My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Saturday 11 November 2017

ПЕЙКАТА
/малка училищна пиеса/

Първа сцена

/От двете страни на сцената сядат Любо и Мила. На коленете си държат отворени лаптопи./

Любо: Хей!

Мила: Хей?

Любо: What’s up?

Мила: Сега на английски ли ще си пишем или ще си спомним, че сме българи?

Любо: Както кажеш, бейб! Благодаря ти, че ме прие за френд на Фейсбук.

Мила: Не съм ти бейб иии какво да те правя като непрекъснато ме засипваш с лайкове в Нета. Май е време да си затрия публичния статус. Какви ли не навлеци се навъртат наоколо!

Любо: Ако намекваш за мен, аз мога и да те блокирам! Искаш ли? Още сега?

Мила: Не! Почакай! Не ми се струваш толкова опасен … Пък и си правиш труда да ми пишеш на кирилица. Може да си початим още малко ако искаш …

Любо: Може! Ама не е ли по – добре да се видим на живо?

Мила: Защо? В чата е много по-лесно. Пък и няма да ми се налага да се издокарвам за срещата.

Любо: Ти и без това не се издокарваш. Точно това харесвам в теб.

Мила: Това пък откъде го знаеш? А? Аз съм винаги мноооого… изпраскана. С тежък грим и нося осем сантиметра токчета …

Любо: Лъжеш! Нали те виждам всяка събота, като минаваш през Хайд парк. Едно такова … дългокосо хлапе с дънки и раздута раница…

Мила: Ти следиш ли ме, бе! Я гледай какъв столкър си имам. Да не взема да се оплача на социалните, че …

Любо: Спокс бе! Ти май яко се впрегна. Просто знам, щото все минаваш покрай моята пейка и … съм те забелязал.

Мила: Оооо! Ти и пейка ли имаш? Други екстри?

Любо: Стигат ти толкова засега. Събота в пет?

Мила: Забрави! До три часа съм на Българско училище и след това – право в къщи. Имам да уча за изпити. Сещаш се как е. Нашите искат да ставам правистка. Налага се да се натегна.

Любо: Оки. В три и половина тогава. За едно здрасти. Става ли?

Мила: Става. До събота значи …


Втора сцена

/Любо и Мила влизат от двете страни на сцената. Срещат се в средата. Двамата се оглеждат изпитателно от глава до пети./

Мила: Представях си те по-висок. Като си качваш снимките на Фейса на пръсти ли се вдигаш,а?

Любо: Абе и на мен ми се искаше да си по-хубава, ама като съм те виждал вече, не се шашкам толкова …

Мила: За това ли ме извика? Да се заяждаш с мен?

Любо: Не беее … Просто ти влизам в тона. Искаш ли да ти купя един сладолед? Не е крайно скапан, ей там, в алеята го продават.

Мила: И за това ли ме покани? Да ми купиш сладолед?! Вижте го, моля ви се колко е отворен! Хората по клубове ходят, цял Лондон кръстосват, а той – сладолед! Аз да не съм на пет години! Като си толкоз намахан, стой си на твоята пейка и фиксирай живота със сладолед в ръка. Аз какво съм седнала да се разправям с тебе, я да си ходя, че имам да уча…

Любо: Чакай малко деее. Дай ми шанс да те опозная. Знам, че се казваш Мила и ходиш на Българско училище всяка събота. Ама само толкова. За другото ти сама ще ми разкажеш.

Мила: За кое друго? Друго ня – ма!!! Я престани!Какво си ме зяпнал? Кой си ти? Какво изобщо правиш тук?!

Любо (сериозно, изоставил заядливия тон): Казвам се Любо Горанов. От България. От Лясковец, ако трябва да бъда по-точен. На 16 години съм. Нашите обиколиха цяла Европа да си търсят работа – Гърция, Италия, Испания. Сега са в Лондон. Пак се надяват да спечелят много пари. Аз пък, половината седмица ходя в някакъв скучен колеж, уж да уча английски, а през другата половина обитавам тази пейка.

