Търновски образи, островни скициДимо и Мария

- Пусни бе, пусни, твойта верица – викам на украинеца, а тоя дърррпа ли дърпааа! Абе ша та наръфа кучето бе, бляд нещастна, зарад едно парче месо що са излагаш! А оня ма гледа с бялкавите си очища и ем ръмжи, ем не пуска мръвката… Гладен. Да видиш как човек и пес са дърлят за кокала, че да ти са отще от живота! Мръдни са малко и ти де, нъл ша ти кавалерствам, ша пийш ли с мене едно кафе?

В квадратчето зелена площ пред кварталното магазинче на Мария, Димо изтегля Пейката и Масата, без които оживяването на махалата е невъзможно. Сигурна съм, че и те имат души, защото слушат и превръщат клюките в митове. Часът е десет и аз стоя под дървото с пазарска чанта в ръка, готова за среща с Търново. Скалният венец пред очите ми трепти в предстоящата жега на юли. Дом на открито. Сцена 2016 от спектакъла на завръщането ми.

Търновски образи, островни скициКрис

Плахи слънчеви петънца докосват мъхестата повърхност на изтормозения обществен мокет в градската библиотека като лапички на котки, преселили се в отвъдното. Покрай етажерките, наблъскани с книги прохождат любопитни дечица, доведени от изнервените си майки за следобедния клуб по четене, в който при подобаваща доза късмет, е напълно възможно да се завърже и социален контакт. Правоъгълни, тихи пътечки заглушават самотното витаене на прозрачни, изискани пенсионери в тематичната аура на рафтовете, където поредици по градинарство, готварство и правила за дресура на домашни любимци, предлагат спасителни заглавия – заместители на делничната самота. Капсулирани по интереси, душите смълчано се наблюдават.

Барикадирана в уютния ъгъл с компютрите, усърдно търся следи от уникални издания във виртуалния свят на матрицата, където всичко, от достолепното присъствие на „Илиада“, до прелъстителните реклами на бельо в лукавите полета на екрана, се превръща в милостив убиец на времето, прекарано със самата мен. Без тегави мисли за бъдещето. Или раздиращи въпроси за смисъла на живеенето в непреодолими обстоятелства.

Търновски образи, островни скициДейв

Той се обръща към мен с „your ladyship” и с церемониална куртоазия сервира на бюрото ми ужасното сутрешно кафе , закупено в навалицата на колежанската кантина. Носи розови ризи с ексцентрични вратовръзки, където цветовете се блъскат като в метро. Пъстри викове за внимание, онемели в усилието да бъдат забелязани и оценени:

- Обичам да нося собствената си градина на врата – казва Дейв – така никога няма да позволя на лятото да си отиде.

Ненавиждам това, което работи, защото непрекъснато ми се налага да търча с лаптопа до претрупания му офис и да го моля да ми обяснява поредния ъпдейт, който е направил в системата, тъкмо когато съм се научила да се справям с предишния. Колежките ми, обаче, го обожават! Защото Дейв е неоспоримият, ненадминат доставчик на внимание и комплименти за постоянния емоционален дефицит в женската ни, разграчена общност, впила невидимите си критични кабелажи в дрехите, бижутата и обноските на всяка една от нас. Той е гений! Целокупен и индивидуален ухажор за всеобщо ползване. Винаги на разположение. И винаги готов да ни накара да се почувстваме единствени. Също като в онази верига от италианската секция на „Маркс енд Спенсър“ , озаглавена „Пер Уна“ (за единствената), от която усърдно се издокарва цялата дамска половина на малкия град, жадна за марката „уникалност“, която уж им гарантира лелеяната изключителност в очите на разсеяните мъже.

Търновски образи, островни скициКайо

Той обитава махалата откакто се помня. С едно такова, отнесено от вихъра лице, с дрехи, неясни от употреба, спънат в краката, сякаш всеки момент едното му стъпало ще покрие другото. Не знам къде точно живее. Неговото присъствие винаги е било на улицата. Сред лафовете и клюките на квартала. Край биричките и клиентите в кръчмата. По летния, мърляв калдъръм на „Гурко“, преминаващ като туристите, които го извървяват ежедневно.

Кайо е навсякъде в спомените и завръщанията у дома. Неизменният втори план на привързаността ми към Стария град. Човешки, ухилен превод на търновското безвремие, опит за превръщане на вечността в настояще:

- Е що седиш с туй кафе насред пътя сега? От малко си беше такоз. Играй, играй с дечурлигата, че като са запъне посред улицата и диша ли диша. Не бой са, Търново си й Търново. Идеш, отиваш си, то си й тука. Няма да тръгне подире ти. Какó да напрайш?

Любов

Тигра доведе Суза в моя живот. Понякога става точно така. Отваряш вратата и отвъд прага те очаква някой, когото сякаш винаги си познавал, дори да не си подозирал как изглежда. Душа, облечена в тяло, само за да материализира контакт завинаги.

Завинаги запомних онзи тежък ден. Слънцето се цупеше в изпъкналото предно стъкло на колата ми. Не успях да спра, когато видях чудото, защото бях в трафик. Трафикът действа безотказно при неутрализирането на чудеса. Едва успях да зърна двата кръгли пробива в раздърпаното шапито на небосвода, изпълнени с вертикални джунглови цветове – електрически лиани на непонятно Божествено задкулисие. Багрите ме гледаха заговорнически. Най-късото съединение с Висините в моя живот. После отидох да пазарувам.

