде ръка?!
...
Върху идеално почистените плочи на крайбрежния булевард се насмита любопитна пенсионеро-аристократична тълпа. Гласовете и хармонират като в хор на антична трагедия. В центъра извисява нещастен вокал истерична и мокра солистка. До нея, вкопчен в ръкава ѝ, студенее оцъклен кучешки труп.
- Господи, Бека – изплаквам аз – нима не разбра, че Спасението всъщност не е играчка, която можеш да донесеш обратно на собственика и.
- Съжаляваме, госпожо – съчувстват ми неориентирани непознати – колко смело от нейна страна. Тя успя да задържи момичето над водата, докато го извадят в безопасност.
- Всъщност, аз съм стопанката ѝ – амбициозно се намесва Джудит, усетила шанс да завладее сцената на живота – очевидно, добре съм я възпитала. Радвам се, че отложих датата във ветеринарния център, където я бях записала за „приспиване“. Беше много стара. Колко достойно завърши живота си, нали?
Античният хор заглъхва в хвалебствени акорди, обиколили с акапелно възхищение мамичката на Бека. Светът на живите покрива с приказлива тъмнина суетата си. Гранична както винаги, оставам на ръба му. И няма напред или назад. Само аз, малка гумена играчка и мъртво куче, вперило в Космоса две различни очи. Едно кафяво и едно синьо. Тиня под небето. И малка сълза. Точно помежду им. Като чудо, което изглежда невъзможно. Но въпреки всичко се случва...
Здравка Владова-Момчева
Tuesday 15 December 2015
Monday 30 November 2015
Шест нюанса самота
Самотата е светлина. Съпътства в тихите есенни следобеди, когато дори и Лондон няма нищо против слънчевите лъчи. Усещане за цялост и завръщане в себе си. Хармония с ноемврийската леност на сезона. Мах на ръждива пеперуда. Бавно пропадане. Утаено умиране на градски дървета. Раз. Раздяла с клоните. Танц по въздушна спирала. Два. Увисване във въздуха. Равновесен натюрморт. Три. Докосване на листо до очакваща длан. Завършен философски етюд. Раз, два, три... Раз, два, три... Раз, два, три... Улична есен. Която валсува по мраморния шпалир на Кенсингтън. В самодостатъчния момент на душата си...
Самотата е егоизъм. Блещука с тънки сребърни езичета по витрините на „Хародс“. Диамантено изкушение в спастреното ми достойнство на минувач. Сетива видоизменени в желания. Виртуален нагон. Декорирана поза. Цвят шампанско в неоните на косите ми. Изкуствени кожи. Естествен грим. Аз съм ексклузивен мит. Наслаждавам се до ръба на всяка секунда заплащане в полза на личната си легенда. Няма значение каква е тя. Управлявам всички сюжети в змийската елегантност на суетата. За продавачите на илюзии, свободата за избор на посока е луксссс...
Самотата е рутина. Владее до съвършенство перфектното протичане на деня. Разговори и паузи. Паркиране и отпаркиране в платената зона на мисълта. Невалиден билет за избледнелите филми на щастието. Четири сезона еднакво време и пространство. Свикване с другите. Отвикване от себе си. Усъвършенстване на изкуството да участваш в миманс. Пълен пакет на сигурността да не продължаваш напред.Планиран позитивизъм. Разделно изхвърляне на мечти. Мумифициране на надежди. Котка в градината. Дъжд по разписание. Рондо „Островитяно“...
Самотата е... Мистър Смит.
- Darling – казва той – ще доразходите ли Уилиям вместо мен днес? Трябва да отскоча до клиниката. Само за няколко часа.
До тротоара спира линейка.
- Спокойно госпожо – обясняват двама плещести санитари – не е опасен. Просто пак е успял да избяга от нас. Уилиям е покойното му куче...
Кимам с разбиране. Към тях. И към сакото от туид, с шалче около шията и кариран каскет, в чието движение прозира дикенсова класика в изсъхнала плът.После поемам невидимата каишка на душата му. За да е спокоен, че понякога...
самотата е споделяне на Уилиям. Само че в дивия контекст на моята лична проза. Там няма нашийници. А само хоризонт, накъдето ще го освободя, за да тича към изгрева... защото
самотата е избор. Който понякога те прави щастлив!
Здравка Владова–Момчева
Писмо до Ив
Скъпи Ив,
Пиша ти, за да ти кажа, че правенето на планове понякога е вредно за личното щастие на човека.Много проста истина, която изпъква в моменти на световна тъга. Осъзнах я преди няколко дни, когато Лондон оплака любимия ни Париж с помитащ, мъгливо – претопяващ дъжд. В който кокетните ми намерения изчезнаха като в потоп. Защото онази сутрин се събудих и без да гледам новините по БиБиСи, просто тръгнах за работа усмихвайки се на един юнски спомен. Ти и аз по дребосъчестите улички на Итън, смесени в старомодната колежанска тълпа на път за църковна служба. Толкова английско, че чак присяда на сухо в гърлото. И толкова жадуващо отскок през Ламанша, че само глътка френско еспресо, макар и на Острова, би спасила мечтата от реалността. Тогава нямахме и идея, че всъщност малките радости зависят от големите конспирации. Та смело си представяхме как пием шампанско в „Мулен руж“, „Лидо“ или даже в „Крейзи хорсес“;-). Обеща първото питие да е от теб, помниш ли?
Днес аз нищо не мога да ти обещая. Защото тогава ти казах, че не разбирам хората. Че са ми останали само градовете, които обичам. Но те вече няма да са същите, ако от оазиси на живота, се превръщат в обиталища на смъртта. Дали ще можем да се завърнем в Париж? В онзи чаровен, ласкав и артистичен град, след чиито взривове светът отесня и всички се почувстваха още по-бездомни... Защото изчезна и онова място, най-доброто в квартала около Айфеловата кула, където Жерар ми каза, че съм винаги добре дошла за сутрешното си кафе, само защото съм сънародничка на Бербатов. Кой е Жерар ли? Просто спомен от един миг. От времето, когато фактът, че всички сме човеци, беше достатъчен, за да те приемат навсякъде. Убийството на себеподобни е унищожително и за гостоприемството, нали? А подозрението към ближния днес е най-актуалната философия на оцеляването...
... Видях снимки на предполагаеми терористи, заловени в Турция. Ив, та те са на възрастта на учениците ми! Онези, заредени с космическа енергия хлапета, които само свиха рамене, когато ги евакуираха от класната стая и ми казаха, че това може да се случи вече по всяко време.Че не им се вярва точно те да умрат. Че животът ще продължи и без нас. Безсмъртието е привилегия за безгрижието на младите. Ние само можем да им завиждаме за лекотата, с която са готови да го отхвърлят. Без да са видели Париж. Защото някой нагло им е отнел шанса да го обикнат. И е затворил любопитството им към света, в препоръчителната клетка на самосъхранението.
Тъжно ми е днес, Ив. Но нали ме знаеш, аз съм дързък мечтател. И знам, че унинието не ми отива. Затова ти предлагам друго. Да сменим дестинацията, за да докажем, че все пак всички пътища може пак да отвеждат към Париж. Да отидем в Льо Ман при свещеник Анри Фотра? Това няма да е бягство. А изход. Първа стъпка на завръщането към правенето на планове. Там сега се срещат религии и хора. Защото искат отново да станат човеци. Да се приемат едни други. И да отворят прекрасното малко кафе с кроасаните, точно под Айфеловата кула, в което Жерар ми каза, че светът е там, където бие сърцето ти.
И може би, след големия взрив на омразата, след потопите от тъга, след страховете на майките и безсънието на бащите, след хилядите молитви на многогласния човешки език, пак ще можем да споделим по шампанско? Ти и Аз. Той и Тя.Те. Другите. Всички. Ние.
Първото питие е от мен. Обещавам. Ще бъде сладко. С френски сладкиш. И с целувка. Като в среща с мечта за Париж!
Здравка Владова-Момчева
Monday 26 October 2015
Короната на една преславска Джоконда или да откриеш България въпреки всичко
Винаги съм имала чувството, че светът наистина е малък, когато посещавам лондонските музеи. Там сякаш са събрани в стриктен конспект най-ценните находки на човечеството – реставрирани, обгрижени, номерирани и надписани. Един предметен учебник по глобална история – напред – назад във времето и пространството.
Английската събирателност, сякаш е дадена на всички обитатели на планетата като компенсация за нехайството или историческата липса на късмет, ощетили толкова много нации, включително и нашата. Турбулентно завихрени в балканската си съдба, понякога не домисляме колко струва „гордостта“ да ни има в лъскавите витрини на някоя световна експозиция. И как тръпката на откривателството може да развълнува нашите наследници, доста объркани в дилемата за свое и чуждо в мултикултурната поредица от богатства, изложена в Лондон за всеобщо разноезично възхищение ...