Мила (с интерес): Защо?

Любо: Ми щото само тук ми е добре. Подминават ме, никой не ми обръща внимание. Ставам невидим. И така мога на воля да си мечтая.

Мила (леко насмешливо): И за какво си мечтаеш?

Любо: За какво ли не! Ей на, днеска цял ден си представям едни зачервени мекици с хрупкава коричка. Като онези, дето някога ми ги пържеше баба за закуска в Лясковец. Имахме една голяма лозница в двора и в неделя всички се събирахме под нея да ядем на баба мекиците …

Мила (съвсем забравила заядливия тон): Пък на мен така ми се ядат пълнени чушки. Ама тука кой да ти ги сготви? По цял ден търча на училище. Нашите пък правят кариера. От сутрин до вечер се замерваме с амбиции. И като легна вечер в леглото, и затворя очи, тия пусти пълнени чушки летят като преяли врабчета пред очите ми, а от доматените им криле се носи ароматна пара …

Любо (смее се): Хей, ти май си сериозно огладняла, а? Като те слушам, направо ми се струва, че ми рецитираш поезия от готварска книга! Ха – Ха! Искаш ли пица?

Мила: Не. Благодаря. И без това само пици ям за вечеря. Аз просто така … щото ти пръв започна да мечтаеш …

/Двамата смутено се споглеждат/

Любо: Страх те е да не ти се присмея, а?

Мила: Нне, аз … просто … с никого май не съм си говорила така.

Любо: И аз. Затова като те видях преди няколко седмици реших, че ще те издиря на Фейсбук. Лицето ти ми е някак познато. Приличаш … на мен.

Мила: На теб?! Е, как така? Та ние нямаме нищо общо …

Любо: Имаме, имаме! И още как! Мечтаем за бабините си манджи, а нагъваме пици по цял ден. Ти ще ставаш правистка, а аз – политик. Пък всъщност искам, ама знаеш ли как жестоко искам да си ида на Лясковец и да направя изложба с картините си под лозницата в двора! Рисувам всяка вечер. Българските сезони. Една такава пухкава зима, хипарлива пролет, препечено лято и дългокоса есен … Като тебе. На тебе прилича… моята есен …

Мила (смутено): На мене ли? Защо на мен?

Любо (още по-смутено): Защото … Когато те видях за първи път да минаваш край моята пейка, усетих, че сърцето ми се отрони като златен лист и те последва по алеята. То дълго е биело напразно, това мое сърце! Отброявало е минутите, трупало е часовете, сменяло е сезоните, докато дойдеш ти! В разгара на есента, с пулса на Лондон. Точно тук, където седях на моята пейка и си мечтаех за теб. Без да те познавам те познах. Докато преминаваше край мен - една дългокоса и прекрасна Мила, самотна в английската есен …

Мила (страшно смутена): Е! Чак пък самотна! Знаеш ли с колко хора си говоря всеки ден? Десетки са! А вече трябва да тръгвам, защото …

Любо (прекъсва я): И с колко от тях си КАЗВАТЕ нещо смислено? Славна измишльотина е тоя Фейсбук! Говори ти, баламосва те … и те лъже както си иска. А ето, аз сега ще те целуна … и повече нищо няма да кажа …

Любо се навежда да целуне Мила. Зад гърба му внезапно се появяват нейните родители – Маринов и Маринова. Те са силно възмутени. Маринов хваща Любо за яката и го разтърсва.

Маринов: Кого ще целуваш ти бе! Знаеш ли, че това е дъщеря ми?!