Притча за глухата жаба

Малката Жаба и Голямата Жаба рамкираха представата ми за престъпност в тийнейджърските години. Физиономиите им, недвусмислено приплоскани от побоища и тъпотия, висяха като суджуци до вратата на градската дискотека в Младежкия дом, та който и да дръзнеше да се промъкне в тарапаната, оставаше я с една – две цигари по-малко, я отнасяше по някой тукмак зад врата. Ей тъй, за хатъра на обществения ред и философската есенция на живота, че дори и при соц-а, няма пълно щастие. А трябваше да има! Нищо, че в наелектризираната тъмнилка на салона мацките подскачахме под изкусителните ритми на „Шери, шери лейди“ с ощипани дупета и сконфузени кавалери. Светлото бъдеще беше близо! И колчем в 18.30 часа ни насмиташе електрификацията, та мъждивите крушки светваха над главите ни с предупреждение да си вадим паспортите, че Народната Милиция приближава, двете Жаби изчезваха яко дим. С братски отскок я до парка, я в заблатената неизвестност на годините, където диското на живота така е приплоскало душите ни като суджуци, че нито се сещаме, нито можем да се познаем…

Людмила – руската сила!

Да изпиеш следобедното си кафе насред брекзита в добрата стара Англия под звуците на жива индийска музика и в компанията на предприемчива възрастна рускиня е кошмар, предвестник на истински островитянски апокалипсис!

Човек никога не е подготвен за сполетяващото го настояще, защото винаги бяга от миналото, вперил очи в ослепителното бъдеще. Това обикновено е най-ефикасният начин да пропуснеш всичко, което имаш в този живот – своето сега – поредния седмичен ден, в който си пренесъл мечтите си, с тайната надежда, че ще ги дотикаш до утре…

Обичам панаирите! Навремето, в зародиша на душата, още преди да налея думите с материя, слушах „Ригонда“-та, четирикракото радио на родителите си в Елхово, откъдето гласовитият звукопад на Лили Иванова ме втрещяваше с тази единствена, разпъната като шатра в пространството фраза – „панаииириии, пааанаииириии, мои детски най-красиви световее“…

И к‘во сега? Ама как така!/спешно помъдряване преди Брекзит/

Помъдряването е осъзнаване на глупостите, които сме извършили, докато си въобразяваме, че живеем по най – добрия начин. С други думи – едно безкрайно люшкане между логичния въпрос „ и к‘во сега“, и крайно нелогичното възклицание „ ама как така!“.

Ами, на! Така! Нещата, очевидно, се повтарят и само закъснялото просветление след всичко, което ни сполетява, чуква челото на човечеството, превърнало се в квадратен билборд на мисли, изписани със закъснение.

Навремето имах един обожател, Виктор, руснак и половина, с когото ни разпределиха да копаем буренясалите зидове от магерницата на средновековния манастир над Килифарево, докато по цял ден четкаме глинени парчетии и пожълтели глигански зъби под свирепото августовско слънце. Не ни пукаше за пустотията наоколо, нито за липсата на находки, понеже непрекъснато спорехме за Перестройката. Той – влюбен в мен и Горбачов. Аз – разхвърчана подир амбициите си да ме приемат Българска филология и постоянното шубе да не изпусна поредното писмо от Шумен, където гаджето ми изтърпяваше родната казарма.

LIDL IN THE MIDDLE

Забелязвате ли, вие там междинното поколение, как все по-често си мислите за живота като „имало едно време“? Защото да си междинен означава да свиеш душата си до хербарий, а изветрелите спомени да ти хрускат в емоциите като песъчинки след пресушено море.

Та във времето, дето имало ли го е, нямало ли го е и аз вече не знам, всичко ми беше по мярка. И ключът (за къщата и сърцето ми) вързан с ластик на врата ми, и киселите джанки (издули джобовете и мечтите ми) за замеряне на момчетата в нашата махала. Даже тайната ми любов към Стефчо от голямата група в детската градина, който от четиригодишен можеше да чете и ококорваше въображението ми с най-невероятните истории за коли, които фучели по пътищата с цели … пет километра в час, ме изпълваше като вселена.

Дори нищо да нямаш, все нещо имаш. И аз, сякаш предусетила голямото нямане в настоящето, награбих с безразборни шепи от личното си начало, ама толкова много, че днес, като тръгна по улицата чувам подире ми да дрънчат смеховете и добрините на нищите духом , блажени мои наивности. Толкова малки и простички, колкото са могли да бъдат в ималото ги някога минало свършено време.

Мъжко кралство

Да пътешестваш из кралство е привилегия на туристите. Да живееш в такова е трупане на мъдрост до живот...

Не ги осъзнавах тези умности преди шестнадесет години, когато цъкайки с език прохождах с шарени дипляни в ръце по сантиметровите улички на добрата стара Англия и се нагълтвах с чара и като бисквита от 1840 година. Аз обичам ретрото, защото е винаги на мода. А тук, на островна територия, трупането на имидж от него, заедно със солените цени на билетите за вход на замъци и имения , е просто рай за сантименталните носталгии на човечеството. Достатъчно е само да облечеш наопаки роклята си от миналия сезон, да се сдобиеш с капела, тип „абажур“ след светкавичната разпродажба на шапки в EBAY , току подир конните състезания в Аскот , за да развееш ресници с аристократично нехайство назад към историята. А тя, мумифицирана и скъпа, все така продължава да втрещява поколенията, с мощите на безбройните си експонати, грижливо сувениризирани и номерирани по рафтовете на местните есхибиции...