Събота е. Един уравновесен двадесет и четвърти октомври. Събираме се с гимназистите пред Посолството и с любопитство обсъждаме предстоящата си визита си в музея „Виктория и Албърт“, където Яна от 10 клас ни е поканила да посетим изложба на модерна фотография. Известни личности и актьори от 21ви век, пред обектива на днешни творци, представени чрез виртуални картини, подобно шедьоврите на майсторите – предтечи, запечатали „звездите“ на своето време с четка, бои и талант. Колко ли тайнствено усмихващи се съвременни Джоконди ни очакват? Дали неповторимият Леонардо се е смилил да се прероди в някой гений на камерата? И колко от тези фотографии ще останат след нас, за да удивляват следовниците ни, снизходително усмихнати пред „допотопната“ техника на безсмъртието, с която сме се опитали да се превърнем в историческо наследство?
Искам да задам тези въпроси на учениците си, но съботната тълпа пред музея ни обгръща с нехаен непукизъм, много повече втренчен в качеството на мобилните селфи –та, отколкото във философските реторики на живота. Проверяват ни за остри предмети и въпреки даскалското ми желание старомодно да проникнем с почтителност в една лондонска Мека на изкуствата, енергията на децата около мен ме заразява с динамичната любознателност на моите български колумбовци.
Обичам скулптура и затова уж случайно ги повеждам през секцията със статуите, населена с вглъбени художници, които рисуват мраморните пропорции на десетки съвършени тела. Скулптурни групи от камък и плът. Дали някой би се сетил да нарисува художниците в момент на творчество? Днес съм умозрително настроена, но Лора ме прегръща и възторжено сочи целувката на безсмъртните Дафнис и Хлоя, релефно гравирани на стената в огромно пано. Гигантска камея на любовта. Непроменена от древността насам. И точно толкова постоянно вълнуваща с тайнството на влюбените, които я повтарят и до днес. Снимаме се с моето усмихнато момиче в краката им. Мимолетни поклоннички на единственото чувство, което има смисъл в този живот.
Орлин и Ружа внимателно заобикалят саркофага на средновековни лорд и лейди, целомъдрено положени за вечен покой в перфектно изсечените си одежди върху капака на семейната гробница. „Подметките им са съвършено изработени“, констатира Тони. Колко неочаквани асоциации на възхищение, може да предизвика изкуството, подсмихвам се аз. Изведнъж ме осенява прозрението, че младите хора не са непочтителни към старината, завещана от предишните генерации. Те просто я оценяват със свои, уникално-съвременни очи. Практични. Виртуални. И все пак докосващи човешкото в апотеоза на мрамора. Чифт подметки на благороднически ботуши – шедьовър за гениалния поглед на децата ни!
Напредваме бавно. Възклицаваме. Харесваме. Губим се и се намираме в този събран свят, в който имаме щастието да споделим малко време. От фотографската секция ни дели само изложбата на бижута от всички човешки епохи. Не можем да я отминем! Кога друг път ще се потопим в златната река на миналото? А тя е всепоглъщаща. Изкусителна като съкровището на митичния цар Мидас. Докоснеш ли се до нея, па макар и само с очи, озлатяваш завинаги. Осребряваш се за спомен. И се поръсваш с диамантен прах чак до клепачите. За да тежат за бъдещи сънища. Тоналността на оживените ни разговори спада до шепот на джуджета, открили мината на своите мечти. Толкова сме заслепени от скъпоценностите, че замаяни настъпваме посетителите по шедьовърните подметки. Огърлици с прелъстителни отблясъци, пръстени, осеяни с рубини и изумруди, шпаги,с инкрустирани фамилни гербове във всички багри на дъгата, малки кутийки за бижута, разгърнали в миниатюр цялата нежност на седефа и безкрайната твърдост на платинените си тайни.
- Господи, колко обичам украшенията - чувам се да казвам на Жанет от 9ти клас - и половин година няма да ми стигне да съзерцавам всичко изложено тук!
Не беше много учителска констатация, но знам че съм разбрана правилно. Покрай мен, хипнотизирано чуруликат толкова много жени. Бъдещите такива ме усещат даже с намигване.
- Госпожо - тайнствено ме вика Тони - качете се на второ ниво. С брат ми открихме нещо уникално! Корона на българска преславска принцеса!
Просто излитам по стълбите. Дали диамантените искри не са развихрили фантазията на гимназистите?
В края на кристалната секция, в скромен ъгъл са разположени артефакти – женски украшения от Балканите. Малка корона, създадена за девича глава, привлича вниманието ми с изяществото и непреходността на изработката си. Прилича на венец с фини и все пак възлести листа от позлатено сребро, украсени с тюркоазени топчета. Като тичинки за вечно разцъфване. Един неумиращ старт на младостта в безкрайността на предстоящото време.
Разтреперана зачитам коментарната бележка под експоната. Не вярвам на очите си! Короната на средновековната българска принцеса е закупена от Преслав в 1850 година, не се споменава от кого, на днешната стойност от 150 британски лири. Лаконично и унизително за българите. Възторжено и невероятно за техните деца. Рукват ме емоции, които те не трябва да усещат. Важно е само да спася радостта им, че са намерили и България в блясъка на големия свят. Витрината, предпазваща украшението, ме отразява с безразлична точност. И аз се усмихвам като Джоконда, неразгадаема за искрените вълнения на моите ученици. Сега разбирам какво би могло да се крие в тази усмивка. Милост за наивността на идващите след нас и горчивина към съзнаващите истината за себе си. А може би и малко надежда, че на световния подиум на изкуствата можеш да придобиеш самочувствие макар и с отломка от неизвестното минало на народа си, пометен, объркан, разпилян и пак събран от нещо българско, на което да се възхищават и другите.
- Хайде да отиваме във фотографската секция – напомням с бодър тон целта на нашето посещение.
И докато се събираме в оживена група към изхода, виждам лицата на тези неизкушени още, чисти души. Те преминават, отразени под дъгата на изящната преславска корона – български красиви Джоконди – всяка със своя загадка за бъдещето. Накъде ли ще ги отведе то? Може би към нови открития? Или към нови Българии? Не зная. Но вярвам, че са осъзнали кои са . И се надявам, че вече са забравили цената, с която някой неизвестен сънародник е продал преславската корона в пътя и към световната слава.
Здравка Владова-Момчева
Tuesday 20 October 2015
Той дойде ли?
Романтиката е мъртво понятие. Така поне твърди прагматичното мнозинство от човечеството, загрижено да трупа полезни контакти и да изхвърля преоценени трепети с преминал срок на годност. Защото, да имаш връзки, означава, че си еволюирал и успял. А оцеляването чрез ровичкане в сантименталния прах на миналото, води единствено до... контейнера за боклук.
Уж ги разбирам тия работи и уж им се подчинявам. Както някога в игрите на „ужким“, в които бях принцеса със скъсано чорапче и въображаем шлейф, обсипан с диаманти, повлякъл се над старата ми махала, чааак до Янтра. От където комшиите ловяха мезето за поредния футболен мач, а жените им се чудеха къде са се затрили новите им обувки с остри токчета, разтракани по калдъръма от наглите ни, крадливи, пепеляшкини крачета.
Гледам я пак Янтра и пак се опитвам турбулентно да прелетя само със силата на мисълта под Стамболовия мост. Да се бухна в паното на Света гора и да измечтая всичките си намерения за бъдещето само в едно мигновение. Мигване в калейдоскопа на живота. За да имам всичко. Само за мен. Но вече не мога да го направя. Защото най-важната съставка на тази магия – наивността ми – отдавна е преминала срока си на годност. И лежи смачкана в дъното на зиналия контейнер отсреща, препречил и Полета, и Гледката, и Бухването в мига, който отлита по безмилостната логика на астрономическото циферблатно време.
Днес ми е ден за контейнерно милосърдие. В малки пластмасови кутийки насипвам парче вчерашна мусака, черпак супа, поизсъхнал сладкиш...
- Ама много клошари се хранят от кофите бе мамоо – провлачвам лек чуждестранен акцент в премерената си загриженост за разрухата на българското общество – чак ми е неудобно да ги гледам. Та тези хора преживяват само на отпадъци. Няма ли социални помощи в тая страна? Кой организира благотворителността на гражданите?
- Няма, маме – въздиша един смирен отговор от дневната – няма ! Тука в квартала правим каквото можем. На, тия кутийки ги вземи и иди да ги наредиш на дувара до кофите. Те си знаят. Като минават оттам си ги вземат. Нещо като улична кухня за бедните. Туй можем, туй правим съседите. Другото е от Бога, като я няма държавата...
Нахлувам набързо новите си маркови обувки с остри токчета, че от дете мразя хлепки и джапанки, мазвам леко червило по устните и с вид на случайно преминаваща се опитвам с бързината на мисълта да прелетя край контейнера, за да оставя незабележимо малко милост за излишните хора. Вече съм дисциплинирана. И действам според сегашните неписани правила на махалата ни, в която някога бабите ни преследваха с филии и конфитюрчета, само и само да хапнем от тяхното. Че да не би да останем гладни...
До сребристия търбух на контейнера, ситничка и трептяща като колибри, с преполовена биричка в ръка се гуши Мариянка. Малко нефелна, малко недорасла, малко чалната. Наивно недоразумение в този живот. Като всичко ненужно, което насмитаме към боклука. Пък който ще да го взема. Може и да потрябва на някого.
- Чакам го – тревожно ми прошепва тя – от два дена не е идвал. И тайнствено мигва насреща ми. С едно такова пъстро Вселенско око. Като изгубения за мен калейдоскоп на живота.
