ВРЕМЕ БЕЗВРЕМНО/На Ивайло Васевски/

Тези дни между Коледа и Нова година, това безкрайно, лениво преливане на един празник в друг, преситеното смълчаване на тълпите под изкуствените светлини на града, уморените продавачи в магазините, вечните кибици пред кафенетата с техните задръстени витринни погледи, простолюдието, накълбено сред оредяващите намалени стоки в супермаркета, местната аристокрация с вроденото си омаловажаване на всичко случващо се наоколо… и аз… най-сетне себе си, макар и сянка, мярнала се по мократа плесен на Темза, мислено тържествуваща от шанса да си принадлежи макар и за няколко часа, в това време безвремно между Коледа и Нова година.

Умея да се наслаждавам на безвремието. То е аморфна субстанция – хапка, глътка, мирис, звук, гледка, вдишване и издишване, дума, мисъл, поглед или човек в абсолютния миг, преминаващ през мен като Бог. Сътворение, погледнато отстрани. Лична действителност, в която всичко знаеш, всичко си чул и всичко видял. Просветление, в което осъзнаваш колко си мъдър. Стига само да съумееш да спреш навреме. Така се живее по-дълго. Майната му на смисъла на живота! Нима има начин да бъде наврян в дефиниция? Нима може да бъде спрян да идва и да си отива?

Идеалният мъж/На Анета Стоянова/

Джеймс Бронкс, годеникът на колежката ми Лора Де Анджелис, изпълва с атлетичната си фигура рамката на вратата в луксозния хол. Прегърнал потресаващ букет от африкански петунии, щръкнали сред някакви треви подобни на депресирани таралежи в период на хибернация и разтеглил покосяваща усмивка, разположена между съвършени, изваяни скули, той прилича на …

- Идеалния Мъж – възкликваме ние, гостенките – приятелки, поканени да присъстваме на изисканото, опознавателно парти, организирано от Лора, с цел бъдещият съпруг да бъде показан в парфюмираната тълпичка на нашето ненаситно любопитство.

Шалчо/На Милен Киров/

- Значи! Те тичат по ей тез усуканите пътечки, над главите им тътнат бомби, земята се тресе, навсякъде ужас и точно пред вратата на бункера … започват да правят любов!

- Ама нее, ти не следваш инструкциите, бе човек! Трябва да нанесеш стрелките по схемата, така че да посочиш най-краткия път на гражданите до скривалището в случай на въздушна атака! Каква любов, стига си се бъзикал, че ще пукна от хилеж!

… и се хиля до сливиците с някаква разлика само от тридесет години. Защото това е спомен, в който навлечени със зимни палта, насред кишав и дървен февруари, аз, Милен Киров, и останалите ентусиасти от нашата група по Българска Филология, топлим с дишането си мразовитата N – ска аудитория на Великотърновския Университет. Упражнението е по „Гражданска отбрана“, води го свиреп полковник в оставка, а пред посинелите ни от студ носове са разстлани грандиозни разпечатки на въображаем площад, над който се сипе вражеският огън и жупел на лошите, които преследват добрите, търтили да бягат към бомбоубежището, маркирано с квадратче в горния десен ъгъл на скицата.

Език мой, враг мой

Обяснявам на учениците си сугестивното значение на езика върху емоциите на непредубедения слушател. Защо го правя ли? Ами, защото когато започнах да им напявам изконните звуци на „прежде убо словене не имеху книг, но чротами и резами четеху и гатааху, погани сущe” („Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки”), те възкликнаха:

- Извънземно е – кара те да настръхнеш!

Предложение за брак

Някак безгрижно се е разпростряла върху този Остров Добрата Стара Англия, лежерна, непоклатима и вечна, оттук та чак до безсмъртието. Няма значение, че Брекзит чука на вратата, а светът злорадо се вторачва в британското безхаберие, защото всичко, абсолютно всичко по тези ширини, опира до традициите и техните безизходни вариации.