Необичайно Възкресение или от Лесново до Кеймбридж. И обратно... /На Дарина Станоилова/

Често си мисля с тъга за отмиращите български традиции. Дали защото живея в удобната клетка на навика или пък е просто смъглена носталгия? Не зная. Може и разстоянията да ми въздействат. Говоря английски. Подготвена съм учтиво да отхвърлям ненужните спомени от конкретните правила. Философията на мисленето ми е аналитична, глобализирана и толерантна. Отворена към света. Затова пък все по – заключена към дома, където оставих толкова много от себе си. Традициите не са това, което бяха. Много българи днес просто не си задават въпроси. Защото успехът е отговор на всичко. Мястото на върха е едно. Подгласниците са нездравословни. А питанията в хамлетовски натюрел – напразен сантимент за наивниците.

Страстната седмица е. Някога имах Великден, а сега, само празнични задължения. Уважението към различните Възкресения на Острова и в Родината, налага внимателно вникване в подробностите. Кога точно е “ Денят на палачинките“ / The Pancake Day / - тук и кога отпочва Великият пост – там, та да мога да свържа двата края на душата си в хармонията на лоялността? To be or not to be? Is this the question? Аз съм поданичка на Кралицата. И българка. Така де, доста несъвместими понятия. Ама успелите ще ме разберат. А тъгата по отмиращите традиции все така ме пристяга...

Бесове

Завърнах се. Но не се чувствам завърната. Завърнатите са някак примирени и пречупени. И се подчиняват на всички инструкции наоколо.

Аз живея в Кралството на инструкциите. Но вътрешно ме владее такъв български бяс, че държа на разстояние дори и онези, които дръзват да ме харесват. Като онази полудива котка Бяса, дето обитаваше край магерницата на Преображенския манстир до Търново и пердашеше със скалпелови лапи както благоверния си съпруг котарака Атанас, така и цялото им завърдаляно поколение от мяучещи дребосъци, нароили двора чаак до скалната бездна под църквата.

Веднъж посегнах да погаля проклетията, а тя ми издраска такъв урок в душата, че не усетих как ръката ми остана белязана с кървава арабеска. Като професионален подпис от нинджа, след бойна сесия с ококорен чирак - аматьор.

– Аз те харесвам ма, кучко – изсъсках тогава на котката - щях да ти дам парче сандвич да не кръстосваш наоколо като някакъв вампир. Ама няма кой теб да те завърне тука, та ще търкаааляш умрели мишки, дорде съвсем се съсухриш от злоба...

С добрите хора всеки ден е Великден/На Щефан и Гебхарт/

Да поживееш в мечтата си по време на световна криза е лукс, към който не всеки дръзва да се стреми. Осъзнавам го сто процента, но шансът за бягство от „тук“ и „сега“ ме омагьосва винаги, когато получа възможност да пътувам и да изчезна в пространството на магическата формула „В... В“.“ Великобритания... Велико Търново“. Уникална, единствена абревиатура, с многоточие в Европа, за безтегловна скитница като мен, която си позволява, напук на реалността, да предприема скокове от бъдещето към миналото. Така, както го желае душата ми, абсолютно неподвластна на обстоятелства и планиране. Застинала във вечното детство на живота, където искането и постигането са само мигове преди получаването на радост, чрез която навярно, е трябвало да осмисляме дните си. И без фейсбукиращате условности на матрицата, където квадратираме секундите щастие, за да изцедим малко виртуално внимание от себеподобните си.

Има някои дати ...

Има някои дати, които ни карат да помним себе си. Тогава времето, изтекло от тяхното освещаване, няма значение. То сякаш наслагва безценните наноси на признателността в музея на паметта и завръща душите на мястото им. В онази деликатна симбиоза между идеализъм и преклонение, която никога няма да позволи да се отделим от своите. Колкото и надалеч да са отлетели хвърчилата на личните ни амбиции.

На един малък запрашен площад в поредното опустяващо село на България се руши мраморна плоча, посветена на опълченец от тоя край, участвал в боевете на Шипка. Буквите преминават и името, написано някога в социалистическото злато на „светлото утре“, не се чете. Оцелял е единствено... 3 март, 1985 година“. Сякаш усилието да се продължи спомена за героя е стигнало само дотам, в пантеонната почит на тогавашните уредници на живота. Служебни и способни на показно уважение. Докато ветровете на промените издухат материализма на диалектиката и за поколенията след тях останат урвите на анонимното неведение...

Но има някои дати, които няма как да бъдат изтрити. Защото всеки се нуждае от начало, от което да тръгне вярата му, че е сигурен в своето героическо Предрождество. Когато дедите са имали решаващата дума за нашето спасение и продължение. Понеже тялом, живеенето ни като народ вече се обезсмисляло без свобода, духом е трябвало да проходят следовниците. А без подвиг и жертва първата стъпка е невъзможна. Доста ни е било пълзенето петстотин години, та смъртта на високото е била и залог за полет... Стига само да сме поискали свои крила вместо братски патерици, с които да куцукаме след радостта, че сме вече свободни.