- Леля ти знае ли, че пак си тук – питам със строгост, която прилагам само към най- неразумните си ученици – вместо да пиеш бира, гледай да си вземаш редовно хапчетата. И престани вече с тоя клошар ! Как пък точно него си хареса ! Не стига, че е грозен, ами е и най-проклетият в махалата !
- Аааа – ухилва ми се беззъбо дребосъчката – обича ма тооой, обича мааа ! Аз му остаям по половин биричка, да си покарва хапката с нея. Споделям, ша знайш. И той да усеща, че си го мисля...
Мариянка е влюбена в скитник, който прилича на изтърбушен чадър. Зъл и изострен от глад и мълчание. Когато той рови в боклука, никой не смее да припари наоколо. Ни кучета, ни туристи, ни милосърдни съседи. Не говори с никого. Налита на бой. А след него контейнерът остава зинал във вонящо недоумение.
- Отивай си у дома – настоявам загрижено аз – и без това твоят Ромео събира само бутилките, щото ги връща за стотинки в магазинчето. Бирата я излива. Явно е трезвеник.
- Ааааа – проточва на забавен каданс нефелната Жулиета – дръпва му по някоя глътчица той. Да не ми скърши хатъра. И да ма целуне тайно от вас. Дето само ми давате акъл кого да обичам и кого да не обичам...
... Ние, нормално пиещите бира индивиди наистина само знаем да даваме акъл. Понеже сме изоставили себе си, за да се ровим в душите на другите. Като в сметище, от което можем да отмъкнем по някоя шарения за осивелите си емоции. Защото, да гледаш Света гора, през ленивия пояс на Янтра, от висотата на един неповторим чардак с чаша следобедно пиво в ръка вече не е дори мечта за полет, а просто поглед през бариерата на убийствено затрупалия те, опит. И тъгата. И умората. И безразличието. До следващия възкресителен трясък на живота...
- Оставете маа, изроди такива ! Искам на боклука, искам на боклукааааа !
Този писък долита в подножието на размислите ми, отвързан и побеснял, побягнал от еснафската усмирителна риза на нормалността. Долу,на улицата, двамата яки племенници на Мариянка непукистки я теглят към къщи – потни, тъпи и примирени с лудостта и. Напълно оперирани от романтика. Ваксинирани срещу любов.
Преди да извикам или да изтичам по стълбите, очите на ситничката ми познайница се впиват в моите. Като наелектризиран щепсел в прегорял контакт. И ме взривяват до сълзи. И ме разпъват в късо съединение с натежалото небе, откъдето руква пъстър, калейдоскопен, Вселенски дъжд:
- Той? Той дойде ли? – с дива последна надежда изкрещява тя.
- Дойде, мила, дойде – спасявам душата и аз – и пита къде си. И си глътна от бирата. И те целуна...
И после, благодарение на теб, аз успях да полетя с бързината на мисълта под Стамболовия мост. И да се бухна в паното на Света гора. И да измечтая всичките си смачкани намерения. И да усетя живота. И да се върна в себе си. И да си кажа, че все още трябва да се обичам. Въпреки, че светът се опитва да ме превърне в емоционален клошар. Грозен и зъл като изтърбушен чадър... Аз просто трябва да се науча да се очаквам с любов ежедневно. Защото понякога срещите със собствените ни души стават до контейнерите с боклук, където не трябва да се отказваме да се намерим.
Здравка Владова-Момчева
Уж ги разбирам тия работи и уж им се подчинявам. Както някога в игрите на „ужким“, в които бях принцеса със скъсано чорапче и въображаем шлейф, обсипан с диаманти, повлякъл се над старата ми махала, чааак до Янтра. От където комшиите ловяха мезето за поредния футболен мач, а жените им се чудеха къде са се затрили новите им обувки с остри токчета, разтракани по калдъръма от наглите ни, крадливи, пепеляшкини крачета.
Гледам я пак Янтра и пак се опитвам турбулентно да прелетя само със силата на мисълта под Стамболовия мост. Да се бухна в паното на Света гора и да измечтая всичките си намерения за бъдещето само в едно мигновение. Мигване в калейдоскопа на живота. За да имам всичко. Само за мен. Но вече не мога да го направя. Защото най-важната съставка на тази магия – наивността ми – отдавна е преминала срока си на годност. И лежи смачкана в дъното на зиналия контейнер отсреща, препречил и Полета, и Гледката, и Бухването в мига, който отлита по безмилостната логика на астрономическото циферблатно време.
Днес ми е ден за контейнерно милосърдие. В малки пластмасови кутийки насипвам парче вчерашна мусака, черпак супа, поизсъхнал сладкиш...
- Ама много клошари се хранят от кофите бе мамоо – провлачвам лек чуждестранен акцент в премерената си загриженост за разрухата на българското общество – чак ми е неудобно да ги гледам. Та тези хора преживяват само на отпадъци. Няма ли социални помощи в тая страна? Кой организира благотворителността на гражданите?
- Няма, маме – въздиша един смирен отговор от дневната – няма ! Тука в квартала правим каквото можем. На, тия кутийки ги вземи и иди да ги наредиш на дувара до кофите. Те си знаят. Като минават оттам си ги вземат. Нещо като улична кухня за бедните. Туй можем, туй правим съседите. Другото е от Бога, като я няма държавата...
Нахлувам набързо новите си маркови обувки с остри токчета, че от дете мразя хлепки и джапанки, мазвам леко червило по устните и с вид на случайно преминаваща се опитвам с бързината на мисълта да прелетя край контейнера, за да оставя незабележимо малко милост за излишните хора. Вече съм дисциплинирана. И действам според сегашните неписани правила на махалата ни, в която някога бабите ни преследваха с филии и конфитюрчета, само и само да хапнем от тяхното. Че да не би да останем гладни...
До сребристия търбух на контейнера, ситничка и трептяща като колибри, с преполовена биричка в ръка се гуши Мариянка. Малко нефелна, малко недорасла, малко чалната. Наивно недоразумение в този живот. Като всичко ненужно, което насмитаме към боклука. Пък който ще да го взема. Може и да потрябва на някого.
- Чакам го – тревожно ми прошепва тя – от два дена не е идвал. И тайнствено мигва насреща ми. С едно такова пъстро Вселенско око. Като изгубения за мен калейдоскоп на живота.
- Леля ти знае ли, че пак си тук – питам със строгост, която прилагам само към най- неразумните си ученици – вместо да пиеш бира, гледай да си вземаш редовно хапчетата. И престани вече с тоя клошар ! Как пък точно него си хареса ! Не стига, че е грозен, ами е и най-проклетият в махалата !
- Аааа – ухилва ми се беззъбо дребосъчката – обича ма тооой, обича мааа ! Аз му остаям по половин биричка, да си покарва хапката с нея. Споделям, ша знайш. И той да усеща, че си го мисля...
Мариянка е влюбена в скитник, който прилича на изтърбушен чадър. Зъл и изострен от глад и мълчание. Когато той рови в боклука, никой не смее да припари наоколо. Ни кучета, ни туристи, ни милосърдни съседи. Не говори с никого. Налита на бой. А след него контейнерът остава зинал във вонящо недоумение.
- Отивай си у дома – настоявам загрижено аз – и без това твоят Ромео събира само бутилките, щото ги връща за стотинки в магазинчето. Бирата я излива. Явно е трезвеник.
- Ааааа – проточва на забавен каданс нефелната Жулиета – дръпва му по някоя глътчица той. Да не ми скърши хатъра. И да ма целуне тайно от вас. Дето само ми давате акъл кого да обичам и кого да не обичам...
... Ние, нормално пиещите бира индивиди наистина само знаем да даваме акъл. Понеже сме изоставили себе си, за да се ровим в душите на другите. Като в сметище, от което можем да отмъкнем по някоя шарения за осивелите си емоции. Защото, да гледаш Света гора, през ленивия пояс на Янтра, от висотата на един неповторим чардак с чаша следобедно пиво в ръка вече не е дори мечта за полет, а просто поглед през бариерата на убийствено затрупалия те, опит. И тъгата. И умората. И безразличието. До следващия възкресителен трясък на живота...
- Оставете маа, изроди такива ! Искам на боклука, искам на боклукааааа !
Този писък долита в подножието на размислите ми, отвързан и побеснял, побягнал от еснафската усмирителна риза на нормалността. Долу,на улицата, двамата яки племенници на Мариянка непукистки я теглят към къщи – потни, тъпи и примирени с лудостта и. Напълно оперирани от романтика. Ваксинирани срещу любов.
Преди да извикам или да изтичам по стълбите, очите на ситничката ми познайница се впиват в моите. Като наелектризиран щепсел в прегорял контакт. И ме взривяват до сълзи. И ме разпъват в късо съединение с натежалото небе, откъдето руква пъстър, калейдоскопен, Вселенски дъжд:
- Той? Той дойде ли? – с дива последна надежда изкрещява тя.
- Дойде, мила, дойде – спасявам душата и аз – и пита къде си. И си глътна от бирата. И те целуна...