Хотелът е точно на сто двадесет и осем години, персоналът – дресиран, а гледката през прозореца – толкова непроменима – че на човек не му остава нищо друго, освен покорно да се включи в постановката, подготвена за перфектния му уикенд, така, сякаш е актьор от сериала «Абатство Даунтън».

Две английски благодарности

Обичам спокойствието. Колкото повече ми убягва, толкова повече го обичам. През целия ден разни хора нещо ми приказват. Убеждават ме къде е най-изгодно да пазарувам, непременно търсят внимание, навират чаша кафе под носа ми, коментират времето, трафика, изгодните туристически дестинации, неприятните навици на половинките си, хлъзгавите извъртания на Джереми Корбин и политическите напъни на Тереза Мей.

Освен това, върху тази толкова важна екзистенциална грамада, се трупат още и въпросите относно проклетата липса на места за паркиране, есенната инвазия на безпризорни лисици в Лондон, задника на колежката Карън Маклейн, превърнал се в изстрадала палачинка след липосукцията, гадната храна в кантината и защо, по дяволите, съм толкова засилена да си тръгвам точно в 15. 20 часа, когато мамите-домакини събират децата си от тенис корта и авто-навалицата по магистрала М4 е направо влудяваща?

Болярско безхаберие

Даката обитава горния десен край на Самоводската Чаршия, но вѝди само левия долен такъв, понеже, както твърди пред милозливите минувачи и туристи, е с перде на дясното око. Освен от тоз физиологичен карък, Даката страда и финансово поради издръжката на трите си алчни деца, родени от три различни съпруги. В допълнение, изтърпява пършоливи полети и пропадания вследствие на изгарящата си несподелена любов към Тинчето, вечно угрижената чистачка от Хана „Хаджи Николи“. На туй отгоре, тя кáта ден го подминава безцеремонно с опънати до земята ръце, разтеглени като размекнати локуми от торбите с разни работи, дето ги мъкне у дома си за всеки случай.

- Оппааа, леко да‘н са схецнеш на завоя – подвиква Даката след своята любима, щото е кавалер и не иска да я види катурната връз купчина от неща.

Завръщане/На Галя и Владо/

Планината е неподвижна в края на лятото. Някой е вързал горите и не им позволява движение. Бризът е във високото. Плъзга се по гърба ми през Нейните пръсти. Вървим. Усещам, че иска да ме предпази. Стъпва в стъпките ми. Подръпва ме предупредително. Бягам. После се връщам към Нея. Никога няма да Я оставя. Чакам. Целувам ръцете и бузите Ѝ. После чувам гальовните звуци – чари, чари…

Тя е храна, мирис на бензин, прах по обувките, парфюм и любов.

Той е полъх – нервен, напорист, хаотичен. Връхлитане и прегръдка.

С Нея си имаме Него.

Тя и Той се срещат чрез мен в радостта ми.

Планината ухае на камъни с пръст. Аромати, които ме водят в посока надолу. Звуците идват след тях. Звуците ме завръщат.

Днес Тя излъчва тъга. Той добавя тревога. Доближавам и Ги докосвам. Целувка по ръцете. Закачка по коленете. Тримата обичаме това. Правим го, защото сме заедно. Но сега има нещо различно. Двамата не усещат ласката ми. Той я прегръща. Тя не откликва обратно. Говорят с Техните звуци. Объркват ме. Хлипове по телата Им. Аз се отдръпвам. Отделям се. Нещо ме дърпа нагоре – топла каишка, спусната от горещо Кълбо. Искам да поиграя с него, да го преследвам. То се изплъзва и ме издига над Тях във високото. Вървя по въздушна алея, а Те не ме викат обратно. Няма мирис и звук. Още Ги виждам. Смалени, прегърнати. Надвесени над пресни камъни с пръст, сред които е легнало куче. Тя го гали и ръси земя по гърба му. Бриз ме догонва с последните звуци позната гальовност – чари, чари… После, някой отвързва горите след мен.