Затова има някои дати. След лица и събития, след позори и слави. След раждания и смърти. Малки драми и големи желания. След алчности и ежби, мечти и реалности, думи и празнословия. Кръстопътища и посоки. Ветрове и затишия. Предателства и битки. Много тръгвания. Едно завръщане.

И сякаш след изтеклото време, времето, което предстои няма значение. Защото, където и да сме, каквото и да правим, колкото и да нямаме, все нещо имаме. И то е многото, което ни сродява. И ако ти, брате българино, по някаква причина си позабравил своя трети март и паметната ти плоча се е позатрила от имена, които да смущават безгероичното ти настояще, вместо да се пръснеш в света на чуждите, погледни към Балкана в душата си. Там ще са всичките, дето са те превели в съществуване. И другите, дето са те дарили с върхове, та отвисоко да разбереш, че имаш шанс да живееш. А ако ордите на съмненията кой си и какво правиш тук, в този объркан свят, запълзят нагоре към мислите ти, с камъне и дърве да да ги засипеш, и с труповете на онези, мъртвите духом, дето са се отказали да повярват, че има някои дати, без които завръщането в себе си е невъзможно. Понеже ни е казано и завещано :

„... И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!..."
/ Иван Вазов /

Не е молитва. Нито заклинание. Но помага да не изчезнем. Защото има някои дати...


Здравка Владова-Момчева

Разказ за могъщото „сори“

Да живееш на Остров май наистина означава да свикваш да бъдеш Робинзон. Дълго време отхвърлях тази мисъл, запленена от мулти-то на местното човешко многообразие, но с годините усещам, че колкото повече се сближавам, толкова по-силно се отдалечавам. Не ме разбирате ли? Ами ще ви го обясня. Става въпрос за комуникация. А когато тя е налице в тукашни условия, човек усеща истината за мълчанието на думите. Защото говоренето по местните ширини, изобщо не предполага казване на нещо. А производството на слова е просто конвейер на учтивостта, инсталиран в масовото съзнание и работи без технически сривове поне от двеста години насам. Както и английската ливада. И личното пространство. И негледането в очите. И постоянното „сори“ за всичко, с което сте се захванали, за да изявите себе си. Защото, ако не се извиниш, че съществуваш, няма как да ти бъдат простени нито заетия периметър на Острова, нито опитите ти да го населиш със собствените си навици и индивидуалност.

- Сори – казвам на Ерик, английския ми съсед в къщата отляво – може ли да те помоля да преместиш колата си малко по-назад, за да успея да направя маневра, че дъщеря ми пристига на гарата след десет минути, а аз искам да съм там навреме, за да я посрещна?

- Сори – отвръща той – ще го направя след четири минути, защото в момента тече ръгби – турнирът по телевизията и няма шанс да не го догледам.

- Цори, цори – проточва с източен темперамент натурализираният ни комшия Пийт от пакистански произход – само да предупреди, че денеська ше си гори листьята в гарадината и ши моли да ни викати полисията като миналия път, щото няма да й пожар, ами само... малько огънчи и няма опасност да изгори квартал...

- Сори - осича рондото на плахата ни комуникация Ерик – да обобщим! Първо – ръгби –турнирът, второ – гарата и трето – никакви палежи извън камината на къщата ви! Тук има правила...

... и колкото да са жестоки, започват със „сори“, довършвам изречението наум. Защото, ако го изкажа на глас, неразбирането на екзестенциалното ми послание, ще бъде посрещнато с един – единствен въпрос – СОРИ? А от сори до сори, светът се скъсява като полет на комар, погрешно излюпен в лъжата на илюзорно затопляне. Затова се научих да живея така. В мълчанието на думите, които ми казват, че няма смисъл да бъдат изговаряни напразно. Макар че напоследък, поради чрезвичайни обстоятелства, се оказвам принудена да ги употребявам почти ежедневно.

- Извинете госпожо – за трети път тази седмица възпитано артикулира безупречният полицай пред вратата ми – сори, че ви притеснявам отново. Но пак съм тук, за да ви попитам забелязали ли сте нещо смущаващо в общата паркинг – зона зад къщата? При нас, в офиса, постоянно постъпват оплаквания от вашия съсед мистър Ерик Робъртсън, че в продължение на седмици някой системно разрязва с нож гумите на колата му и той се чувства застрашен от анонимни недоброжелатели.

- Не господине – почти козирувам аз – нищо такова не съм усетила. Оглеждам внимателно района наоколо, защото вече се опасявам това хулиганство да не сполети и нас, останалите собственици на коли, но всичко ми се струва абсолютно непроменено. Както беше преди петнайсет години, когато се настанихме да живеем тук.

- Сори тогава – с професионален стоицизъм откликва полицаят – само да ви предупредя, че може отново да ви потърсим за информация. В случай, че установите нещо нередно, моля обадете се на нашия телефон...

И аз се осорвам в личния си ад от повтарящи се кадри. Загрижени униформи за насилие над беззащитни коли. Закон и ред в битка с убийството на възпитания порядък. Полицаи и домакини. Господа и дами. Черно и бяло в добрия свят на средната класа, изплашен от лошия нож на неизвестен завистник. Разрез в надуваемото спокойствие. Въздух под налягане като завръщане на душа в неумолимия животосмъртен кръговрат. Където, отиването на шопинг е само аномално солово отклонение в стройния хор на Всемира. Сори, ама трябва да се яде все пак, а днес закъснявам с графика за пазаруване...

На паркинга зад собственостите ни грижливият следобед застила традиционен полумрак. Червеният воксхол на съседа ми привлича вниманието със спихнат стоицизъм. До левия му калник смачканата фигура на Ерик нанася ритмични удари с нож по обезобразената гума с някакъв ритуален, първичен ритъм. Две намушквания и пауза. Злост и отчаяние. Автомобилно харакири пред безмълвното, метално племе от коли. Погледите ни се срещат в невъзможност за възпитано обяснение на ситуацията.

- Сссори? – произнасяме и двамата единствено възможния си реторичен въпрос. Телефонът в ръката ми вибрира за обаждане в полицейския офис. Аз съм порядъчна британска гражданка. И смятам, че честото посещение на питащи униформени у дома е неприемливо за добрата ми репутация.

- Исках само малко внимание, диър – изшущява съседът – мачовете по ръгби не са достатъчна компания за един стар човек.

Мълчанието ми се съгласява. И няма начин да догоня разбягалите се думи в пулсиращата бездна на моята възпитана, всичко разбираща, наслоена с епохи, човешка душа. Историята да не би да ни казва всичко? И тя има своите тайни за престъпленията, дефинирани в победи в полза на хората. Кинохрониките от задния двор на човечеството подлежат на унищожение. Както и малките грехове на съседите, убиващи колите си, за да покажат, че все още са живи.

- Утре да ни изведеш с Пийт в бара на Темза за по едно мартини – внезапно изтрясквам аз – и няма да му мрънкаш за огъня в градината. И пиенето е от теб, разбра ли?!

Очите на Ерик заговорнически разцепват мрака:

- Разбрах – кимва той – чакам ви там в седем часа.

Давам на заден и с бесен децибел освобождавам някаква писклива чалга, заточена от години в класиката на изисканите ми вкусове:

“Ти си бурята в сърцеееето миии” – извива мощната ѝ вибрация в тишината. Все пак съм от Балканите. И обичам да натискам газта. Все едно се изстрелвам в космоса. Днес ще се наложи дори и Ерик да разбере това. Щото иначе ще го изтропам на ченгетата. ЦОРИ!


Здравка Владова-Момчева

Притча за глобалното съжителство

По пътя към село Дрента, в Еленския балкан, има една местност, която сигурно вече се е изгубила след голямото изоставяне на земята ни, набраздена в неизлечими бръчки подир постоянните изпращания на своите живи и мъртви. Едните – отвъд границите ѝ. Другите – отвъд живота.

Мястото прилича на зелена чаша, вдълбана в тревистото дъно на планината, като враснало съкровище, превърнало в пръст скъпоценните тайни на миналото. Там, човек може само да присъства - мимолетна част от пейзажа - до момента на тръгването. След това бурените заличават с горчива влага преходността на мига и обръщайки се назад, пришелецът се чувства изчезнал. Неважен и случаен. Като одушевена драскотина по лицето на Вечността. Твърде временна за Божественото внимание. Наричат мястото „Сръбският кладенец“ и хората го избягват, защото там, където човек не може да отнеме или да прибави нищо към Сътворението, е границата на смъртта. Една коварна полоса между суетните радости и скърби на своите и неясната непознатост на чуждите.

И защо да е така?

„Щото, казват в позлатените брокати на спомена ми трите тленни мадони, които срещнах на „Кладенеца“ с мотики и кошници в ръце, сърби са викали на завряните зетьове в селото ни. Чужди ора, значи. Нетукашни. Та те се събирали на приказка тъдява. Да си поменуват техните си крайове. Да не са мешаме много-много, че да не стане някой сакатлък...“

Тъй ме наставиха тогава. И аз го повлачих подире си туй умодрение. През километрите, които извървях и пристанищата, на които се закотвях. През любовите и омразите. През сънищата и прозренията. През себе си. И през другите. Пред очите на безразличния свят, парнал ме с изпитанията си в кадрите на принудителната мъдрост, без която е невъзможно най-накрая да се намериш и опомниш.

Та опомних се аз след години. В един скучен офис. Над графите на доклад с език чужд и неясен. Само тръгване. Без завръщане. Бъдеще без спомен за минало. Настояще, към което нищо не можеш да отнемеш или прибавиш. И се вгледах тогава в заледените погледи около мен. И попитах няма ли някой тукашен да го продължи това пусто писане? Щото то не е моето писане, ами тяхното е – без тревите на Вечността ми – само знаци върху хартиена пустиня, тирната върху бюро. С край започва. И с край завършва. А по средата е нищото на отсъствието ми. Понеже духом и божем съм другаде, та силя себе си да се затрия с не-мои писмена.

И защо да е така?