И после, благодарение на теб, аз успях да полетя с бързината на мисълта под Стамболовия мост. И да се бухна в паното на Света гора. И да измечтая всичките си смачкани намерения. И да усетя живота. И да се върна в себе си. И да си кажа, че все още трябва да се обичам. Въпреки, че светът се опитва да ме превърне в емоционален клошар. Грозен и зъл като изтърбушен чадър... Аз просто трябва да се науча да се очаквам с любов ежедневно. Защото понякога срещите със собствените ни души стават до контейнерите с боклук, където не трябва да се отказваме да се намерим.
Здравка Владова-Момчева
Thursday 8 October 2015
Похвално слово за един българин
Джон Бризби
Пра-правнук на Тодор Бурмов (първият министър-председател на България след Освобождението) и пра-правнук на още две именити личности: Доктор Стоян Данев (министър-председател на няколко български правителства в началото на 20-ти век) и Константин Хаджикалчев (банкер, филантроп и първият българин, установил контакт с принц Фердинанд Сакскобургготски като представител на тричленната делегация, изпратена от Регентството да избере следващия български принц след абдикацията на Александър Батенберг).
Често се питам защо ние, българите така съвършено умеем да се критикуваме едни други и никога не оставяме светло пространство в душите си за похвала? Към доброто, което сме сторили. Или съграденото от нас. И даже за тръпката по това, което бихме искали да направим. Стига да я споделим. Да я предадем нататък. Към някой, който може да я осъществи. Ако ще и да е само в свой, собствен свят. По домашните възрожденски завети на достойните си предтечи.
Затова, днес ще ви разкажа една истинска история, която започва с нашенско недоумение и завършва със световна притча за доброто. И българска, и английска, и човешка история. Случваща се с ренесансова надежда в покрусената ми от промени страна. Където в жаравата на август и суетата на завърналата се за кратко в земите си емигрантска родина, аз открих кого да похваля. И то по начин, който би развълнувал строителите на онази България, където дядо Йоцовия щастливо незрящ въпрос – „де българското?“ – би бил разбираем. И тачен. И чут.
- Носите ли удобни обувки? – любезно пита Джон Бризби, застанал сред прелестния матриархален миниатюр на махала „Баба Стана“, положена като пендара от Божията десница в пазвата на Троянския балкан. От терасата на една красива вила, очакването ми за пътуване назад във времето, ме приземява в чифт практични маратонки, с които нямам търпение да навляза в босоногото минало на неговия роден край.
- Аз съм оттук – пояснява домакинът ми. И вече няма начин да го оставя на мира. Докато не ми разкаже за училището и църквата. За кладенеца и музея. За къщите и хората, предишни и днешни. За старците и децата. За отишлите и идващите. В неговия сътворен за добро свят, в който неслучайната случайност ме заведе. Защото в селската идилия на един домашен кът, егоистично побягнала от преследващите ме проблеми, свита на топка в недоверие към свои и чужди, аз срещнах... истинския Джон. Пра –пра внук на Тодор Бурмов, съставител на Първото българско правителство след Освобождението, министър на вътрешните работи и временно управляващ народното просвещение и Хаджи Калчо Дренски, първия пловдиски банкер. Днес Джон Бризби е кралски юридически съветник, председател на фондация „Приятели на България“, светска личност от бляскавия Лондон. И тогава, в уж спокойния уют на кратката ми ваканция, аз за втори път и наистина се запознах с него – българина с английска кръв и англичанина с българско сърце. Имах щастието да гостувам в пресътворената от него наша родина. Възкресена и споделена. Автентичната ми, лелеяна и обичана България.
- Направихме приземния етаж със спални помещения, за да могат децата – сираци да се чувстват удобно, когато идват тук – с английска практичност обяснява той.
- А дървените орнаменти по стените оригиналните ли са? – с нетърпение го изпреварвам аз.
- Възстановихме училището така, както е било направено в 1893та година от благодетелите Хаджи Калчо Дренски и Константин Хаджи Калчов – скромно отвръща техният потомък – а в 2003та, заедно със съпругата ми Клер, го реставрирахме в памет на майка ми – Лиляна Данева Хаджи Калчева – Бризби. Построихме и църква, която нарекохме „ Храм на Пресвета Богородица – Живоносен Източник“, вдигнахме и кладенците на селото. И някои къщи. И чешмата...
За да е жива паметта, чрез която идващите дотук се зареждат с надежда. Така си помислих тогава. А го пиша сега. Понеже разбрах, че никоя добрина не бива да бъде премълчавана. Че добрината не е ничия. Че добрината трябва да се огласи. За да я чуем, усетим и похвалим. Както някога. Когато не сме знаели що е завист. И сме приемали стореното за човеците благо като дар Божий.
- А защо никой досега не е писал за Вас и цялата тази благотворителност, която правите? – настойчиво питам аз.
- Because I am a very private person – отговаря той. Ще преведа тази фраза на своя си, личен български. Защото вярвам, че духът на селцето „Баба Стана“ откликна на въпроса ми чрез изискания английски на своя наследник именно по този начин:
- Аз съм много скътан човек – каза Джон. И аз разбрах, че да скъташ истинската България, като дари в ракла, е най-добрият начин за оцеляване. Да я открие само този, който има очи да види. И душа да я побере. И сърце, да я усети. Другите нека обитават своето лъжовно настояще. Те просто не са способни да оценят, че миналото може да пренесе мъдрост в бъдещето само, ако е запазено непокътнато. Скътаното минало е един от смислите на живота.
- Елате да ви покажа стаята, дето е спал даскалът на училището – подканя ме моят неочакван българин – а после разгледайте и фотографиите по стените. Някои от тях пазят лицата на учениците. Вижте босите им крака. Затова и наградите за отличен успех са били менчета - съдове за вода и храна. Децата са се радвали на такива неща. Носили са ги у дома си. Да се гордеят и да ги ползват семействата им.
От стените ме гледат потъмнелите образи на земята ми. Жадни за знание. С бакърени менчета в ръце.
Мила Българийо, не знаех досега, че любословието ти се измерва с менче, скътало години учение и малко мечти, с които да потеглиш към живота.
- С последното менче в махала „Баба Стана“, дарено от майката на бай Милко, някогашна ученичка в училището, днес кръщаваме деца в църквата – добавя Джон.
А аз си мисля, че ние, българите, сме позабравили своите менчета, залисани да гребем в битието с алчните си джобове.
Да разгледаш отвътре училището в махала „Баба Стана“ се равнява на разходка в историята. Просто можеш да я прочетеш и проследиш събитията по потъмнелите страници на „The Illustrated London News” и “Le Petit Journal” от началото на 19 век. Да срещнеш погледа на руския император Александър Втори, или очи в очи да се запознаеш със строгото лице на Хаджи Калчо Дренски, застанал със сурово достойнство пред обектива. Облечен с чохен контош. Сериозен и непоклатим за бъдещето. И за вечността.
- Помните ли главата «Радини вълнения» от «Под игото» на Вазов? – усмихнато ме провокира Джон.
- Разбира се, нали я преподавам на учениците си в Лондон – леко засегната отвръщам аз.
- Заповядайте тогава в театралната зала – тържествено ме кани домакинът ми – мечтата ми е някой ден в нея да гледам представлението на «Многострадална Геновева». Вярвам, че усещането ще е като в романа.
Тогава прозрях, че в съвременния роман на махала «Баба Стана» има една глава, която непрекъснато трябва да бъде дописвана, доизговаряна и досътворявана. Като отворен финал от миналото към предговора на бъдещето. И там, на приветливата сцена, украсена с флаговете на България, Великобритания и Обединена Европа, има място за всички, които има какво да кажат. Защото в началото бе Словото. И нека то бъде похвално. Ще го започна така:
Скъпи Джон Бризби, знаете ли, че още със създаването на тази зала във възроденото от Вас училище, с подаряването на рояла, на който могат да свирят всички деца без родители, за да упражняват таланта си, Вие сте заселили завинаги духа на Геновева в това училище? И не само него. И не само там. Защото, накъдето и да тръгнеш в това мъничко селце с бели къщи и плочени покриви, отвсякъде те обгръща България. Онази чистата, вечно чакащата, нищо неискащата от разпилените си по света деца, България. В живота Ви сигурно има много възможности. Но ме държи усещането, че единствено истинската, абсолютно сигурната и неизменната е тази, при Вашия корен, у дома. При живоносния източник на любовта. И ако някой, вместо да Ви похвали, реши да попита не е ли недостатъчно да възкресиш само едно село, когато Родината има нужда от огромни инвестиции и други грандиозни начинания, моля, отговорете вместо мен със следната притча:
« Веднъж едно момче, се разхождало покрай брега на океана. А предишната нощ имало буря и разярените вълни изхвърлили на пясъка хиляди морски звезди. Те всички умирали под палещите лъчи на слънцето. Момчето се навело, взело една от тях и я върнало обратно във водата.
- Защо правиш това – попитал Океанът - нима жестът ти има значение за останалите звезди, които не можеш да спасиш?
Момчето се усмихнало и отговорило:
- Аз мога да спася само една и това означава много за нея и мен!»
Здравка Владова – Момчева
Saturday 12 September 2015
Чифт обувки и чаша супа
- Като ти дават – еж, като те гонят – беж - тъй ме поучаваше, лека му пръст, комшията бай Иван Марков, последният обущар в махалата – затуй, ша ти сипна една чашка супа, от мойта, днескашната и после като ти тропна чепичките на тезгяха, вземай и дим да те няма! Тичай навън, на светлото да играеш Здравулинчиии, Здравулинчи.Какво ли знаеш ти за живота, мойто дете!
Оперила кръгли очи, като недозрели маслини, с побесняло за пустия му живот любопитство, проследявах всяко мистериозно движение на застоялите паяжини в мрачния коридор на „ателието“. Имах чувството, че само ако мръдна и призраците на всички бай Иванови предци-обущари, ще ме връхлетят с вещерски кикот и ще ме насметат на пътя. Още преди да съм опитала супата на мъдростта. И преди да съм разбрала, че бягството всъщност, е само повреден крачкомер на страха...
...
- Моля ви! Елате да проверите камиона ми! Мисля, че под шасито са се скрили бежанци!
Фразата на очукан английски долита от Тир-а, заклещен до мен, в километричното задръстване от коли, нанизани по магистралата към Кале в самия край на Европа. Чифт износени обувки се търкалят край гигантските колела на камиона, а изплашеният шофьор довършва на френски обясненията си към маскираните полицаи. Те реагират светкавично. В пълно въоръжение с пистолети, палки и спрейове.Необичайно оперение за елегантните французи, днес камуфлажно покрили с униформи прословутата си любов към живота. Бланширана във вечерната сауна на жегата, натискам „стоп“- а на миналото, за да издухам детската си България чрез климатика навън. Защото там, екшънът е светкавичен. И заслужава да си го щракна за спомен. Намахан немец в мазни бермуди сочи босите си тролски стъпала на скупчените около него военни и с адска досада им обяснява как в шибания трафик му се възпалили шибаните мазоли и затова изхвърлил шибаните си обувки през прозореца на шибаната си кола. И няма ли да има край това шибано чакане, че да стигнем най-сетне до шибаната Англия, понеже там, разбирате ли...
Аз вече нищо не разбирам! Оттатък мантинелата, отвъд кордона от пазители на ступорния ред в уреденото ни, предплатено задръстване към обетования Остров, ни наблюдават тъмни, спокойни очи. Леко насмешливи даже. И фиксират мишите топурдии по трасирания ни път, където чифт излинели подметки взривяват ужаса на законните туристи.
- Това са бежанцииите – проточва гласните в тайнствена фраза червенокосата дама в мерцедеса до мен – дано по-скоро да мръднем напред.
Знаете ли, че мръдването напред също е бягство? Защото никога не можеш да бъдеш сигурен кой и как ще заеме пространството след теб. Нито пък, къде ще попаднеш след фаталното мръдване...
Луксозният лагер за британски граждани и легални гости на Албиона приветливо ни приютява сред високите си четириметрови заграждения, осветени като на рок-концерт от мощни прожектори и блещукащи видео-камери. Намърдани в десетки редици, номерирани и подредени в колите си, всички поданици на Кралството усещаме Нормалността. Тя се вие в цивилизовани опашки край химическите тоалетни, играе среднощен баскетбол в уредените вътрешни платформи и възпитано цирика в обработените пенсионерски гласове на бъркшърския църковен хор, окичил с добродушни плакати старомодния микробус на току що заършилото си европейско турне. Един цял свят. Клетка на реда в клетката на хаоса, който тихо ни обкръжава. И ни гледа със спокойни, даже леко насмешливи очи.
- Желаете ли чаша супа, госпожо - до мен застава служител на Евротунела и с дрезгав от преумора акцент продължава да напредва в професионалните дебри на учтивостта - подвижните кухни са на всеки ъгъл. Подкрепете се, престоят при нас може да продължи от три до четири часа.
Когато си в престой, дават ли ти – еж, откликват гъвкавите ми инстинкти. В противен случай, усещането, че си временен гост, може да премине в параноя, че си постоянен затворник. Димящата пихтия от сол и консерванти вдига за секунди статуса на сетивата ми. Когато съм в режим с висок статус на сетивата дръзвам да се осмелявам. Аз съм прошнурована и подпечатана британска гражданка все пак. Знам правата си и следователно имам картбланш да отида до самата линия на телената ограда. Нали така? Все пак опитът ми на бивша емигрантка ме е научил, че любопитството освен печал, може да съставя и лично мнение. Не че има значение, когато, в крайна сметка билетът ми до Англия е платен и това, което се очаква от мен, е само да следвам правилата.
Оттатък мрежите група мъже на около тридесет години, тъмнолики и добре екипирани в спортните си дрехи, ме оглежда преценяващо. В погледите им не просветва глад. Следполунощният хлад не ги притеснява. Отпивам от чашата с лизгава течност. Един от тях вади марков джиесем от джоба си и на отличен английски докладва на някого в нощта - „ в момента ги хранят“. Усещането, че съм в зоопарка на живота си, точно в момента на хранене, внезапно ме депресира до насълзяване. „Беж, Здравулинчи, беж!“, насъсква чрез вътрешния ми глас бай Иван. Мога да отида единствено до другата страна на загражденията. Овъд е забранено за свободни граждани. Защото има опасност да се превърнат в бежанци. А свободата е за онези, които разчитат на здравите си обувки. И не се страхуват да вървят пеша след обитателите на луксозни коли, които искат само още малко да мръднат напред. Защото след мръдването се освобождава пространство. И в него може да се насели всеки, който не е продал първородството си за чаша супа на прах.
Здравка Владова-Момчева
Оперила кръгли очи, като недозрели маслини, с побесняло за пустия му живот любопитство, проследявах всяко мистериозно движение на застоялите паяжини в мрачния коридор на „ателието“. Имах чувството, че само ако мръдна и призраците на всички бай Иванови предци-обущари, ще ме връхлетят с вещерски кикот и ще ме насметат на пътя. Още преди да съм опитала супата на мъдростта. И преди да съм разбрала, че бягството всъщност, е само повреден крачкомер на страха...
...
- Моля ви! Елате да проверите камиона ми! Мисля, че под шасито са се скрили бежанци!
Фразата на очукан английски долита от Тир-а, заклещен до мен, в километричното задръстване от коли, нанизани по магистралата към Кале в самия край на Европа. Чифт износени обувки се търкалят край гигантските колела на камиона, а изплашеният шофьор довършва на френски обясненията си към маскираните полицаи. Те реагират светкавично. В пълно въоръжение с пистолети, палки и спрейове.Необичайно оперение за елегантните французи, днес камуфлажно покрили с униформи прословутата си любов към живота. Бланширана във вечерната сауна на жегата, натискам „стоп“- а на миналото, за да издухам детската си България чрез климатика навън. Защото там, екшънът е светкавичен. И заслужава да си го щракна за спомен. Намахан немец в мазни бермуди сочи босите си тролски стъпала на скупчените около него военни и с адска досада им обяснява как в шибания трафик му се възпалили шибаните мазоли и затова изхвърлил шибаните си обувки през прозореца на шибаната си кола. И няма ли да има край това шибано чакане, че да стигнем най-сетне до шибаната Англия, понеже там, разбирате ли...
Аз вече нищо не разбирам! Оттатък мантинелата, отвъд кордона от пазители на ступорния ред в уреденото ни, предплатено задръстване към обетования Остров, ни наблюдават тъмни, спокойни очи. Леко насмешливи даже. И фиксират мишите топурдии по трасирания ни път, където чифт излинели подметки взривяват ужаса на законните туристи.
- Това са бежанцииите – проточва гласните в тайнствена фраза червенокосата дама в мерцедеса до мен – дано по-скоро да мръднем напред.
Знаете ли, че мръдването напред също е бягство? Защото никога не можеш да бъдеш сигурен кой и как ще заеме пространството след теб. Нито пък, къде ще попаднеш след фаталното мръдване...
Луксозният лагер за британски граждани и легални гости на Албиона приветливо ни приютява сред високите си четириметрови заграждения, осветени като на рок-концерт от мощни прожектори и блещукащи видео-камери. Намърдани в десетки редици, номерирани и подредени в колите си, всички поданици на Кралството усещаме Нормалността. Тя се вие в цивилизовани опашки край химическите тоалетни, играе среднощен баскетбол в уредените вътрешни платформи и възпитано цирика в обработените пенсионерски гласове на бъркшърския църковен хор, окичил с добродушни плакати старомодния микробус на току що заършилото си европейско турне. Един цял свят. Клетка на реда в клетката на хаоса, който тихо ни обкръжава. И ни гледа със спокойни, даже леко насмешливи очи.
- Желаете ли чаша супа, госпожо - до мен застава служител на Евротунела и с дрезгав от преумора акцент продължава да напредва в професионалните дебри на учтивостта - подвижните кухни са на всеки ъгъл. Подкрепете се, престоят при нас може да продължи от три до четири часа.
Когато си в престой, дават ли ти – еж, откликват гъвкавите ми инстинкти. В противен случай, усещането, че си временен гост, може да премине в параноя, че си постоянен затворник. Димящата пихтия от сол и консерванти вдига за секунди статуса на сетивата ми. Когато съм в режим с висок статус на сетивата дръзвам да се осмелявам. Аз съм прошнурована и подпечатана британска гражданка все пак. Знам правата си и следователно имам картбланш да отида до самата линия на телената ограда. Нали така? Все пак опитът ми на бивша емигрантка ме е научил, че любопитството освен печал, може да съставя и лично мнение. Не че има значение, когато, в крайна сметка билетът ми до Англия е платен и това, което се очаква от мен, е само да следвам правилата.
Оттатък мрежите група мъже на около тридесет години, тъмнолики и добре екипирани в спортните си дрехи, ме оглежда преценяващо. В погледите им не просветва глад. Следполунощният хлад не ги притеснява. Отпивам от чашата с лизгава течност. Един от тях вади марков джиесем от джоба си и на отличен английски докладва на някого в нощта - „ в момента ги хранят“. Усещането, че съм в зоопарка на живота си, точно в момента на хранене, внезапно ме депресира до насълзяване. „Беж, Здравулинчи, беж!“, насъсква чрез вътрешния ми глас бай Иван. Мога да отида единствено до другата страна на загражденията. Овъд е забранено за свободни граждани. Защото има опасност да се превърнат в бежанци. А свободата е за онези, които разчитат на здравите си обувки. И не се страхуват да вървят пеша след обитателите на луксозни коли, които искат само още малко да мръднат напред. Защото след мръдването се освобождава пространство. И в него може да се насели всеки, който не е продал първородството си за чаша супа на прах.
Здравка Владова-Момчева
Thursday 23 April 2015
Първомайска дилема
Лелеее, днес ка Майкъл Андонов Корубелиев, стриктен банков консултант в Лондонското Сити, се събуди и осъзна, че животът му е преминал най-малко през три поредни ери – Лаическа, Социалистическа и Капиталистическа! Същи динозавър, на когото дълбоко закопаните в скука и натягане, български корени, са го мутирали от обещаващ Комсомолски секретар на някогашната „Първа Майска Тутраканска Гимназия“ в щъкащ осивял субект с подозрително глобално излъчване по запецващите асансьори на мъглява империалистическа кариера!
Да осмислиш себе си в ергенската недостатъчност на полу – петдесетгодишната възраст, когато шефката ти е взискателна ошеметяваща блондинка с устни като подбалкански божур, а душата ти – шизоидна тръпка по младостта, попаднала вече в светлото бъдеще, за Майкъл се равнява на тресване с юмрук по идеално работещ компютър! Всичките му там, системи, файлове, информационни полета и фейсбуци с невинни закачки по фотошопнати девици, за миг се омешват и бъзват по екрана на разджурканите му емоции, където твърдото сталинистко възпитание на неговия дядо Пройо, залог за нерзбиваемата му днес, капиталистическа дисциплина, ръгва насреща с един единствен, римуван и ясен спартански въпрос:
„Мечката се мие, чисти във потоците сребристи.
Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“
Ха сега де! Как ще има пречка! Та нали десетилетия наред, бичуван от комунистическата хигиена насадена в честната му душа, Майкъл търка до самозапалване идеално поддържаните си зъби. Със „Сенсодин“, че венците му са проблемни. Обаче, година по година, вътрешният конфликт на започнатата в детската му България драма, се наслагва в битието без надежда за скорошен катарзис. Защото, днешният Майкъл, някогашният Мишо Суека, преименуван, образован и рендосан до неузнаваемост на Запад, дълбоко в себе си остава честният, редови комсомолски продукт на родния Тутракан, изтикал го с надежда за вчеловечване по големия свят. Вярно, по партийна линия, че не му достигаха високите оценки, но все пак го изтика. А какво направи той, внукът на Пройо Корубелиев? Взе, че се прекръсти, а на всичкото отгоре си уреди живота така, че и родният му дядо да не може да го познае. Бирени запойчета с колегите всеки четвъртък, картинг и пица веднъж месечно, и... постоянно бълнуване по балконския бюст на Дороти Рейгън, същата онази шефка, ошеметяващата блондинка с устни като подбалкански божур, разбиващо взискателна към всичките три ери на същността му. Кокетно-съблазнителна към Лаическата. Презрително – унищожителна към Социалистическата. И фатално – съдбовна към Капиталистическата. Щото, без да си кривне душичката, Майкъл знае как фатално зависи от съдбовното решение за следващото повишение на заплатата си от тази чаровна капиталистическа гаднярка. В диалектически разфокусираното му мироздание, героите – антиподи на вътрешната му пиеса го товарят с раздираща трагическа вина. От една страна, железният сталинист, дядо му Пройо, издигнал в осветеното минало правдивия лозунг – „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система!“, а от друга жадуваната Дороти с предателската империалистическа фамилия и тяло амфорно, тяло неуморимо... Като летяща крепост в сърцето на подчинения и агресор.
- Божичко, как нищо не ми се прави днес – циква Дороти, надвесена над регистъра с месечните възнаграждения – дали защото утре започва месец май...
- Или защото, когато работиш в петък шефът ти умира – услужливо вмята завоалирана българска мъдрост в диалога Майкъл – все едно. Да отидем на по бира в пъба до банката?
По счумросаното, неартистично небе на Лондонското Сити, плъзва прелъститетелен слънчев лъч и цопва в питиетата на двама влюбени. Като разпояващ лазер в желязна завеса. Като нишка на идеологически неодобряван съюз, в чиято сюрреалистична анти-логика, упоена в уиски след старстна, с губещи се кадри,първомайска нощ, Майкъл бавно идва на себе си в амебно – дребната си квартира. Свит като пудел в божествените крака на владетелката си.
„Кое е най-сладкото нещо на света?“ – дудне като в оживял кошмар непоклатимият Пройо.
- Ъъъъъъ, любовта? – едва изтъркулва на български грешният му внук.
- Трудът! – победоносно изгърмява предтечата – Време е да ставаш, защото, мечката се мие, чисти...
- Във косите и сребристи – трансформира миналото в настояще банковият консултант – Днес ще бъда кротка мечка, щом ме топлят като в печка!
- Какво казваш, Майк? – отронва в просъница неустоимата Дороти.
- Нищо спешно, скъпа – делово отвръща обиграният джент – просто малка първомайска дилема. Би ли се замислила да промениш фамилното си име от Рейгън на Корубелиева в бъдеще?
В порозовялата островна утрин, слънцето огъва хоризонта в горещ, бракуващ пръстен. По него, като щипки, издухани от Юг, малки лястовици простират светли надежди. Лаически. Социалистически. И Капиталистически. Любовен триптих, глобалистически недовършен и невидим за света, като... четвърто измерение...
Здравка Владова-Момчева
Да осмислиш себе си в ергенската недостатъчност на полу – петдесетгодишната възраст, когато шефката ти е взискателна ошеметяваща блондинка с устни като подбалкански божур, а душата ти – шизоидна тръпка по младостта, попаднала вече в светлото бъдеще, за Майкъл се равнява на тресване с юмрук по идеално работещ компютър! Всичките му там, системи, файлове, информационни полета и фейсбуци с невинни закачки по фотошопнати девици, за миг се омешват и бъзват по екрана на разджурканите му емоции, където твърдото сталинистко възпитание на неговия дядо Пройо, залог за нерзбиваемата му днес, капиталистическа дисциплина, ръгва насреща с един единствен, римуван и ясен спартански въпрос:
„Мечката се мие, чисти във потоците сребристи.
Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“
Ха сега де! Как ще има пречка! Та нали десетилетия наред, бичуван от комунистическата хигиена насадена в честната му душа, Майкъл търка до самозапалване идеално поддържаните си зъби. Със „Сенсодин“, че венците му са проблемни. Обаче, година по година, вътрешният конфликт на започнатата в детската му България драма, се наслагва в битието без надежда за скорошен катарзис. Защото, днешният Майкъл, някогашният Мишо Суека, преименуван, образован и рендосан до неузнаваемост на Запад, дълбоко в себе си остава честният, редови комсомолски продукт на родния Тутракан, изтикал го с надежда за вчеловечване по големия свят. Вярно, по партийна линия, че не му достигаха високите оценки, но все пак го изтика. А какво направи той, внукът на Пройо Корубелиев? Взе, че се прекръсти, а на всичкото отгоре си уреди живота така, че и родният му дядо да не може да го познае. Бирени запойчета с колегите всеки четвъртък, картинг и пица веднъж месечно, и... постоянно бълнуване по балконския бюст на Дороти Рейгън, същата онази шефка, ошеметяващата блондинка с устни като подбалкански божур, разбиващо взискателна към всичките три ери на същността му. Кокетно-съблазнителна към Лаическата. Презрително – унищожителна към Социалистическата. И фатално – съдбовна към Капиталистическата. Щото, без да си кривне душичката, Майкъл знае как фатално зависи от съдбовното решение за следващото повишение на заплатата си от тази чаровна капиталистическа гаднярка. В диалектически разфокусираното му мироздание, героите – антиподи на вътрешната му пиеса го товарят с раздираща трагическа вина. От една страна, железният сталинист, дядо му Пройо, издигнал в осветеното минало правдивия лозунг – „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система!“, а от друга жадуваната Дороти с предателската империалистическа фамилия и тяло амфорно, тяло неуморимо... Като летяща крепост в сърцето на подчинения и агресор.
- Божичко, как нищо не ми се прави днес – циква Дороти, надвесена над регистъра с месечните възнаграждения – дали защото утре започва месец май...
- Или защото, когато работиш в петък шефът ти умира – услужливо вмята завоалирана българска мъдрост в диалога Майкъл – все едно. Да отидем на по бира в пъба до банката?
По счумросаното, неартистично небе на Лондонското Сити, плъзва прелъститетелен слънчев лъч и цопва в питиетата на двама влюбени. Като разпояващ лазер в желязна завеса. Като нишка на идеологически неодобряван съюз, в чиято сюрреалистична анти-логика, упоена в уиски след старстна, с губещи се кадри,първомайска нощ, Майкъл бавно идва на себе си в амебно – дребната си квартира. Свит като пудел в божествените крака на владетелката си.
„Кое е най-сладкото нещо на света?“ – дудне като в оживял кошмар непоклатимият Пройо.
- Ъъъъъъ, любовта? – едва изтъркулва на български грешният му внук.
- Трудът! – победоносно изгърмява предтечата – Време е да ставаш, защото, мечката се мие, чисти...
- Във косите и сребристи – трансформира миналото в настояще банковият консултант – Днес ще бъда кротка мечка, щом ме топлят като в печка!
- Какво казваш, Майк? – отронва в просъница неустоимата Дороти.
- Нищо спешно, скъпа – делово отвръща обиграният джент – просто малка първомайска дилема. Би ли се замислила да промениш фамилното си име от Рейгън на Корубелиева в бъдеще?
В порозовялата островна утрин, слънцето огъва хоризонта в горещ, бракуващ пръстен. По него, като щипки, издухани от Юг, малки лястовици простират светли надежди. Лаически. Социалистически. И Капиталистически. Любовен триптих, глобалистически недовършен и невидим за света, като... четвърто измерение...
Здравка Владова-Момчева
Tuesday 14 April 2015
До Женева и назад
Ако искате да прекарате лекомислена пролетна ваканция в глобализираното пространство на Европа, не ходете в Женева. Или пък... отидете, за да разберете отпосле, като се върнете в отправната точка, колко ще ви е хубаво!
Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.
Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.
И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.
Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!
Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.
На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:
- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?
- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.
- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.
Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:
- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.
Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?
Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...
Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!
Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!
Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.
Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:
- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...
- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...
Здравка Владова-Момчева
Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.
Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.
И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.
Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!
Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.
На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:
- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?
- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.
- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.
Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:
- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.
Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?
Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...
Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!
Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!
Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.
Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:
- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...
- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 18 March 2015
Романтично намерение
Пролет е, скъпи приятели, та някак на всички ни става по-ве дро в битието и съзнанието. Гушнало ми се е едно ми ти слънчице на небосвода, лъщи отгоре като излъскан автомобилен тас, а отдолу, по грешната асфалтирана земя, найлонови торбички и хартийки разпукват като сакура /цъфнали вишни/ в тържеството на живота.
Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.
Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:
- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?
На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.
В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:
- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!
Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:
- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!
По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...
Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!
Здравка Владова-Момчева
Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.
Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:
- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?
На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.
В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:
- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!
Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:
- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!
По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...
Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!
Здравка Владова-Момчева
Friday 6 March 2015
Разнищване
Тридесет и седем крачки до ненаситната паст на метрото. Улична количка за хот-дог. Будка за вестници. Тълпа. Таксита и улици, преситени от хора. Битието е навсякъде и никъде. Като американска мечта – постоянно движение по изтощителната спирала на стремежите. С позабравено начало и неясен край. Нагоре. Застой. Пак нагоре. Където не достига въздух. А самотата се натрупва в андроген. Да бъдеш все по-малко жена не е рецепта за самодостатъчност в живота.
Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...
Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.
Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:
- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.
Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?
- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...
Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.
- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...
Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...
Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...
Здравка Владова-Момчева
Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...
Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.
Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:
- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.
Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?
- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...
Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.
- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...
Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...
Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...
Здравка Владова-Момчева
Tuesday 17 February 2015
Освобождение
- На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата/ имота/, че да я нагоди за пред света.
Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота...
- Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?
В пряката реч на битието, забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.
- А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.
Нямам почит да изслушам записа до край. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си,в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!
- Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор...
- Папките с напусналите - в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.
Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка,на когото, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.
- Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто... сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.
- Тук ли си още Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай докато се върна.
Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица настоява да го дослушам:
- По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре и, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат...
Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.
- Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. Тъй и тъй отче Тома, рекъл човекът, ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.
Телефонът ми звъни:
- Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми – Искаш ли да взема бутилка вино?
Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:
- Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. Попадийо, рекъл, зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай... И дума повеке не казал.Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото...
- И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?
Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм пра-внучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното.Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша.Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!
Здравка Владова-Момчева
Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота...
- Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?
В пряката реч на битието, забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.
- А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.
Нямам почит да изслушам записа до край. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си,в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!
- Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор...
- Папките с напусналите - в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.
Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка,на когото, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.
- Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто... сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.
- Тук ли си още Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай докато се върна.
Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица настоява да го дослушам:
- По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре и, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат...
Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.
- Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. Тъй и тъй отче Тома, рекъл човекът, ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.
Телефонът ми звъни:
- Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми – Искаш ли да взема бутилка вино?
Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:
- Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. Попадийо, рекъл, зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай... И дума повеке не казал.Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото...
- И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?
Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм пра-внучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното.Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша.Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 4 February 2015
Валентинка за полковник Кийн
Животът е униформа, а битието – дълг, който изпълняваш, докато дишаш. Ако някой твърди нещо друго,значи е безработен мечтател без спестявания за дисциплинирани старини.
Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.
- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?
Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.
- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.
- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?
Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.
- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.
Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.
- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.
- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?
Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...
- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...
Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.
Здравка Владова-Момчева
Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.
- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?
Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.
- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.
- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?
Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.
- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.
Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.
- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.
- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?
Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...
- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...
Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday 21 January 2015
Най-страшната дума
Казват, че дългото време, прекарано без практикуване на родната реч,превръща хората в невъзвръщенци. Твърдят, че усвояването на друг език, добавя още една душа към твоята. Следователно, глобалната шизофрения е поносима тъкмо за би – духовните граждани на света, позабравили своето и ненаучили чуждото докрай. Нещо като китайска храна, приготвена в английски ресторант и сервирана с европейски прибори на азиатски туристи...
- Всъщност, отдавна съм изгубил интерес към вкуса на храната. Поглъщам я единствено, за да успея да се придвижа от сутрешния душ до вечерния вестник. По средата предъвквам само комбинации. Сбръчкани сухари като кожата на Шърмейн и обезмаслени шейкове от комплиментите на подчинените ми. Накрая получавам киселини, а специалисти ми препоръчват ботокс, за да изглеждам по-млад.
Срещу мен, на масата в ъгъла на уютен лондонски ресторант, поглъща изречения и протеини дългогодишният ми колега Шон Рос. Нищо в цялостното му излъчване не подсказва, че този човек изобщо някога е бил щастлив. Ако се опитам да го вместя в думите на някое нашумяло английско меню, със сигурност трябва да избера нещо вегетарианско. Като грахово пюре, гарнирано с обезцветени моркови, например. Маргинализирана порция островен сплин, в долния ляв ъгъл на бледолика, угнетена от употреба, чиния.
- Освен това, жена ми настоява да се забавляваме! Предстои, виждаш ли, златната сватба на приятелите ни Есме и Рон, та за целта всички поканени трябва да научим репликите от някаква смъкната от Интернет, пиеса. За пирати и съкровища. Накрая, се разкрива кой е убиецът... Сякаш това има значение! Аз съм мъртъв още от сега. С всички тези задължения около забавлението. А се налага и сам да издялам дървения си крак, защото ще играя капитан на разбойнически кораб... Другите и те сами ще си шият костюмите...
Насред разбичканите възвишения на струпаното пред мен пиле по сечуански, забивам вилица в късче несмилаемо филе:
- Каква пиеса, какъв дървен крак?! Не каза ли, че отивате на празненство? Защо просто не купите бутилка скъпо вино и...
- Именно – загробва учудването ми Шон – тук, скъпа, е прието да се играе! Денонощно! Иначе се налага да си говорим. А вече никой не иска да прави това. Изчерпали сме времето, ваканциите, храната... Остана ни само страхът. Да не изтървем някоя дума. Най-страшната. И това да сложи край на социалните ни контакти. И на семейните пиеси. За които са нужни само някакви си дървени крака и заучени реплики...
Коя е най-страшната дума, Шон?
Въпросът виси като изветрял ароматизатор в междуметийния шум на колата ми. Жжжж, ккккк, яяяяя, сссссссссс. Жкяс! И това си е страшен отговор на реторичен въпрос. Особено, ако е зададен на англичанин. Безнадеждно е някак си и оставя питащия в прекъснат контакт. С Човечеството. И с тока на би-духовността. Сякаш езиците, моите спасителни буксири на мисълта, са затънали в отчаяната тиня на някоя недонаучена реплика. И след тях е останала празна, драматична, безкрайно засрамваща пауза...
На унилия януарски паркинг зад къщите, съседката Ела - Джейн дупчи гумите на общата съпружеска кола с малка, злобарска отвертка. До посинялото и от студ, босо краче, обуто в носталгична по слънцето джапанка, крее дестилирана топлина от преполовена бутилка уиски.
- Лъжец! Мръсник! Предател!