Маринова: Мила! Не очаквах това от теб! Ние с баща ти висим да те чакаме пред Българското училище, а ти си ни изпреварила и се … целуваш тука с някакъв непознат! Добре, че решихме да минем през парка! Тръгвай пред мен, че както ми е причерняло пред очите …

Любо: Почакайте, моля! Аз не съм някакъв опасен тип. Просто харесвам дъщеря ви и я поканих днес да се запознаем…

Маринов: И да я нацелуваш, така ли?! Я не ми се прави на много възпитан. Знам ги аз такива като теб! Гуци -муци и после хайде – право в леглото …

Мила: Тате!

Маринова: Божеее, какво доживяхме! Абе как можа баш на българин да налетиш бе, маме! Ох, побъркахме се с тая глобализация! Накъдето да се обърнеш - все българи, българи и … пак българи! Няма спасение от тях и туй то!

Мила: Мамо!

Маринова: Стига си ме мамосвала, че като ти плесна един шамар, само на Мили ще ми станеш!

Любо (възмутен): Оставете я на мира! Чувате ли! Ако ще си го изкарвате на някого, разправяйте се с мен!

Маринов: Какво да приказвам с теб бе, малкия! Къде си тръгнал да ми се правиш на рицар. Вие, сегашното поколение, идея си нямате от любов и сериозни отношения. Мац – бац и хайде чао, не ви ли знам номерата! Аз едно време жена ми с пръст не съм я пипнал, докато се оженим...

Маринова: Точно така! Пет години и три месеца ходихме и само от време на време ме е хващал за ръката … а беше любов, а беше чудо!

Любо (насмешливо): Голямо чудо е било, изобщо не се съмнявам, другарки и другари …

Маринов (вън от себе си от гняв): Слушай, момченцеее! Другата събота на тази пейка Мила ще я чакаме ние – майка и и баща и! Разбра ли?! Точно в три часа. Да се разберем веднъж завинаги, чуваш ли ме! Мисли му, ако се мотаеш наоколо. Лондон ще помета с тебе, да не ми е името Вълкан Маринов, ако не го направя! А Мила е наказана! Никакви лаптопи! Никакви целувки! Никаква любов! Я да отивате да си учите уроците, че университетите ви чакат! Хайде тръгвайте, де! И двамата да ви видя напреде ми, че като ви погна, само на гаджета ще ми станете! Хлапета с хлапета такива! Вдигна ми се кръвното, на двеста се вдигна, къде ми са хапчетата, oh my God!!!

/четиримата напускат сцената, докато Маринова се тюхка загрижено за кръвното на мъжа си/

Трета сцена

/Същото място след една седмица. Влизат Маринова и Маринов под ръка и започват нервно да се разхождат наоколо./

Маринова: Мислиш ли, че онова момче ще посмее да се появи тук, след като го предупреди миналата събота?

Маринов (разярен): Само да опита! Да не ми е името Вълкан Маринов, ако не го …

Маринова (прекъсва го): Ясно, ясно … Ще пометеш целия Лондон с него, това ми е известно вече. Обаче… Мила е много тъжна. Не говори с никого. Не спи. Чувам я да плаче в стаята си. Не иска нищо да яде. Сготвих и пълнени чушки, така и не ги докосна …

Маринов (раздразнен): Ама ти не умееш да готвиш бе мило! Тя все за бабините си пълнени чушки реве, не и обръщай внимание… Ще поскимти, ще си поциври и ще и мине. Само тоя да не се вясва наблизо, че ще го пребия! Той да ми целува момичето! Тц, тц, тц! На пъпа на Лондон! Е тва ако го научат на село, ще ни скъсат от подигравки. Ще кажат, заминаха уж англичани да стават, пък то … пак на българин налетяха. Резил и срамота! И крайна несправедливост, ти казвам!

Маринова (с плаха усмивка): Е какво като е българче момчето? Не е лошо, симпатично е даже. Ами нали и ние сме българи, защо се сърдиш така сега? Едно време аз да не съм искала да си търся англичанин?