В търсене на Зеления Пун

- Искам Зеления Пун! Къде е Зеленият Пуууун?! – омалваше преди няколко ери в моя живот тригодишният Коко, завъртян като пумпал по дъсчения под на Бадевската ми къща.

Беше лето селско, неизброимо след Христа и всички хроники на родове и фамилии от библейските времена насам линееха в редките ни, плахи завръщания към съхнещите корени на домашната памет. Четях на Коко приказката за Жълтия Ламтурник – лакомото пате, което зяпало, за да глътне света и той се кротваше сънен на възглавницата до мен докато дойде баба му, съседката, да си го вземе – топъл бял хляб под едната мишница и топъл пухкав Коко под другата. Помня ги като вечен диптих – Жената-Закрилница, приютила до тялото си Мъжа-Зародиш, докато той набере достатъчно сили да я изостави …

Áмаш ли áмаш, Балканджи Жоро?

27 август 2018 година. Последни метри от Европа. Бриз дьо Ламанш. Депрес а ла „ваканцион фини“ …

Пак съм в лагер да му се не види! Откакто се помня, все съм в някакъв лагер! Първо бях в социалистическия, после се озовах в капиталистическия, а вече 18 години съм в преход между двата, с ежегодни няколкочасови престои сред фосфоресциращите заграждения на Евротунела, т.е. отново в лагер, но временен и луксозен.

Преговарям си илюзиите и ги сритвам под седалката, за да не бъдат конфискувани като вид дрога. Наоколо – претъпкан ред и дисциплина. Тоз до оня, мила моя майно льо, кола до колата. Англия си се прибира в Англия. Франция си седи във Франция. Изпомежду – зона за свободна търговия, където разни индивиди от други етноси и култури налитат като оси върху сочните оферти за продажба на алкохол и парфюми. Смучат хората! И желаят да ухаят добре! Консумацията задължава. Не може просто така да се паркираш пред къщи само с едни празни джобове и глава пълна с жужащи спомени от лятото, с които никакви селфита на Фейсбук не могат да те направят звезда. Трябва си бира! Това осигурява поне петнадесет метра слава и цъкане с език от околните, докато гордо преминаваш с дрънчащата количка покрай тях, затикал пред себе си миниатюрните бирени океани на Франс и Белджъм, които насъскват последните газирани прибои на лятото към завистливите фантазии на вечно жадния потребител – хоогартееен, стела артоааа, леффффффф … Шепот и кикот от фриволната Европа към намусената Англия, преди бъдещия и уреден брак с някой си Брекзит – мизерник без никакво наследство и титли…

За една планина в Тибет

Имран живее денонощно. Също като Лондон, където източните му корени са се вплели във всяка вибрация на мегаполиса – страстно, непоколебимо и ненаситно. Когато се почувствам сбухана от ежедневието на Града, винаги се сещам за Имран. В него обитава някакво хилядолетно спокойствие, от което избуява адско желание за превземане на всичко. Само няколко минути в размисъл за това негово изконно равновесие са достатъчни умората ми да се разсее в тънката мъгла над Темза.

Познаваме се от десет години. Срещнах го на една изложба, откъдето той закупи картина на планина в Тибет, одрана от ледникови нокти, пропукали скалите чак до каменния скелет на Живота. Нищо преди зачатие. Мъртъв покой, преди докосването на Бог.

ЗАВИСТ

Съседът ми отсреща е страшно ексцентричен. Мисля, че добрата стара Англия му е тясна и само лудите пари, които изкарва, за да се шири в огромната си къща с градина, пълна с райски екзотики, го задържат на този, топнат в Ламанша, остров.

Жега е. Местните роптаят. Младите се обичат по парковете, хормонално поощрявани от слънцето. Бирата в супермаркетите намалява. Сладоледът – също. Испанските дини в „Сейнсбъри‘с“ клонят към критичния минимум и криза, икономическа и нервна, витае над цялото кънтри, обляно в цъцрещите, нажежени ласки на юли.

Не мога да спя, защото летните английски нощи ми напомнят за дома. Или за Гърция с нейното звездно шапитó след бляскавите дайрета на залеза. Или за Италия с горещия ѝ, шоколадов мрак, в който страстно потъваш без желание за разсъмване… Ама я се опитай да прехвърлиш всичко това на възпитаната английска земя, де ! Ще опиташ, но само с това ще си останеш. Я някой ще уведоми полицията, че си твърде южен в разбиранията си за живота, я друг ще те погне, че не си дорасъл за тъдявашния уей ъф лайф…

На съседът отсреща, обаче, въобще не му пука за дребничките страховце, обсебили извънбританските души под прикритие. Як като бик, в разцвета на силите си и с мозък, смъглен от няк‘во си негово нещо, той всяка вечер паркира една разкошна „Тесла“ под разперената палма, надвиснала през оградата на градината му. Надънва снобарски орнаментираната врата на къщата си с крак, обут в разтреперващо-марков чепик и веднага хлътва в банята, където прекарва най-малко два часа. Чисто гол. При широко отворени прозорци…

По това време, аз и Елизабет, съседката ми отдясно, (похотлива пенсионерка с претенции за пуританка) обичайно поливаме хортензиите в дворовете си. Аз – с маркуч и поглед, насочени смирено надолу в напуканата от сушата английска земя. Тя – с лейка и на лалугерски прибежки – досами ръба на оградата си, подгизнала от поливане на полуумрелия храст, развял изгнили, отчаяни листе под прозореца на скандалната баня. Комшията, междувременно, дуе мускули с драконовски татуси по тях зад перваза и наперва косата си с гел. Да стърчи нагоре. Че е жега. Дъни хард рок. Ама тихо. Щото сме в Англия. Представихте ли си картинката? Има още…

- Полиция ли да извикам или линейка – беснее в хамлетовски колебания разтрепераната Елизабет – този откачалник побърква целия квартал ! Да си ходи в страната, от която е дошъл ! Тук има правила и социални порядки !

А очите ѝ пърхат, излитат и кръжат нагоре към бруталното, непукистко голо тяло на чуждоземния Аполон като гладни врабчета, зарязани от природолюбители по време на годишен отпуск. И така е вече няколко седмици. Откакто ни лисна горещата вълна и превърна Англия в Испания, та съблече и пришълците, и местните, лъсна голата истина за пан-световната човешка природа: кой го може – нехае, кой не може … ми тва е…

Обаче, настъпи днес и чрезвичайно обстоятелство разтресе жегата, като врящо желе в заспалата ни улица. От мъркащата под палмата „Тесла“, освен ексцентричния съсед, излезе и стройна красавица с походка на току що проходила на опашката си русалка. Косите ѝ – въртопи от парфюмиран мрак – замаяха погледите на всички пенсионери от мъжки пол, замотали кучетата си по тротоара като бърсалки след безсрамната, мургава плът на непознатата. Елизабет си счупи лейката, а хортензията ѝ унило се спихна, лишена от вода, самочувствие и надежда. Зашеметяващата двойка влезе в банята и прозорците зейнаха към ококорения свят… На онези двамата им беше много горещо, предполагам … След пет минути пристигна полиция. Паркинсонично трептяща, Елизабет се опита да обясни на служителите защо ги е повикала. Гласенцето ѝ се сви като малка гъсеничка във фонетичния пашкул на думите, приготвени за отмъщение на Аполона. Наложи се да се намеся. Обясних на полицаите, че съседката ми е изпаднала в нервна криза от жегата, че това се случва често и предвид възрастта ѝ, е редно да се прояви снизходително отношение към нея. Тя ме намрази. Аз пък я мразя отдавна. Ама не съм ѝ го казвала, защото тук, в тази временно гореща страна, не е прието да издаваш чувствата си. Полицаите отидоха да си купят сладолед. Полях си хортензиите и почувствах, че се обичам заради собствената си справедлива доброта. Напук на правилата ще ви кажа, че:

1. Презирам завистниците и искрено ги съжалявам ( сори Елизабет и подобните ти ).

2. Покровителствам любовта във всичките ѝ форми и щом като е почнала, държа да стигне до хепи енд.

3. След като веднъж на 30 години Англия се е превърнала в Испания поради щастливата грешка на лятото, разперило лъчи над Острова, фиестата трябва да продължи !

А иначе, в банята, хубавицата намаза гърба на съседа с плажно масло против изгаряне на кожата пред очите на целия квартал. И за какво трябваше да се вика полиция?! Не разбирам. Така е на юг. Хората ходят голи в жегата и се мажат против прежурки. Англичаните трябва да свикнат с положението. Иначе, изгарят на място, с кухи лейки в ръце.


Здравка Владова-Момчева

ЛЮБОВ

Митка Цунката и Жората са се метнали като изцулени дюшеци върху рамката на единствения си прозорец в копторчето, което обитават на улица „Гурко“. До тях, пършиво мушкато отчаяно се опитва да живее, избутано до ръба на перваза в смъртна опасност от разплескване връз озъбения калдъръм. Блажено мляскане озвучава ефира понеже Митка Цунката и Жората осмукват варени царевични кочани над главата ми докато вземам на прибежки късата отсечка до дома, натоварена с покупки от кварталното магазинче. Вкорена от недомиване винена чаша поглъща всяка точна плювка от надъвкани зърна и шлюпки, прецедени през редките им зъби, разкекерени нагоре-надолу подобно колове в порутен стобор.

Анкета

Зaравшан върви по петите ми всеки ден. Синьо-черната ѝ коса тежи като коприна, напоена с мастило по гърба на униформения джампър. Под твърдата сива пола весело надничат розови шалварки. Баща и не разрешава да носи чорапи. В Колежа е пълно с момчета. Заглеждат се. Щипят с погледи. Тя е тук, защото е престижно да бъде сред милионерски деца, обречени на щастие. А аз съм тук, защото трябва да им помагам да вярват в това.

Харесвам я. Диваче в клетка. С очи като писъци в нощта – пронизителни, безнадеждни. И това шантаво име, пренесено от предците и, което по някакъв странен начин напомня на моето. Заравшан – „златоносна добротворка“. Изящна персийска красавица, пристъпваща по английски ливаден килим.

Запознах се с нея в деня, когато почина майка и. Стоеше до вратата на спортния салон и удряше с длан по стената. Три дълги и два къси кънтежа. Покъртителна , първична мелодия , пресушена от сълзи, която ме издърпа през слънчевия сплит право назад – в безсловесните пустини на пра – Човека, ужасен от великата „милост“ да живее и да губи.

Дзъби

Ехоооо, емигрантите от всички страни, сещате ли се как става ходенето при зъболекар в Родината? Още пристигнали-непристигнали в лятната жега у дома и джиесемите ни се разпадат от звънежи и съобщения:

„Мило, запази ми час при твоя зъбар!“

„Бабо, доктор Чукова почина от самозапалване по време на пломба. Синът ѝ приема ли сега?“

„Рожбе, изпадаха ми протезите. Смуча салтата със сламка. Намери ми дентист да ми ги втъкне обратно, че минах само на ракия“.

„Кака Радка още ли е при оня кьоравия зъболекар, ма Кинче? Запиши ме! Може да не вижда, ама е гальовен. Пипа на място!“

„Коте! Озъбен съм! Направи нещо!“

История за запалка, джиесем и словенски просяк

Запалката и джиесемът играят много важна роля за достойнството на всеки уважаващ себе си, човек. Колкото до просяците – тяхната роля е още по - главна - те определят достойнството на дадена нация. Стига нацията все още да осъзнава това. Но нека да еволюираме поред. Иначе няма да се получи история от частното към общото. И ще си останем регионално ограничени за цялата мъдрост, която вълнуващото ни съвремие нарива отгоре ни ден по ден, час по час, километър по километър…

Като се разточиха отпреде ни едни ми ти пътища, та цели тринадесет часа – благи, гладки, френски, немски и австрийски. На човек да му е драго да се залъгва, че така ще бъде до края на света. Но когато го друсне първата копка от Сръбско към Цариграда, всичко си идва на мястото – и философското осмисляне на битието като липса на съзнание, и мозъчните клетки, дръзнали безпаметно да се загладят в чужбина – същи магистрали на шопинга с правила и илюзии. Ала нали си отиваме в къщи! Тупат сърца ни! Пеят душите и усетили аромата на родните манджи, стомасите пригласят с оди на радостта – та, та, та … Красота!

ФОТОГЕЙНИЧЕН РАЗКАЗ

Дните са създадени, за да разберем колко сме къси ние, човеците. Бързам. Търча. Препускам. Насякла съм денонощието на кадри, които после, в пред-зверието на невъзможното заспиване, ще прегледам с редакторско критично око. Прекалено дълга закуска. Нормално сутрешно задръстване. Некадърно паркиране. Недостатъчна учтивост с колегите поради липса на теми за разговор. Трябва да се стегна. Да се организирам по-добре. Да се наритам в матрицата колкото се може по-плътно. Работя над, под, пред и зад себе си, за да постигна абсолютното британско съвършенство. А пък азалията в градината се разбликва по всички посоки. Скопените котараци на съседката пеят в безнадежден двуглас и край мен зашушва английската пролет. Ой Шушо, Шуушанооо … Проклета балканщина! Тъкмо да си повярвам колко съм отплувала отсам Ламанша и току глас меден, глас анадолски, вземе, че ме притегли в ленивите въртопи на софраджийските блянове. Дали пък това не е ответна реакция срещу пренатягането? Къс е умът човешки за реториката на съзнанието. Бива го само да конспектира дните. Шопинг до 16 часа, десет лири за българите да ми измият колата, вестник с най-актуалните цени на имоти в региона, фризьор, скок в „Маркс енд Спенсър“ и после среща с Рей в блаженото безвремие на кафе „Неро“. Там от фототапетите по стените ми се усмихват италиански дядовци, едрогърди хубавици карат велосипеди из провинцията и така ухае на еспресо, че светът мигом става едно по-добро място за живеене.

Свиждане с Тодо

Да попаднете в бързата помощ на английска болница е преживяване достойно за екшън – риалити. Не е ясно кои са добрите и лошите. Нито пък има връщане назад от поне шестчасовите процедури по приемането в здравния храм, където всичко – от пресъхналата ви плюнка до съмнителния гурел на левия ви клепач – се взема по внимание, изследва, разнищва, коментира, документира, връща се напред и назад, докато накрая – грохнали и усъмнени в първоначалните си симптоми – се откажете доброволно от собствените си оплаквания и смирено признаете колко сте сбъркали дръзвайки да се разболеете по никое време, за което системата не носи отговорност, а виновниците за всички последици сте само и единствено – вие!

Меракът Умира Последен

Бабата на Мейси Търнър членува в пенсионерски клуб. Голяма работа! Така де, в това очарователно кралство докато те признаят за пенсионер минават мнооого години. И ако непременно държиш да живееш дълго и щастливо като в приказките, непременно трябва да приемеш едни други правила. Дори да се заинатиш да бъдеш самотен мизантроп, копаещ в задната градина, изпълнен с презрение към обществото, нямаш ли статус за принадлежност към съответната възрастова организация, пиши се умрял и забравен. И презрян. И изтрит от колективното съзнание. Съща липсваща стафида в курабията на английския чай в пет часа, който събира бившите работещи около имперската кръгла маса в „Прегръдката на Кралицата“. В градчето всички харесваме този ресторант. Не знам какво ни прихваща, ама само някой да Го спомене и присъстващите веднага започваме в надпревара да си разказваме колко сме яли, пили и платили, когато за последен път сме били стиснати в тази могъща „Прегръдка“. Ако ме загъделичка балканското мислене мога да анализирам фаталното привличане на мястото спрямо мераците на местното население. Но не смея. От години разсъждавам под прикритие, а това означава стриктна вливка в мейнстрийма на всеобщия манталитет с меандрите и живописните бълбукания над иначе смъртоносните му дълбочини. Зима е йощ. Не ми се мръзне по ъглите на обикновените кръчми. Друго си е да те поканят на поредния рожден ден на бабата на Мейси Търнър, барабар с пенсионерския клуб, право в „Прегръдката на Кралицата“.

Начос от бачос

Който работи в събота, най-сладката част от уикенда, в някой световен мегаполис, само той знае какво е глад! Всички чипсове, снаксове, байтове и разните му там заместители на храната, хилнати по витрини и рафтове по пътя към метрото, просто настояват да бъдат изхрупани докато ти вървиш по тротоара, бориш тълпата и се транспортираш към мястото, където обикновено се прибираш да спиш. Ние, модерните клошари от 21ви век знаем как да оцеляваме. Важното е да се преструваме, че не сме такива и да наричаме „дом“ комфортните четиристенни заграждения, с чиято газифицирана топлина се завиваме нощем. Лесно е и анонимността е гарантирана. Защото смисълът на глобализацията е именно в това – да продължаваш напред. Стъпка по стъпка, компромис по компромис и джендър по джендър да се отдалечаваш от себе си по пътя на подмяната, докато съвсем забравиш за какво си го тръгнал… Та къде бях и аз? А, да!

Розов кадилак

Запознанство с английски милионер, при това в гробището на старинна църква от 11 век, може да се случи … само на мен. Защото си ги привличам старннотиите. Нищо, че обитавам 21ви век и редовно следя новините по телевизията, вкалъпена в късите януарски денонощия.

Обичам Темза, защото тя е мързелива река, с имперско самочувствие, което никакво глобално затопляне не може да изпари. Нейните води са винаги монотонни. Тръгнеш ли до тях, „все по теля, по теля“ на мислите си, ни бяла лястовица, ни Моканин, могат да те обнадеждят. Безбъдещност вечна в тъмницата течна – така мога да поетизирам нежния сплин, който се мрежи наоколо, докато чуждоземно пресичам на пръсти под английските плетове протегнали вещерските си подрязани нокти над вятърната ми глава.

МАХАЛА/ яхния от спомени по уникална рецепта от детството ми /

Тя е там. В дъното на живота ми. Пълна с прах, гласове и лица. Ръждива пружина, от която отскача душата ми при всяко пропадане през тъгата. Надолу, към всичкото, което съм изоставила. И нагоре, към нищото, в което се изкачвам, за да го населя със спомени.

Моята махала започва с една бяла кокошка, донесена от село да ни снася яйца, руската стоманена сабя на татко и тоягата на сляпата ми прабаба Ангелина, наредени в гаража на старата търновска къща. Троицата на моето детство – от яйчения зародиш, през битката за лична свобода, до старостта. Осъзната символика, достъпна само за онези, които обичат да се завръщат в себе си.

Заставах до Жигули-то на баща ми, докосвах с пръст топлото гребенче на сгушената в сеното Белуша, премервах ръста си по сабята и подавах тоягата на баба Ангелина, за да пристъпи в двора. Тя сядаше на нагорещеното стъпало да ме „гледа“, а аз се събирах с махленските дечурлига. Тогава настъпваше абсолютното щастие и ме завладяваше до пълно изтощение. Бях самодостатъчна, доволна и неграмотна. Благодарна за даровете на живота – симбиоза от цветове и аромати. Лятна яхния, в която вреше неосъзнатото ми същество, жадно и гладно да се израдва на себе си. Като неандерталец, отхапал от ръката си, за да усети вкуса на собствената си кръв.