„Щото, казват, ти си по-грамотна от нас. Външна си. Пришълка. И по вашите крайове по-така го изучавате езика ни. Истински. Правилно. Граматично. Тука няма кой да го изпише всичкото като тебе. Нас ни трябва нашето си и като няма кой от своите да ни го даде, искаме го от чуждите.“

Тъй ме орисаха тогава. И аз писах, без да обриша сълзите си. Нали само те ми останаха след голямото тръгване по света. И разпнаха праведного българина, па го възкресиха глобален. Насред шумотевицата на новата Вавилония. Дето и да вика подир словото си, ехото отвръща неразбрано. Дето се смесват езиците. А народите бързат към колите си. Да ги отбръмчат по магистралите на своите преселения. И подире им да дрънкат спомени и понятия. Поезии и прози. Науки и разуки. Динамики до забвение на това кой си, защо си и какво, настървений, правиш тъдява? Докато не се блъснеш в себе си. Ей там, на завоя. Среща в пространството с фантома на твоето Аз, завтекъл се към дома на сърцето ти. Защото много станаха сръбските кладенци по пътя, а наше село още се не провижда... И тогава разбираш, че пълно завръщане няма. Че това, което си отпратил да свети напреде ти, си иде оезичено по чужбински. Ама си иде все пак. И те грее със синьо възхищение от непознати и млади очи, дето са го прочели и са настръхнали от светостта му. Ама по своему. Разбрали са го. И са го научили. Ботеву взели духом, а тялом по тяхному изказали:

„ Oh, You, My God, My fair God,

Who doesn’t live in Heaven’s up,

but You, Who are in me, My God,

Into my soul and in my heart “.

Защото е така! В топилнята на глобалното съжителство, притчите стават всеобщи. Ама ако поне веднъж си ходил до Сръбския кладенец, а после си се усетил изчезващ, добре е да се запомниш такъв какъвто си бил, за да разбереш в какво те превръщат. Иначе – лошо. И няма да има превод за отвъдните гласове на трите орисници, дето си срещнал там. И ще стане голям сакатлък, ако се мешаме много-много с тълпата в подножието на Вавилонската кула. Щото я ще ни стъпчат, я ще ни разпределят да обитаваме другаде. Дето няма да има кладенци, откъдето да отпием от мъдростта на своите рóдни!


Здравка Владова-Момчева

От обезверяване към обезЗверяване

Днес реших да поразмишлявам чрез буквите, защото така поне за малко се чувствам защитена.

Отвсякъде ме заливат черни статистики. От България и от Европа.От Хаосът, който се вклинява в зимата, та сковава сетивата на мислещите, добронамерените и цивилизованите. И поощрява безразличието, с което мълчим, понеже това, което се случва в дома ни, вече се приема за „нормално“!

Момче, убито на улицата пред очите на селфи-поколение, което филмира агонията му в ръчищата на мутрешко правосъдие. Момиче, изнасилено от кмет, който пет пари не дава за възмездието, което няма да го достигне. Рецидивист, наръгал тринадесет пъти приятелката си, защото знае, че няма кой да се застъпи за нея. И още – жени, безпомощни да се опазят, когато ги поругават пришълците в собствената им страна, понеже обществото им, обезличено от толерантност е закърняло собствените си инстинкти за самосъхранение. Страх от атентати. Подозрителност. Безтегловна, апокалиптична, безнадеждна самота за един Континент, където между Острова и Полуострова се настанява разрухата и срива в пепел илюзиите, които са държали заедно нациите години наред с наивната формула, че са отвоювани ценности.

Казват, че животът няма заден ход. Че времето не се повтаря. Че все някак Човечеството продължава напред. Но днес си мисля, че всеки контекст е литературно недостатъчен, за да дефинира случващото се Зло. В началото бе Словото, което забравихме как се изговаря. Затова, вместо думи, използваме боксове, вместо съчувствие – безразличие, вместо любов – насилие. Все заместители на насъщните ни стимули за живот. Докато се превърнем в зомбита на собственото си егоистично съществуване.

Усещате ли как само за няколко седмици в някога подредените ви умове се затриват безвъзвратно файловете от натрупана култура? Как изчезват цели епохи, складирани от усърдните ви даскали в детството, когато са ви разказвали за светлината на Античността, разцвета на Ренесанса, бумът на Просвещението, цивилизационната роля на Християнството и всички онези избледнели като стари фотоси благини, сътворени от хората за генерациите идващи след тях? А чувате ли как с унизен и тъничък писък изгарят първоосновите на душите ви – народните приказки – където доброто винаги побеждава и където заживявахте щастливо заедно с царската дъщеря и юнака чааак до мирния и благословен свършек на света? Какво говоря! В момента всичко това изглежда като лъжа. Миналото има единствения шанс да продължава в настоящето, докато все още вярваме в него. А ние вече не го разпознаваме. Трагедията ни е, че не искаме да осъзнаем и собственото си днес. Тогава, къде сме? Какво остава от нас? Не питам за след нас, защото дилемата е с повишена трудност и може да предизвика агресивната ви безпомощна реакция. Но, когато едно,все още вярващо в думите дете, ви зададе въпроса как да живее занапред, заобиколено от несигурността и изпепеляващите егоистични амбиции на възрастните, нанизани в продажната сергия на linked in и разни други виртуални залъгалки, какво ще ви опомни или завърне към искреността? Няма ли тогава, вместо хляб, да подадем на синовете си камък?

Очевидно, красотата няма да спаси света. Любовта няма да го облагороди. Добротата няма да надвие злото, а светлината само ще гъделичка мрака, за да ни причинява носталгия по отминалите дни. И тогава всеки ще се спасява поединично. Изборът на настоящето е да бъдеш свой собствен индивидуален Христос, или пък Сатана в комфорта на диаболизираната действителност. Та затова не мога да дам рецепта за глобално помирение. Само ще ви разкажа как навремето, в истинската родина на детството ми, безвъзвратно се обезЗверих в името на едно мирно съвместно съществуване до мига на дорастването, когато осъзнах, че другият отсреща иска само малко внимание към неповторимия си, личен свят. Тъй стана, че стигнах до прага на мъдростта с кръв и сълзи, щото Фильо от нашата махала ме наръга с джобно ножче, след като отказах да играя с него на фунийки и предпочетох да бъда куклена принцеса, вместо квартална амазонка. Аз пък му избих предните зъби, за да си опазя територията от момчешки вмешателства и двамата разревани, и сополиви се оказахме пред Страшния съд на родителите си, години преди спасителното Второ пришествие на пуберитета. Озаптиха омразата. Казаха ни, че сме още малки. Че нищо не разбираме от живота. Че няма да играем заедно, докато не прозрем как да се държим един към друг. И когато порастнахме, разбрахме, че възрастните целебно са ни обезЗверили в името на бъдещето. Раната на ръката ми се изцели без последици. Резците на Фильо поникнаха още по-здрави на мястото на млечните, които изкъртих. Той се научи да говори. Аз – да мисля. Почнахме да си пишем писма. После станахме приятели на Фейсбук. Днес взаимно се възмущаваме от ставащото около нас. Помирихме се. Вече сме възрастни. И имаме право да кажем на лишените от Слово безумци, които се изнасилват и унищожават взаимно по улиците на България и Европа, че нищо не разбират от живота! Че обезверяването се лекува чрез обезЗверяване. Че е време да си преговорим Ренесанса, преди да изчезнат думите и да останат само боксовете, с които да дресираме себеподобните си, растящи в страх и омраза.


Здравка Владова-Момчева

Да бъдеш с някого, на когото му пука за теб или една ултравиолетова рецепта за щастие

Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителсност , обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където , да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. В онази личностна и все пак общочовешка рамка на живота, в която можеш да провидиш и собственосто си лице, с твоята неповторима история. Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат. В нейната книга светът на повърхността е такъв, какъвто го виждаме ден за ден – разломен в типичните за съвременността ни и все пак лични посоки на нейните герои. Истории в полу-тон, където нарушената хармония на действителността и десакрализираната, вече бивша идилия на семейството в България и Европа, твори възможности за нови открития. Едно спасително послание за главните герои и за читателите, не по –малко ангажирани в случващото се на словесния екран пред очите им. Защото, някак си, всичко, което става в написаната реалност, се усеща като възможно и от самите нас, забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии. Където България, с нейната мистична и древна култура, с положителните и отрицателните герои на нашето време, с оживелите фигури на поетите Славейкови – баща и син – които казват, че „държавата е болна“, с младите си, търсещи хора и все още неизгубения си потенциал от учени – специалисти, се превръща в благодатен космически портал за един Ултравиолетов Пегас – личното чудо в живота на всеки, който съхранява добротата на вътрешния си поглед към света и случващото се в него. Независимо от несправедливостта и несъвършенствата на реалността, в която живеем. Независимо и от самите нас. Авторката не дава рецепти за глобално спасение, но посочва възможности за индивидуални пътища към прошка и щастие. Тя ни внушава, че понякога единственият опит не е достатъчен. Че повторението не означава преговор на еднаквостта. Че завръщането у дома е преди всичко завръщане в себе си, но в по – висока степен по спиралата на съществуването. Където всеки открива себе си помъдрял, пречистен и може би просветлен в големия вселенски промисъл, в който всички участваме...

Посланието на Виолина Иванова, обаче, ще ви учуди с обикновеността, с която е поднесено. Текстът е изчистен , достъпен и лек, наситен с фината душевност и усещането за светлина, типични за тази авторка. В нейния мироглед , характерен със своята елегантност и опрощаваща толерантност , прозират както натрупаният житейски опит, така и една завидна писателска култура, качества, които бих определила като рядкост във все по-наситеното с екшън и бруталност литературно пространство. Един момент за глътка кислород в сгъстената атмосфера на бездуховността, която все повече се опитва да ни превземе. Затова, затваряйки последната страница на тази книга, осъзнах, че няма друг начин да я дефинирам, освен чрез думите на самата нейна авторка – „щастието е във възможността да почувстваш, че си с някого, на когото му пука за теб.“ Ако прочетете романа, ще се усетите погалени от ултравиолетовото перо на Виолина Иванова. И може би ще откриете своя собствен Пегас, с който да препуснете към душата на ближния. Опитайте. На някого му пука за вас. А това си е истинско щастие ...


Здравка Владова–Момчева

Спасяване на Робин Худ/на Милена/

Пустите му англичани и техните островитянски хобита! Винаги съм се изказвала със сумтене по въпроса за късоватите страсти, обсебили парниковия вътрешен мир на настоящите ми сънародници. Котки и кучета. Валящи от небето и водени на каишки по земята. Градински гномчета и костенурчици, напъплили задните дворчета на британското прайвъси. Или пък сувенирчета с морски прасенца в торбички,морски прасенца извън торбички и морски прасенца с цветенца, надръстили шкафове и етажерки във всеки уважаващ себе си, британски дом. Да се опиташ да наместиш личните си Балкани в квадратурата на средностатистическото тъдявашно мислене е, усилие митично и мистично! Във всеки случай, крайно неразбираемо за местните любители на чинии с принтове от кралските сватби, колкото и празни да са те. Говоря за чиниите. Щото тукашните естети предпочитат да си ги окачват на стените, вместо да ги тирнат по софри и трапези, нагъчени и накупчени с мръвки и мезета, както си го уйдисваме ние по нашенско. Ама културен диалог по темата липсва, а пък свинското го доставят насам чак от Холандия, та нямаш никакъв шанс дори да помечтаеш за пръжка от Гочовия заден бут, докато окумен предъвкваш анонимен бекон, лишен от персоналност и национална идентичност...

Тюююю да му се не види! Добре поне, че местните традиции все още не са се размили в проливния дъжд и мъглите. И даже са толкоз привлекателни за новоизлюпените британски граждане, че направо ден след Нова година са ни амбицирали да разпорим реките по магистралата и да пердашим безстрашно към клуба по стрелба с лък в графство Х на мократа ни втора родина. То, не че толкоз ни е притумнало да се изявяваме в спорта баш след хамстерския уют на празниците, ама детето иска, какво да направим? Нали сме българи все пак. Орли на родителската любов. И хайде напред. Щото животът няма заден ход. А и ако не си във клубЪ, направо щръкваш в канавката край пътя, дорде не те заберат службите по чистотата. А те не рециклират чуждестранни отпадъци...

- Всички да се наредят в една редица зад линията и да вземат със себе си по три стрели!

Строен и непоклатим като дъб посред английска ливада, инструкторът по стрелба насмита в покорно стадо десетина елегантни дечурлига, довлекли майките и бащите си за публика в първия урок по справяне с мишена, без семейна намеса. С нашия татко тръпнем в умиление, че и щерката е там – тъмнокоса красавица от Балканите – през русите паяжини на островните гени. По кристалния покрив на залата плюскат дъждявици като за последно. Наборучено сиво. Кънтящо от плисъци. Локвесто място. Осветено в неони отвътре. Подпокривен лукс между нас и слънцето, тирнало на центрофуга миналогодишните захабени чаршафи на едно нищо и никакво, януарско небе...

- Стойка и лакти нагоре! Целите се в десятката! Готови? Старт!

Пред очите ми светят жълтите точки на мишените. Слънчогледови примамки за успех. И какво като небето е януарско, щом първенството бляска на една стрела разстояние, щом има илюзия за върховен момент, макар и затворен в херметическа зала? Добре заплатен. Ексклузивен епизод до следващата група обучаеми. До следващия транш от такси за победители. За добрите традиции, добър бизнес е сътворен, драги ми българино, отвсякъде гонен, навсякъде приет... Тез, що си плащат за хоби, веч не са роби, а... сноби??? Ама че съм мислителка и аз! Що не взема да се загордея като околните английски майки наточили камери и джиесеми подир децата си, ами съм седнала да се ровя из корените си, оводнени от дъжд и сълзи. Шшшшлюп! Плясват стрелите. Само една уцелва десятката. Дъщеря ми! Бррраво, крясва залата. Англичаните са богове на феърплея. Ако и да не им е по вкуса.

- Перфектно – отсича напереният инструктор – но има още едно изпитание преди финала. – Теоретично е, впрочем и съдържа шанс за групова победа. И такааа, кой е най-изкусният стрелец на всички времена?

- Крали Марко, маме – подсказвам с хайдушки хъс от левия корнър на залата.

- Стефан Хансен! Ким Юн Хи! Серджо Пагни! - надврещяват предложението ми разгорещените деца. По лицето на ошашавения им тютор потичат вадички сдържана английска пот.

- Робин Худ? – с подходяща британска тоналност вмята дъщеря ми.

- Точно така – смирен и довършен потвърждава инструкторът – друг, освен Пламена, да е чувал за него?

Мълчанието на агнетата не е спасение в глобалната тъпота. Добре, че нашенчетата са любознателни. И честни.

- Иначе, спасеният от забвение Робин Худ, като нищо имаше шанс да бъде обявен за българин. И ония щяха да ни повярват – казвам аз – че и Крали Марко, брат му, щяхме да пробутаме. Що си таквоз праволинейно, бе маме???

- Спокойно скъпа – с английска елегантност пали колата разсъдливият ми съпруг – ще го промоцирам на урока ми по езда следващата седмица. Нарекъл съм коня си Шарколия. Невъзможно е да не ме попитат откъде съм му дал това нестандартно име...

- Ами аз какво да река в класа си по бели дансинг, дарлинг? – притеснено увисвам в реториката на пространството – очевидно, в света на глобализацията не можеш да разпънеш идентичността си да покрие всички клубове в Англия. На коя национална героиня да се опра, че да им обера точките от раз, а?

- На Преслава диър, на Преслава – снизходително ми помага любимият – ще ги пометеш като Ел Ниньо, тия неграмотници, дето си нямат идея от национален идеал!

Подгизнал кипарис край пътя се покланя насилен от неустоимия вятър. Върхът му раболепно докосва земята като зелената качулка на спасения Робин Худ. За неутолимата ми българска душа, той вече е Рóден Худ. Що пък, ние българите, да не си го осиновим? Тъй ами, хем и Крали Марко ще си има брат, па и Преслава ще намаже откъм ухажори... Стига вече сме се свивали по ъглите с едни и същи персонажи. Време е за нови лица. Интегрирайте ги, българи, интегрирайте ги, че нацията се топи и има нужда от герои!


Здравка Владова-Момчева