Страшни думи! Но коя от тях е най-страшната? Отминавам невидимо. В несмъкнатите от Интернет пиеси, намесата на съчувстващи статисти не предотвратява трагедията.
Моят дом е моята крепост. Стъкмена набързо от дантелени тухли и освежаващ латекс. Акустична. Трансмисионна. Анонимна. По невидимата, безезична нишка на спалнята ми, където с роботна точност обесвам не особено успешния си костюм от днешното офисно матине,отдясно – наляво преминава морзовата вибрация на съседското сдобряване.Клец, клец,лец, лец, ец, ец, ц, ц, ц.... Когато брачното ложе на други танцува, за случайните слушатели остават потресаващи философски просветления. Защото внезапно е август и аз, заедно с десетгодишните ми приятелчета, братче и сестриче, клечим във вуйчовия бостан, натопили ненаситни усти в резени едрозахарна диня.
- Ми, ко са напикам? – пита Вана, вперила топчести очи в неизбежното бъдеще.
- Зел съм ти сухи гащи! – делово обяснява Джако и вади смачкани пликчета от джоба на панталонките си – Днес може всички да се опикаме, защото току –що научих най-страшната дума на света!От бати Лазо. Който я каже три пъти поред, накрая умира!
- Не ни я казвай! – врясваме ужасени с Вана – не искаме да умрем! Още сме малки и не сме си дояли динята!
- Трябва да я знаете! – настоява демоничният брат – Така винаги ще можете да се пазите от нея! Най – страшната дума на света е... клецам! Първи път. И защото искам да ви спася, ще я повторя в съобщение. Тази вечер, под каруцата на дядо Аврам, ще се състои най-грандиозното клецане в махалата. Бати Лазо се е заканил да изкара душата на кака Рума. Да я утрепе, значи, знаете с какво! Не мога да го кажа трети път, защото животът ми е в опасност!
Тридесет и седем години по-късно, моят все още не е!Защото, никога не съм произнасяла тази дума. Заклевам се! Написаното на белия лист не се брои. Всъщност,англичаните играят пиеси, за да избегнат смъртоносното и изричане, нали? Или само я прилагат в действие, за да изкарат душата на партньора си по по-цивилизован начин? Когато си от Балканите моралните категории винаги се объркват! Затова на другата сутрин, докато чистя наслоения мраз от предното стъкло, с крайчеца на окото си наблюдавам как Ела – Джейн изнася своите куфари в паркираното такси пред входа на къщата и. Отвътре, мъжът и по пижама, безпомощно се опитва да каже нещо. Лицето му прилича на оклецана истина, готова да отърколи най-страшната дума на света. Дали няма да му е за трети път? Или за първи? Имам предвид думата „прости“. Извънмерно човешка. Адски страшна. Направо убийствена дума! Аз, лично съм я казвала на глас само два пъти. Третият може и да ми е фатален. Някак си, по-лесно ми е да адаптирам „жкяс“-а в речниковия си фонд. Препоръчвам ви това слово. Безопасно е и може да се прилага всеки ден. Просто запалвате двигателя и превключвате на скорост...
Здравка Владова-Момчева
- Всъщност, отдавна съм изгубил интерес към вкуса на храната. Поглъщам я единствено, за да успея да се придвижа от сутрешния душ до вечерния вестник. По средата предъвквам само комбинации. Сбръчкани сухари като кожата на Шърмейн и обезмаслени шейкове от комплиментите на подчинените ми. Накрая получавам киселини, а специалисти ми препоръчват ботокс, за да изглеждам по-млад.
Срещу мен, на масата в ъгъла на уютен лондонски ресторант, поглъща изречения и протеини дългогодишният ми колега Шон Рос. Нищо в цялостното му излъчване не подсказва, че този човек изобщо някога е бил щастлив. Ако се опитам да го вместя в думите на някое нашумяло английско меню, със сигурност трябва да избера нещо вегетарианско. Като грахово пюре, гарнирано с обезцветени моркови, например. Маргинализирана порция островен сплин, в долния ляв ъгъл на бледолика, угнетена от употреба, чиния.
- Освен това, жена ми настоява да се забавляваме! Предстои, виждаш ли, златната сватба на приятелите ни Есме и Рон, та за целта всички поканени трябва да научим репликите от някаква смъкната от Интернет, пиеса. За пирати и съкровища. Накрая, се разкрива кой е убиецът... Сякаш това има значение! Аз съм мъртъв още от сега. С всички тези задължения около забавлението. А се налага и сам да издялам дървения си крак, защото ще играя капитан на разбойнически кораб... Другите и те сами ще си шият костюмите...
Насред разбичканите възвишения на струпаното пред мен пиле по сечуански, забивам вилица в късче несмилаемо филе:
- Каква пиеса, какъв дървен крак?! Не каза ли, че отивате на празненство? Защо просто не купите бутилка скъпо вино и...
- Именно – загробва учудването ми Шон – тук, скъпа, е прието да се играе! Денонощно! Иначе се налага да си говорим. А вече никой не иска да прави това. Изчерпали сме времето, ваканциите, храната... Остана ни само страхът. Да не изтървем някоя дума. Най-страшната. И това да сложи край на социалните ни контакти. И на семейните пиеси. За които са нужни само някакви си дървени крака и заучени реплики...
Коя е най-страшната дума, Шон?
Въпросът виси като изветрял ароматизатор в междуметийния шум на колата ми. Жжжж, ккккк, яяяяя, сссссссссс. Жкяс! И това си е страшен отговор на реторичен въпрос. Особено, ако е зададен на англичанин. Безнадеждно е някак си и оставя питащия в прекъснат контакт. С Човечеството. И с тока на би-духовността. Сякаш езиците, моите спасителни буксири на мисълта, са затънали в отчаяната тиня на някоя недонаучена реплика. И след тях е останала празна, драматична, безкрайно засрамваща пауза...
На унилия януарски паркинг зад къщите, съседката Ела - Джейн дупчи гумите на общата съпружеска кола с малка, злобарска отвертка. До посинялото и от студ, босо краче, обуто в носталгична по слънцето джапанка, крее дестилирана топлина от преполовена бутилка уиски.
- Лъжец! Мръсник! Предател!
Страшни думи! Но коя от тях е най-страшната? Отминавам невидимо. В несмъкнатите от Интернет пиеси, намесата на съчувстващи статисти не предотвратява трагедията.
Моят дом е моята крепост. Стъкмена набързо от дантелени тухли и освежаващ латекс. Акустична. Трансмисионна. Анонимна. По невидимата, безезична нишка на спалнята ми, където с роботна точност обесвам не особено успешния си костюм от днешното офисно матине,отдясно – наляво преминава морзовата вибрация на съседското сдобряване.Клец, клец,лец, лец, ец, ец, ц, ц, ц.... Когато брачното ложе на други танцува, за случайните слушатели остават потресаващи философски просветления. Защото внезапно е август и аз, заедно с десетгодишните ми приятелчета, братче и сестриче, клечим във вуйчовия бостан, натопили ненаситни усти в резени едрозахарна диня.
- Ми, ко са напикам? – пита Вана, вперила топчести очи в неизбежното бъдеще.
- Зел съм ти сухи гащи! – делово обяснява Джако и вади смачкани пликчета от джоба на панталонките си – Днес може всички да се опикаме, защото току –що научих най-страшната дума на света!От бати Лазо. Който я каже три пъти поред, накрая умира!
- Не ни я казвай! – врясваме ужасени с Вана – не искаме да умрем! Още сме малки и не сме си дояли динята!
- Трябва да я знаете! – настоява демоничният брат – Така винаги ще можете да се пазите от нея! Най – страшната дума на света е... клецам! Първи път. И защото искам да ви спася, ще я повторя в съобщение. Тази вечер, под каруцата на дядо Аврам, ще се състои най-грандиозното клецане в махалата. Бати Лазо се е заканил да изкара душата на кака Рума. Да я утрепе, значи, знаете с какво! Не мога да го кажа трети път, защото животът ми е в опасност!
Тридесет и седем години по-късно, моят все още не е!Защото, никога не съм произнасяла тази дума. Заклевам се! Написаното на белия лист не се брои. Всъщност,англичаните играят пиеси, за да избегнат смъртоносното и изричане, нали? Или само я прилагат в действие, за да изкарат душата на партньора си по по-цивилизован начин? Когато си от Балканите моралните категории винаги се объркват! Затова на другата сутрин, докато чистя наслоения мраз от предното стъкло, с крайчеца на окото си наблюдавам как Ела – Джейн изнася своите куфари в паркираното такси пред входа на къщата и. Отвътре, мъжът и по пижама, безпомощно се опитва да каже нещо. Лицето му прилича на оклецана истина, готова да отърколи най-страшната дума на света. Дали няма да му е за трети път? Или за първи? Имам предвид думата „прости“. Извънмерно човешка. Адски страшна. Направо убийствена дума! Аз, лично съм я казвала на глас само два пъти. Третият може и да ми е фатален. Някак си, по-лесно ми е да адаптирам „жкяс“-а в речниковия си фонд. Препоръчвам ви това слово. Безопасно е и може да се прилага всеки ден. Просто запалвате двигателя и превключвате на скорост...
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)