Маринов: Ех едно време, едно време … То едно време беше … друга работа. Въртиш, сучеш да изкараш някоя паричка и повече от една боза в сладкарницата не можеш да си позволиш. А тука, дъщеря ни има всичко – и дрешки, и лаптоп, и мобилен… какво и трябва на нея? Да си седи там, да учи и да гледа да я приемат в университета, че да не ми е името Вълкан Маринов, ако не и тегля един бой, ако се провали!

Маринова (засегната): Ами аз като не съм висшистка и мене ли ще набиеш? Май на бърза ръка забрави кой ти пращаше бурканите с консерви, че да можеш да завършиш в София? Ако не бях се заробила на село да те издържам от глад щеше да пукнеш, щото тооо на мекици от шест стотинки парчето не се оцеляваше дълго време. Нали така?

Маринов (объркан, но все още уверен в правотата си): Ми какво да направя като забременя толкова бързо? Как да те взема в София с бебе на ръце, без кола и без брак … Помниш ли, че не бяхме още женени като се роди Мила, щото вашите не искаха да им ставам зет.

Маринова (сериозно разсърдена): Видя ли! Видя ли! Цял живот ли ще ми натякваш тази история? Пък аз наляво и надясно да разправям как пет години и три месеца сме ходили и ти даже с пръст не си ме докоснал. То, ако беше така, досега да съм ти била шута. На мен мухльовци не ми трябват! Що не вземем да си казваме истината, че да ни олекне!

/Докато Маринов и Маринова се карат зад гърба им се промъкват Любо и Мила, хванати за ръка. Спират. Заслушват се в разговора и усмихнати се споглеждат. После тихо се отдалечават в дъното на сцената/

Маринов (с примирителен тон): Я стига сме се карали за глупости!

Маринова (усмихната): Ами да! Виж как сме седнали като някакви хлапета тук, на тази пейка и дебнем дъщеря си да не би случайно да порасне без наше разрешение. Помниш ли, как се запознахме? Ти по цял ден седеше на една такава пейка в парка, лющеше семки и ме закачаше, когато минавах край теб.

Маринов (съвсем укротен): Така беше. И пак на онази пейка те целунах за пръв път.

/Двамата се целуват/

Маринова: Както сега, нали? Сякаш не са минали толкова години, а само някакви си часове..

Маринов: А аз от часове съм гладен като звяр. Да вземем да си ходим в къщи, че заемаме пейката на децата…

/Двамата се смеят/

Маринова: Какво искаш за вечеря, скъпи?

Маринов: Като начало – една ракийка с шопска салата. Нали сме си българи, все пак, а е събота и е време да си кажем „наздраве“!

/Маринов и Маринова се хващат за ръце. От другата страна на сцената, хванати за ръце застават Любо и Мила. Помежду им излиза момиче и запява „Песен за пейката“)/


Песен за пейката

В този свят, толкова пъстър и сложен,
като в някакъв кръг с пеперуден размах се въртиш.
Уморен, наранен, устремен, разтревожен,
все към Пейката своя, непораснал човеко, вървиш.

И поседнал на нея, в някой град или друга планета,
по пътека от есен, събудила в теб песента,
срещаш себе си – вечният смях на хлапето,
потопило зеници в любов и порой от листа.

И какво от това, че се трупат в килера годините,
че белеят косите ти като пепел след огън и дъжд.
Над главата ти мъдра, небето отново е синьо
и отново си ти – малка жена или мъж.

И тогава, приятелю, ей така, за минута,
ти до Пейката своя със сълза и усмивка се спри.
Чудесата се случват. И звезди още мъркат във скута ти.
Брой до три. И спасена любов ще гори. До зори.

В този свят, толкова пъстър и сложен,
като в някакъв кръг с пеперуден размах се въртиш.
Уморен, наранен, устремен, разтревожен,
все към Пейката своя, непораснал човеко, вървиш.


Здравка Владова-Момчева

No comments: